Неоспоримо доказателство

Оказало се, че това е Рен Браун, метър и осемдесет, седемдесет килограма, деветнайсетгодишен чернокож с четири предишни присъди за грабеж и джебчийство. Когато бил задържан от полицаите, той бил облечен в черна фланелка и черни панталони, които много приличали на дрехите, с които бил облечен и мъжът, избягал от местопрестъплението. Полицаите открили един 38-калибров „Смит енд Уесън“ под контейнера до Рен. Пистолетът бил регистриран на името на Денис Уотърс от Сан Хосе.

Онова, което правеше делото особено трудно, бе фактът, че когато полицаите се върнали на местопроизшествието, въпросната жертва била изчезнала. Явно човекът бе решил, че мъките по преследването на справедливостта в този несъвършен свят просто не си струват труда.

Но ето че Рен Браун беше в ареста, и на полицията не й се искаше особено да го пусне да си върви и да ограби някой друг.

Така че този петък сутринта Харди беше в отдел 11 заедно със съдия Нанси Фидлър и се опитваше да докаже грабеж, като знаеше, че няма ни най-малък шанс да спечели.

Както и стана. След една наистина сурова лекция от страна на съдия Фидлър върху уместността от предоставянето на известен брой доказателства, преди да се губи времето на съда с маловажни и недоказуеми престъпления, тя отхвърли иска и Рен Браун беше свободен човек.

Харди и двете ченгета, които го бяха арестували, чакаха до асансьора, когато Рен и адвокатът му излязоха и се присъединиха към тях. Всички бяха до първия етаж, а Рен беше в особено приповдигнато настроение.

— Човече, сърцето ми направо се обърна, като те видях да влизаш в съда — каза той на Харди.

— И защо така, Рен?

— Виждаш ли тоя човек тук — той кимна с глава към адвоката си. — Та той ми каза, че нямате ни свидетели, ни жертва, нищо. Тъкмо си мисля аз, че работата е опечена, влизаш ти и аз те взимам за жертвата — той се усмихна, изпочупени зъби на фона на сипаничаво лице. — Нали разбираш? Приличаш точно на мъжа, когото ограбих.

Харди се втренчи за миг в Рен, колкото да смели казаното. Погледна към двете ченгета, които го бяха арестували и които сега стояха от двете му страни. Позволи си леко да се усмихне.

— Твърдиш, че изглеждам точно като жертвата, заради която току-що отърва кожата?

Рен кимаше с глава.

— Точно като него, човече, ама съвсем точно — просто не можеше да повярва на приликата.

Харди се спогледа първо с единия, после с другия полицай.

— Ако не греша — каза той, — току-що се сдобихме със самопризнание — вратата на асансьора се отвори и Харди излезе, препречвайки пътя. — Качете този момък обратно горе на топло.

— Яхтата е била излязла, когато си дошъл? И по кое време стана това?

Хосе и Глицки седяха на твърди пластмасови столове до вратата на будката за охраната пред яхтклуба. Хосе беше на около двайсет и пет години, слаб и мускулест. Носеше нови маратонки и зелената си униформа, като ризата бе разкопчана на гърдите. Денят се бе сгорещил. Дори и тук, точно до водата, беше над трийсет градуса.

— Дойдох някъде към шест и половина, седем без петнайсет и „Елоиз“ вече я нямаше.

— И никой не беше вписал часа на отплаването?

— Не. Би трябвало да го правят, но… — той повдигна рамене.

— Имаше ли някакви обаждания по радиостанцията, нещо?

— Чакайте да си помисля: Събота. Истинско мъртвило, най-много две или три яхти излязоха. Ако нещо се бе случило, щях да си спомня — Хосе се изправи и взе корабния дневник от бюрото. — Ето, погледнете, температура на въздуха девет градуса, вятър — север-североизток, трийсет и пет възела. Една малка яхта се е прибрала от предишната вечер.

— Значи никой не е излизал? Ами другите яхти? Онези, които са отплували след това?

