Неоспоримо доказателство

Собствените му бележки. Беше си водил толкова бележки, че си помисли, че щеше да му окапе китката. Всеки път, когато беше говорил с Пулиъс, Драйсдейл, Глицки, Фарис, Селин (когато разговорът беше от строго професионално естество), той беше нахвърлял поне същината на казаното, ако имаше връзка с делото. Случайни хрумвания, теории на Моузес и Франи, на Пико и старите му колеги.

Малко след десет и половина стана, за да си вземе още една бира, след което реши да остави всичко да отлежи през нощта и да се наспи. Току-що беше стигнал до момента, когато Кен Фарис бе дошъл до Палатата официално да потвърди почерка на Оуен върху завещанието. Харди си спомни, че бяха навлезли в това, колко бавно работи системата — Фарис знаел, че Мей била на „Елоиз“… Селин му била казала. Харди усърдно го бе отбелязал, след което в полето беше написал „косвени показания“. Дори и да не го бе забравил, не се беше замислял особено над това.

Селин беше казала и на Харди, че Мей възнамерявала да излезе с „Елоиз“ с Оуен. Връщаха се обратно от първата им среща, спомни си го смътно сега.

Мей, обаче, го беше отрекла и Мей, както се бе оказало, беше казала истината.

Значи Селин бе излъгала… само дето още не можеше да го докаже. Докато отваряше хладилника, се спря. Тресна вратата и почти изтича през къщата към папката си.

Трябваше му само минутка. Беше по времето, когато Пулиъс го накара да разпита Селин пред върховните съдебни заседатели, докато се опитваха да издействат завеждането на делото срещу Мей Шин. Селин бе свидетелствала, че в четвъртък сутринта, на шестнайсети юни, се била обадила на баща си в работата му, тъй като искала да е сигурна, че не я е включил в плановете си за събота и неделя. Той й бил казал, че двамата с Мей щели да излизат сами с „Елоиз“.

Добре, версията на Селин бе официално отбелязана. Но това си оставаха косвени показания. А не бяха и верни, но как да се докаже…?

Кабинетът на Фарис.

Където се чу ваше по едно бийп на всеки двайсет секунди и всичко се записваше.

61

Харди спа на пресекулки и се събуди преди зазоряване.

Продължаваше да вали, но сега вече по-леко, с малки ситни капчици. Той се изкъпа, облече се и седна да изпие едно кафе, като гледаше часовника на стената и се чудеше дали вече е удобно да се обади на Кен Фарис. Удобно или не, искаше да го хване, преди да е излязъл от къщи.

Той се върна при папките си и отново прочете показанията, за да е сигурен — въпреки, че го знаеше, — че не е било от умората. Беше попитал Селин кога се е обадила на баща си.

„Някъде сутринта. Беше вторник, струва ми се.“

„Шестнайсети?“

„Ако тогава е било вторник, да. Беше в кабинета си в южен Сан Франциско…“

Той изчака до седем и половина, най-дългите деветдесет минути в живота му. Фарис обаче явно не оцени жеста.

— Какво, по дяволите, има, Харди? Колко е часът?

Той му каза, извини се, обясни.

— Наистина открих нещо. Не искам да те подлагам отново на всичко това, да ти давам друг заподозрян, за когото да се тревожиш, но мисля, че намерих място, откъдето най-накрая могат да се извлекат някакви веществени доказателства. — Харди му обясни за предположенията си относно записите. — Моля те, кажи ми, че още ги пазиш.

— Трябва да ги пазим — отвърна Кен — държим ги шест месеца.

— Значи още имате онези от юни?

— Не знам. Има ли шест месеца? Още не съм се събудил напълно.

— Искам да прегледам последните две седмици от юни, всички разговори, които Неш е водил от кабинета си.

Фарис като че ли се прозяваше. Е, беше се събудил.

— Това ли е всичко? Защо не вземеш да ги прослушаш всичките, като си се захванал?

Харди можеше да преглътне една малка подигравка, ако това щеше да му осигури каквото искаше. Изчака.

