Неоспоримо доказателство

Тялото беше на носилката, санитарите от линейката тръгнаха да го пренасят през плажната ивица и керванът се повлече през пясъците. Никой не обели нито дума.

— „Елоиз“ е била в открито море цялата събота! — възкликна развълнувано Джеф Елиът.

— Знам — отвърна Харди. Беше си у дома, говореше по деривата в кухнята. Живееше на петнайсет пресечки от брега, на север от „Гиъри“ и не видя никакъв смисъл да слиза в центъра за десет минути, колкото да обърне и отново да се отправи към къщи.

Двайсет минути след като си бе тръгнал от Дяволското свлачище, той режеше лук в кухнята. Когато сосът за спагети беше готов и вреше на печката, Харди си отвори една бира и се обади на Джеф Елиът.

— Мислех си, че ще ме държиш в течение за разкритията по случая — отвърна Джеф Елиът. — След като си знаел, че яхтата е излизала…

— Не знаехме дори дали е Оуен Неш, така че какво значение можеше да има яхтата му? Всъщност, склонен съм да се съглася с нашия добър доктор Страут — продължи провлачено Харди, — че твоите заключения са определено прибързани. Всичко, което знаехме, бе, че е изчезнал един мъж и че ръката вероятно е била използвана за карате. Това е доста далече от потвърдена информация.

От другия край на линията последва мълчание. После:

— Имаш нещо, нали?

— Оказва се — отвърна лаконично Харди — че предположенията ти са били верни.

Разказа му за тялото, което пътува или току-що е пристигнало в моргата — отхапаната ръка, откъде са минали изстрелите.

— Бил е застрелян? Искаш да кажеш, че някой го е убил?

Харди си спомни къде мислеше Глицки, че е минал първият куршум. Реши, че може да изключи самоубийството.

— Да — отвърна той: — Някой го е убил.

— Господи, това е страхотно! — Елиът почти крещеше. — Това е просто страхотно!

— Човекът е мъртъв — напомни му Харди. Отпи глътка от бирата си. — Това не е чак толкова страхотно.

— Материалът, имах предвид материала.

— Знам какво имаше предвид. Слушай, ако разполагате със снимка на Неш, може да я донесеш, като идваш, за да разсеем всяко съмнение, в случай, че още никой не го е идентифицирал.

— Добра идея!

— О, и, Джеф, ако г-н Фарис или Селин Неш — дъщерята на Оуен — са в моргата, опитай се да обуздаеш малко ентусиазма си, ясно, нали? Не смятам, че те ще бъдат толкова щастливи от случилото се, колкото си ти.

— Не, много добре разбирам. Естествено.

Харди затвори.

— Естествено — промърмори той.

Излизаше на първа страница в утрешния брой, първият материал на първа страница за Джеф. Не главното заглавие, по-ниско, вдясно, три колони, отдолу с името му — никак не беше зле.

Не само това, но водещата новина вече се бе разнесла по телефона и Джеф бе получил настойчиво обаждане от „Ел Ей Таймс“, оп-ла-ла, и от Дрю Бейтс от KRON-TV, който се чудеше, дали той — Джеф — имал какво да добави относно убийството на Оуен Неш. Представете си само, телевизията идваше при него! „Ел Ей Таймс“!

Той бе оставил телефона, на който да го търсят на нощната смяна и сега седеше в недрата на сградата, в която работеше и проверяваше регистъра на Оуен Неш. Наближаваше девет и половина вечерта, а той беше на крак от шест сутринта, но се чувстваше напълно свеж. Паркър Уайтлоу, редакторът му — Господи, РЕДАКТОРЪТ — каза, че щял да му даде да направи резюмето по случая Неш най-отпред, а щели да продължат с подробностите на задната страница на първия раздел, но трябвало да го направи до единайсет и половина. Мислел ли Джеф, че ще успее?

Джеф мислеше, че за водещ материал и колона на първа страница би могъл да стои на глава и да плюе монети от по пет цента, да танцува с Нуряев, да пробяга сто метра гладко бягане. Той погледна към патериците си, облегнати от дясната страна на бюрото му. Да вървят по дяволите! Можеше да го направи. Имаше суровия материал — сега просто трябваше да го сглоби. Фасулска работа, въпреки че имаше повече, отколкото бе предполагал — а трябваше да го сведе до триста думи максимум. Е, налягай си парцалите!

Джеф беше започнал да преглежда данните в компютъра в седем без петнайсет, веднага щом се бе върнал от моргата. Почти три часа, близо двеста статии, повечето просто изброяваха светски прояви, няколко значителни интервюта, заглавна статия в „Бизнес уийк“ от 1987. Оуен Неш, както личеше от написаното тук, бе представлявал играч от доста голяма класа. Както изглеждаше, през последните двайсет години беше споменаван ту в едно, ту в друго издание, средно на всеки шест седмици.

Джеф отклони поглед от оранжево червеникавия екран. Беше му трудно да свърже Оуен Неш от тези статии с тялото, което бе разпознал в моргата.

Пристигна там, точно когато една лимузина спираше. Кен Фарис и жена му го познаха веднага от предишната вечер и въпреки, че не изглеждаха кой знае колко възхитени да видят Джеф там, явно бяха прекалено разстроени, за да отправят официален протест, когато чернокожият инспектор с подобно на ястреб лице и с белег на горната устна ги прие.

Другата жена в лимузината беше Селин Неш, дъщерята на Оуен. Беше доста по-възрастна от Джеф, вероятно наближаваше четирийсетте, но нещо в нея, дори и потънала в скръб, силно го привлече. Не знаеше дали е стойката, държанието или формите на тялото й, но той не можеше да откъсне очи от нея.

Глупаво, наистина. Един сакатляк като него нямаше никакви шансове пред повечето жени, камо ли с красавица от нейната класа и калибър — ако това властно сексуално привличане можеше да се нарече красота, — но той си помисли, че няма да му навреди, ако се остави на порива.

Докато, разбира се, не видяха Оуен Неш. При вида му всичко останало изчезна. Асистент съдебния лекар беше дръпнал достатъчно от чаршафа, за да се види лицето и нямаше никакво съмнение за самоличността му. Селин изхлипа. Фарис наведе глава и притисна жена си по-близо до себе си.

Инспекторът — Глицки — бе задал формалния въпрос и асистентът буташе тялото обратно, когато Селин му каза да спре. Искаше да види баща си за последен път.

Никой не помръдна. Асистентът погледна към Глицки, който кимна и чаршафът се вдигна, за да разкрие Оуен Неш, гол и посинял върху количката.

Първа, разбира се, се набиваше на очи ръката или липсата на ръка. Изгризаният остатък без каквито и да било изгаряния или шевове — розово сухожилие, което се подаваше на пет сантиметра от останалото.