Хосе потупа дневника.

— Това го записвам — той прокара пръст надолу по страницата, докато не намери онова, което търсеше. — „Уейв Денсър“, излязла е в десет и половина и се е прибрала в два. „Блу Бейби“, отишла е само до вълнолома — произнесено „лома“, — после е обърнала и се е върнала обратно, около един и петнайсет. „Ръф Райдър“, тръгнала горе-долу по същото време като „Блу Бейби“, около един и половина. По време на моята смяна връщане не е отбелязано.

Не е зле, помисли си Глицки. Всеки нов свидетел не само не удвояваше работата му, а я намаляваше наполовина. Имаше да провери само четири лодки и вероятно можеше да не си прави труд за „Блу Бейби“. Може би някоя от тях беше видяла „Елоиз“. А и съботата се бе оказала ден като днешния, ясна и спокойна… Не искаше да мисли за това. Започна да записва имената.

На вратата се появи един униформен полицай.

— Сержанте, момчетата от лабораторията пристигат.

Още щом си тръгна от Харди сутринта, Глицки уреди „Елоиз“ да бъде поставена под полицейска охрана. Отби се до Палатата и без какъвто й да е проблем, издейства заповед за обиск, като дори не се отби до кабинета си. След като заедно с хората от експертизата бяха огледали борда на „Елоиз“, нещо, на което не възлагаше кой знае какви надежди — местопроизшествието бе оградено с ленти. Но яхтата бе мястото, откъдето трябваше да се започне — беше повече от вероятно Неш да е бил убит на нея и после хвърлен през борда. Оттук щеше да види накъде водят следите.

Хосе бе плътно до него, докато посрещаше хората от лабораторията на портала до кея и шестимата мъже се запътиха под палещото слънце към края на док номер две. Хосе им отвори кабината, след което Глицки го освободи.

Ейб слезе долу, трябваше му известно време, за да могат очите му да свикнат. Когато започнаха да различават в тъмното, един от експертите криминалисти на стълбата зад него подсвирна пред гледката, разкрила се пред очите им.

Заловиха се за работа.

Задачата беше много тежка, защото търсеха всичко и нищо. Двама мъже бяха горе на палубата и започнаха от предната част към кила. Глицки и още двама слязоха долу, но и тук нямаше кой знае какви доказателства. Никакви признаци за борба.

Глицки започна от главната каюта, просто ровеше наоколо, гледаше. Той не беше експерт. Щеше да остави тях да огледат тапицерията, килимите и гладките повърхности. Онова, което търсеше, трябваше да е видно. Но не прекалено, помисли си, защото Харди щеше да го е видял.

Всички шкафове бяха с ключалки, както в главната каюта, така и в кухнята отстрани. Ейб отваряше всеки поотделно, разместваше разни неща и отново го затваряше. Стигна до спалнята и забеляза оправеното легло. Помисли си дали да не извика на момчетата да вземат и чаршафите за изследване, но реши, че ще е излишно. Щяха да го направят автоматично.

От дясната страна на леглото, в нишата, бе поставено дървено писалище, отгоре върху плота нямаше нищо. Опита едно от страничните чекмеджета и откри, че е заключено. Чекмеджето в средата обаче се отвори лесно, а когато то беше отворено, останалите чекмеджета също можеха свободно да бъдат издърпани.

Но не откри нищо интересно. Съдържанието на средното чекмедже се състоеше от химикалки и листчета хартия, няколко кибрита от различни ресторанти, няколко ключа на халка, които предположи, че принадлежат на чекмеджетата, гумени ластици и една хандбална топка от „Олимпик Клъб“. Гладката задна част на чекмеджето изглеждаше абсолютно празна, но като промуши ръка навътре, Глицки откри две стари, натрошени цигари. Страничното чекмедже, най-отгоре, най-малкото, беше пълно с всевъзможни цветни ленти за глава, които явно вървяха към веломера и гиричките от другата страна на леглото. Най-долното странично чекмедже беше празно.