Неоспоримо доказателство

— Днес. Последните няколко дни. Вече трябваше да си имаме агент, да подготвяме издаването на книга, правата за филм, нещо такова. Ние сме тези, които открихме ръката. Досега трябваше да сме прочути.

— Славата е нещо мимолетно — въздъхна Харди.

— Добре, подигравайте ми се. — Пико се утеши с парче пай. — Но почакайте и ще видите — някой някак си ще направи състояние от това, и къде ще сме ние тогава?

— Не ти ли харесва там, където си, Пик? Искам да кажа, да си управител на аквариума „Стейнхарт“ не е точно начална позиция.

— Просто имам чувството, че ние всички изпускаме една добра възможност.

— Вероятно — отвърна Харди.

Анджела се съгласи, Франи също.

Пико си хапна още малко пай.

Апартаментът на Мей Шин се намираше на „Хайд“, точно срещу магазина за френски деликатеси. Релсите за електричката минаваха под прозорците, но по това време на нощта не се движеха електрички.

Фоайето беше покрито с дъски, моментално усещане за почти аскетски ред — едва доловимо ухание на сандал? Уличните лампи подчертаваха сенките в стаята, където тя седеше в ъгъла пред олтара си. На срещуположната страна имаше ниско канапе с модерна масичка отстрани и друга — за кафе отпред. Дъските блестяха по краищата на проснатата на земята рогозка. До едната стена имаше висок скрин — тесен, с елегантни линии и стъкло отпред. На другата стена висяха японски гравюри над ниско кресло и матрак.

Самото фоайе представляваше кръг с диаметър от два и половина метра. По-старите апартаменти в Сан Франциско често имаха кулички, ниши, арки и корнизи, които нито една модерна сграда не би могла да си позволи. Още една рогозка, широка около половин метър, се намираше в средата на кръга. Черешова пейка с ръчно направена дърворезба. Стоплящото дърво, доста полирано, но без да се прекалява с лака, беше притиснато плътно до стената. Близо три метра дълга, вградена в извивката на стената, явно и колкото и невероятно да изглеждаше, без каквато й да било снадка. Подобно нещо би ти струвало цяло състояние, и то, ако познаваш дърворезбаря, ако можеш да си намериш подходящо черешово дърво и ако разполагаш с време. Стената във фоайето бе покрита отгоре с оризова хартия с цвят на слонова кост. Три литографии на Джон Ленън, които не приличаха на гравюри, висяха на нивото на очите. Самата светлина идваше на пет лъча от центъра на тавана. Три от лъчите бяха насочени към Ленъновците, другите два към старинни японски дърворезби от двете страни на вратата, която водеше към кухнята.

Имаше и още един, по-продълговат черешов пън, леко набразден по средата, на пода до отворения вход към всекидневната.

Мей се беше изкъпала, след като се бе насилила да хапне малко ориз със студена риба, останали от петък вечер. Беше сресала назад дългата си черна коса и я бе хванала, след което беше останала да седи върху твърдото си, поставено върху ниска платформа легло, все още гола, без да си дава сметка за хода на времето.

Когато се стъмни, тя започна да избира какво ще вземе със себе си. Не много. Вероятно два куфара. Трябваше да реши. Да не би с прекалено малко да привлече вниманието към себе си? Какво си взимаха деловите хора, когато пътуваха до Япония? От друга страна, не искаше да се издаде, че няма да се върне повече, като вземеше прекалено много. Тя обиколи апартамента, сваляше разни неща, после ги връщаше обратно по местата им, не беше в състояние да реши. За нея всичко бе скъпо, трудно да се замени, ценно. Тя самата беше проектирала жилищното си пространство така.

Отиде до олтара си и запали свещ. Не беше олтар на някое конкретно божество, просто изправен дънер от полирано черешово дърво с възглавница пред него. Имаше една бяла свещ, кадилница от стеатит, нож, и — тази вечер — обикновен, свит на руло лист хартия, дванайсет на шестнайсет сантиметра, с написано нещо с мъжки почерк от едната страна.

Беше извадила листа хартия, след като прочете статията за Оуен Неш в „Кроникъл“, в която се споменаваше и нейното име и в която вече я свързваха с него. Листът беше допълнителна нишка — ръкописна добавка към завещанието на Оуен, с която той оставяше два милиона на Мей Шинтака.

Не знаеше валидно ли е или не. Беше с дата отпреди месец, 23 май, написано бе с мастило и подписано. Оуен й беше казал, че това е всичко, което й трябва.

— Може да умра на път към къщи — каза й той, — преди да накарам Уил да го направи, както трябва. Така, дори и да бъде оспорвано, след данъците и таксите трябва да ти остане поне половин милион.

Беше му казала, че не ги иска, а той се бе разсмял с гръмогласния си смях и й беше отвърнал, че именно това му било хубавото. Той знаел, че тя не ги иска. Но го бе сгънал веднъж и го бе сложил в кутията й за бижута. Всеки път, когато идваше, проверяваше, за да се увери, че все още е там.