— Майната му — въздъхна Кен — защо не? Търсиш ли нещо конкретно?

— Да, но предпочитам да не го издавам точно сега.

— Питам, защото всичко се картотекира. Няма да ти се наложи да слушаш всички записи, ако знаеш кого търсиш — вече приличаше повече на себе си. — Знам, че цялото това записване изглежда като малко излишни предохранителни мерки, но ние работим в сферата на високите технологии. Шпионажът си съществува наистина. Хората сключват устни договори с мен или Оуен за нещо. Искаме да сме застраховани.

— Няма нужда да ми обясняваш нищо. Къде държите записите?

— Те са в Саут Сити във фабриката. Имаме си склад — Фарис пак въздъхна. — Предполагам, че това не може да почака до, да кажем, работното време утре сутринта, нали?

Дороти отби и подкара колата нагоре към хълмовете, отдалечавайки се от океана. Чистачките се движеха бързо по плоското предно стъкло на старата камионетка. Прозорците от двете страни бяха свалени с по сантиметър, за да служат като размразители. И двамата с Джеф бяха облечени с анораци. Парното не работеше. Пътуването до Санта Круз от Сан Франциско по магистрала едно им беше отнело малко повече от час и се предполагаше, че трябва да бъдат в кисело настроение. Дороти си свали още прозореца и протегна ръка навън, за да хване дъждовните капки.

— Не мисля, че някога отново бих могла да намразя дъжда.

— Може би трябва да се преместим в Орегон.

— Тиера дел фуего — каза тя. — Както чувам, там не спирало да вали.

Бяха използвали вчерашната буря като извинение, за да останат вкъщи цял ден, като само се гушкаха, топлеха и се наслаждаваха един на друг. Когато Харди се беше обадил, бяха готови да излязат. Не, че умираха да го направят, но имаше някакво предизвикателство.

— Трябва да ме запознаеш с този твой приятел Харди. Каква страхотна идея!

— Е, той не ми е точно приятел. Той е източник.

— Ако си спомняш и аз ти бях източник за материала с гаранцията.

— Но си по-хубава от него. Е, малко по-хубава.

Дороти го шляпна. Колата поднесе и тя я изправи. Караха през един гъст боров участък нагоре след университетското градче. По средата на улицата се стичаше кафява река. Имаше по една къща на всеки стотина метра.

— Мисля, че току-що подмина нашата улица — отбеляза Джеф. — Плюс, дето каза, че досега ще ти е хрумнало нещо.

Тя спря колата и погледна към надписа на улицата зад нея. Направи обратен завой.

— Наистина ми хрумна — каза тя, — само не знам защо все аз трябва да мисля за всичко.

Джеф сложи ръка на крака й.

— И аз мисля за някои неща.

Дороти се усмихна, погледна надолу и сложи ръката си върху неговата, като караше само с другата. Стисна я.

— Да, вярно.

Въпросът беше как да ги накарат да говорят.

Лен и Карл не си бяха у дома — били отишли в спортната зала, помпали мускули заедно. Правели го всяка сутрин, обясни майката на Карл. Било като религия за тях. И двамата били много дисциплинирани момчета, много организирани. Лен бил тазгодишният победител в конкурса за мистър Северна Калифорния, а Карл щял да се явява в Санта Моника точно след Нова година за прослушването за „Голдс Джим“.

Тримата, Джеф, Дороти и г-жа Франк седяха в кухненския бокс — чисто нов дървен под, обичайната дъбова маса, инкрустирано стъкло по прозорците. Пиеха билков чай и г-жа Франк беше изрязала някакъв талашит под формата на сладки. Старата викторианска къща, наскоро боядисана, беше безупречно подредена. Навсякъде имаше нови килими, окачени в рамки гравюри по стените, антики.

— Вижте ме само как съм се разприказвала. Не сте дошли да говорим за синовете ми — и двамата ги наричам мои синове. Лен всъщност ми е зет, но ми е като син. Те законно се ожениха миналото лято.