Неоспоримо доказателство

Той знаеше, че това е начина, беше го разбрал още, когато влезе в университета — не прави равносметки. Навсякъде царува относителността. Не съществува абсолютна истина. Но независимо дали му харесваше или не, беше започнал да вярва, че все пак съществува истина, че вярното се различава по принцип от грешното.

И онова, което трябваше да направи в понеделник, беше да продължи с оспорването на доказателствата. Знаеше го. Щеше да призове Ейб Глицки и Арт Драйсдейл, и вероятно Хосе за свидетели и щеше да приключи с показанията на Анди, който щеше да свидетелства в своя полза. Беше се подготвял за заключителната си пледоария още от самото начало на процеса.

Проблемът сега беше, доколкото можеше да го определи, че малко от онова, което наистина се бе случило, беше излязло наяве в този процес, в който се предполагаше, че истината трябва да възтържествува.

От една страна не искаше да отклонява вниманието си от защитата на Анди — знаеше, че трябва да седи на бюрото си, да сглобява речта си, да си записва ключови фрази и аргументи, с които да спечели съдебните заседатели. Но другата половина от него чувстваше, че сега, когато вече бе разбрал какво се беше случило, трябваше да насочи всичките си усилия в преследването на истината. Само така можеше да изтръгне съдбата на Анди Фаулър от ръцете на съдебните заседатели, да я свали от обсъждане.

Единственото нещо, което безусловно щеше да оправдае клиента му, беше едно ново обяснение на събитията. Но времето, което прекарваше върху това, го отвличаше от официалната му защита по процеса.

Продължи да хвърля стрелички.

Описите не бяха от кой знае каква полза. В тях се изброяваха лентите за глава, взети от чекмеджетата до леглото, няколко ръкавици за вдигане на тежести, грейки. Превключи обратно на официалната си подготовка за процеса и дръпна бележника си пред себе си. Трябваше ли да извика Хосе като свидетел и да представи всичко, което беше открил тази сутрин? Той си го записа, погледна го и осъзна, че нищо от онова, което бе открил, не доказваше, че Анди не е бил на яхтата в четвъртък сутринта. Не можеш да докажеш отрицанието…

Ами значението и достоверността на пистолета в чекмеджето? Можеше да се обади на Пулиъс и Чоморо още сега и да каже, че той, лично, беше открил съществено доказателство, което изисква нов процес, тъй като не би могъл да свидетелства в полза на собствения си клиент. Щеше да свидетелства, че пистолетът не беше в чекмеджето в сряда вечерта. Но да се докаже това пред едни нови съдебни заседатели щеше отново да е трудно. Все пак не беше изключено, трябваше да си го признае, пистолетът да се е плъзгал напред или назад при всяко отваряне на чекмеджето. Можеше просто да не го е видял — да го е пропуснал в бързината. А дори и да установеше липсата на пистолета, това означаваше ли задължително, че обвинението трябва да се нагърби с доказването, че Анди Фаулър по някакъв начин се е сдобил с ключ от „Елоиз“? Като зае ролята на Глицки, той изтъкна пет причини за пет минути защо нямаше нужда да го прави.

Харди стана и нахрани рибките си. Знаеше, каквото знаеше — пистолетът беше върнат обратно на „Елоиз“ в четвъртък сутринта от ревнива жена, която бе убила бившия си любовник Оуен Неш. Беше го направила, за да се отърве от него и да прехвърли вината на Мей, като и в двата случая стратегията се бе оказала успешна.

Трябваше да си набива отново и отново в главата факта, че тежестта на доказване беше работа на обвинението. Те трябваше да докажат, че Фаулър е убил Неш — не беше работа на Харди да доказва, че не го е направил. Онова, което трябваше да направи, бе да изясни именно това пред съдебните заседатели. Пулиъс беше длъжна да докаже вината на Анди. Дори и съдебните заседатели да смятаха, че Анди е виновен за нещо до известна степен, той трябваше да изтъкне пред тях, че задачата им е не да определят дали Анди е невинен, а дали обвинението, чрез представените доказателства, е доказало вината му. И ако не е, тогава — въпреки че можеше и да не е невинен — той по закон не беше виновен.