Почуди се дали беше казал на Кен Фарис — мистериозния Уил — за него. Понякога се питаше дали Уил наистина съществува, но ето, че и за него пишеше в днешната статия на „Кроникъл“. Почуди се и защо Оуен така и не ги запозна.

Не, нямаше нищо чудно. Знаеше защо. Това вървеше към професията й. Не се срещаш с приятели на клиентите си. Всъщност, онова, което правите заедно, не би могло да просъществува извън стриктните си граници, въпреки че Оуен й беше обещал, че може.

Но така и не стана. А сега, можеше ли да отиде и да представи тази малка драсканица на Уил, изпълнителят на завещанието на Оуен? Щеше да й се изсмее или по-лошо. Може би щеше да го направи по-късно. Но по-късно можеше да се окаже прекалено късно. Всичките пари можеше да ги няма вече и за нея нямаше да остане нищо.

Но тя никога не бе очаквала парите, никога не бе искала да повярва на което и да е от обещанията на Оуен. Той дори й беше казал, по друг повод: „Обещанието е само средство, Шин. Трябва да обещаеш нещо, обещаваш го. По-късно не ти трябва да си спомняш обещанието, не си го спомняш“.

Казал го бе, преди да се промени, разбира се, преди нещо наистина да се бе случило между тях. И все пак…

Това разби сърцето й, това сърце, което беше вкаменила и решила да запази единствено за себе си. Тя отново коленичи на възглавницата и една сълза се търкулна и падна върху гладкото й бедро. Трябваше ли да вземе ножа? Трябваше ли да изгори листа хартия? Какво можеше да вземе със себе си в Япония и къде щеше да иде, когато стигнеше там?

Част втора

14

Елизабет Пулиъс за пръв път научи за случилото се от статията на Джеф Елиът в „Кроникъл“. С основание можеше да се смята, че Оуен Неш не бе умрял от естествена смърт и най-вероятно, реши тя, ставаше въпрос за убийство. Освен това фактът, че новината се намираше на първа страница, изцяло промени мнението й за делото.

Докато Дизмъс Харди разбунваше духовете, тя бе изцяло на негова страна — на един новак нямаше да му се отрази зле, ако се поизпотеше над някое тежко дело, но имаше само няколко начина новодошъл да успее да се добере до убийство. Единият бе да получи, както го наричаха, „черепно“ дело — старо убийство, с някакви нови доказателства. Другият начин беше, ако някой от щатните, като Пулиъс, например, прехвърлеше процес с бетонна присъда на някоя от изгряващите звезди, за да му остане време да води по-предизвикателни дела. Рядко можеше да се случи някой от титулярите да излезе в отпуска и всички останали да са претрупани с работа, та делото да падне на по-долно ниво. Но това бяха единствените варианти.

Сметнала бе, че интересът на Харди към мистериозната ръка спада повече или по-малко под обсега на „черепните“ дела. Интересно, може би, но не от кой знае каква полза за нея самата. Имаше четирима, само четирима помощник областни прокурори в града и областта на Сан Франциско, занимаващи се с убийства. Нито един от тях нямаше да се откаже от публичен процес. Ако Харди беше ударил джакпота, мислеше си Пулиъс, направил го бе, залагайки падащия се по право на нея долар.

В седем и четирийсет и пет в петък сутринта тя облече червената си тога и спокойно се запъти към отдел „Убийства“ на четвъртия етаж. На регистратурата отвън нямаше никой и Пулиъс влезе в отвореното пространство с инспекторските бюра, всичко дванайсет на брой. Кабинетът на лейтенанта беше заключен, вътре не светеше. Отзад, до прозорците, Мартин Бранстетър вършеше някаква писмена работа. Карл Грифин и Джери Блок пиеха кафе и ядяха понички на бюрото на Грифин, говорейки си за спорт.

— Здравейте, момчета — всички ченгета от отдел „Убийства“ обичаха Пулиъс. Обичаха я, защото винаги, когато срещнеха съпротива при арестуването на някой заподозрян и й осигуряха свидетели, тя се погрижваше въпросният тип да отиде на топло и то най-често за дълго.

— Имате ли някой капут за мен? — усмивката й озари помещението.

Бранстетър вдигна глава от рапорта си.

Когато разговаряше с тези момчета, тя наричаше всички заподозрени „капути“. Пулиъс знаеше, както и всичките знаеха, че щом някой бе стигнал дотам да го арестуват, значи беше виновен. Бе извършил нещо достатъчно лошо, за да бъде завинаги елиминиран от обществото. Следователно, Пулиъс стартираше процедурата по превръщането на такива хора в нищожества. Като започваше от отдел „Убийства“ — щом бяха „капути“, трябваше да бъдат прекарани.