Невинен не означаваше същото като невиновен. В този случай, това беше решаваща разлика.

Обратно на бюрото си, Харди набра няколко цифри, после размени една, две общи приказки за времето с Кен Фарис.

— Още ли мислиш за това? — попита Фарис.

— Не ми излиза от главата — отвърна Харди. — Хрумна ми нещо, ако, разбира се, нямаш нищо против да помогнеш на защитата.

— Нямам — каза Фарис, — въпреки че предпочитам да не мисля, че помагам на защитата — той замълча за миг. — Дизмъс, нека да те попитам нещо — имам чувството, че това е повече от работа за теб. Не вярваш, че Фаулър го е извършил, нали? Не би го направил само, за да си пробваш силите в защитата.

Харди си го бе мислил и преди.

— Фаулър не го е направил — заяви той. — Опитвам се да разбера кой е.

Пауза, след това:

— Защо продължавате да ни подлагате на това? Да хващате не когото трябва?

Харди знаеше, че е дълга история — известността на Неш, амбицията на Пулиъс, двуличността на Фаулър. Подозрения и предразсъдъци, плюс всичко гореспоменато. Но Фарис бе задал въпроса риторично и Харди го отмина, без да отговори.

— Оуен давал ли е ключ от „Елоиз“ на някоя от приятелките си? — попита той.

— Съмнявам се. „Елоиз“ му беше като дете. Качваше хора, но никога без него.

— Имал ли е други по-продължителни приятелки, любовници, каквито и да е там — освен Мей? — Явно е имал, реши Харди.

— Няколко седмици, от време на време по месец, не повече. Той им плащаше и те си тръгваха по пътя.

— Спомняш ли си да е споделял пред теб някоя да е била ядосана, сърдита, да се е чувствала изоставена, нещо от сорта?

— Не. Съжалявам, но това не беше кой знае какво или, трябваше да кажа, те не бяха кой знае какво. Идваха и си отиваха като сезоните — той сухо се изсмя. — Не, задраскай това, повече приличаха на блюда с ядене. Там беше голямата разлика с Мей — тя се задържа по-дълго.

— И не е имало друга?

— Не. Освен Селин, разбира се.

Харди се изправи на стола си. Усети как кръвта се източва от лицето му. Дъждът удряше в прозореца. Започваше да се смрачава.

— Селин има ли ключ от „Елоиз“? — попита той, като запази гласи си спокоен.

— Хей, пошегувах се. Наистина, гадна шега.

— Тя има ли ключ?

— Ами, мисля, че има, поне имаше. Но тя не е…

— Знам — Харди се насили да успокои топката, да говори нормално. — Просто още нещо, над което да се замисля. Проследявам ключовете, това е. Но ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Тя ми е достатъчно сърдита заради цялата тази работа — че защитавам човека, когото съдят за убийството на баща й. Ще се опиташ ли да не споменаваш за ключа пред нея, ако я видиш?

— Добре, добре, няма проблем.

Когато затвори, не се помръдна в продължение на няколко минути. Къщата я нямаше, нито кабинета му, нито дъжда, нито мрака навън.

Вечерта, когато Селин беше дошла за първи път и бързо си бе тръгнала, след като го бе видяла в зеления му анцуг, същия, който Оуен Неш беше носил в деня, когато е бил застрелян. Дали виждайки го, й се беше сторило, че вижда призрака на баща си? Тя бе реагирала, поне за миг, сякаш… „Ти просто изведнъж ми напомни толкова много за баща ми…“

Замисли се за това посещение. Как можеше да й напомня за баща й с такава сила, ако не го бе видяла в същите дрехи, ако не е била с него през онзи фатален ден? Разбира се, можеше да го е виждала с тези дрехи… Само, че това беше малко вероятно. Те не живееха заедно, не тичаха заедно.

Страут… Той бе споменал по повод на Мей Шин — въпреки, че Харди и без това знаеше, — че стандартната процедура в моргата бе да се опаковат дрехите на жертвата. Селин беше видяла Неш в моргата… но той е бил гол.