Неоспоримо доказателство

— Как си взел това?

— Имам по-добър въпрос — как Пулиъс го е взела?

— Аз й го дадох.

— Ти си й го дал?

— Разбира се. Непрекъснато го правя. Тя влиза и казва: „Здрасти, Ейб, какво имаш“, и аз й давам по някое убийство.

— А да ти е минавало през ум, че това можеше да е моето дело?

— Казах й, че работиш върху него, а тя ми отговори, че знаела и щяла да се погрижи за това.

— Е, направи го. Получи делото.

— А доколкото виждам, ти пък си получил папката.

— Да, ще трябва да бъде нейното момче за поръчки. Паж от свитата й.

Глицки се облегна назад, с крака върху бюрото си. Изрови един ментов бонбон от сакото си и го пъхна в устата си.

— Е, и какъв е проблемът?

Харди можеше да продължи да роптае за вътрешните борби в прокуратурата, но само щеше да си хаби думите на вятъра и той го знаеше. Най-добре беше да си върши работата и да чака нова възможност. Той се намести на ъгъла на бюрото на Ейб.

— Няма проблем — отвърна, — но прегледах рапорта и ти казваш, че си намерил пистолета в най-горното чекмедже на писалището с капака.

— Точно така.

— Най-горното дясно чекмедже? Карти и тем подобни?

— Точно така. Е, и?

— Ами аз погледнах в това чекмедже в сряда и вътре нямаше никакъв пистолет.

Глицки си пое въздух, сдъвка бонбона си, после свали крака от бюрото.

— Какво?

Харди му разказа за собствения си обиск на „Елоиз“.

— Но Уодъл, пазачът, е бил с теб, нали? Пришпорвал те е да бързаш?

— Малко, но проверих това чекмедже.

— Как?

— Отворих го, погледнах вътре. Какво повече искаш?

— Пистолетът беше заврян най-отзад, Диз. Колко навътре си погледнал?

Харди се върна мислено назад, спомни си настояванията на Том, пазача да престане да рови из нещата. Беше издърпал чекмеджето, бе видял картите. Сигурен беше почти напълно, че щеше да види пистолета. Но ако трябваше да бъде честен — не бе поглеждал или опипвал най-отзад.

— Значи не си го видял — отсъди Глицки. — Не бих се тревожил за това. Случва се. Точно поради тази причина цял екип отива и оглежда.

Телефонът на бюрото иззвъня. Харди се изправи, сграбчи папката и се приближи до прозореца отзад, който гледаше към изкопа за новия затвор и магистралата — горе-долу на нивото на четирите етажа на отдел „Убийства“. Движението, в южна посока бе спряно. Слънцето все още се издигаше по ясното небе — ден четвърти от топлата магия.

Глицки се приближи до него.

— Беше Кен Фарис — поясни той. — Сутринта, още щом дойдох, му пратих по факса копие от завещанието, предполагаемото завещание — двата милиона долара, сещаш се, нали? Реших, че той ще е най-бързия начин да се потвърди почерка.

— И?

— И той твърди, че наистина приличало на почерка на Неш, но не можело да е истинско. Неш не би направил подобно нещо.

— Защо?

— Каза просто, че не би го направил. Оставял Фарис да се занимава с всичките му правни неща.

— Но е неговият почерк?

— Прилича. Може и да е фалшифициран, разбира се. Засега не би могло да се каже. Обаче, ако е негово, е в напълно законосъобразна форма за завещание. Лист хартия, с дата и нищо друго. Но валидно или не, ще ти кажа нещо.

— И какво е то?

— Радвам се, че вкарах тази Шин зад решетките. За малко щеше да се измъкне.

Харди продължаваше да наблюдава спряното движение по магистралата, ослепителния блясък на отразените слънчеви лъчи. Почувства пронизваща болка в лявото си око и вдигна ръка да го разтърка.

— Да, за малко — каза той. — За малко.

20

Харди се почуди колко ли зает трябва да е бил Ейб. Нищо чудно, че беше работил и в събота, и в неделя; още по-малко чудно пък беше, че не бе изгарял от желание да арестува Мей без съдебно разпореждане или предявено обвинение. При един арест без съдебно разпореждане, какъвто беше случаят с Мей, полицаят, извършил ареста, имаше четирийсет и осем часа на разположение, за да предостави в писмена форма всички доказателства по случая на прокуратурата. Четирийсет и осем часа беше до неделя вечерта — до снощи. Дотогава трябваше да се е сдобил с иск, всички касаещи инцидента рапорти, разпити на свидетели, ако е възможно, медицинска и балистична експертиза — достатъчно доказателствен материал, за да не бъде отхвърлен иска от прокурора.

Сутринта машинописката бе работила като луда, за да напечата жалбата и преписите. След което се подготвяха три копия — оригиналното оставаше при прокурора, едно копие отиваше в канцеларията, за да бъде включено в списъка на определените за разглеждане дела и едно се пазеше за адвоката на защитата.

Пулиъс не само първа се бе сдобила със своето копие, но и явно беше убедила в канцеларията да го включат за разглеждане още същия ден, рано следобед.

Към обяд температурата на Ребека спаднала, пъпчици се появили по цялото й тяло. Иначе всичко останало у дома било наред. Франи възнамерявала да си подремне, да си навакса, ако може, съня, който бе пропуснала снощи.

Харди се върна от обяд — ребърца в „Лу“. Газирана вода. Изигра три игрички на Двайсет със стреличките и до третата игра вече заковаваше по две числа на път, а понякога и трите. За десети път се замисли дали да не се запише за Градския турнир по хвърляне на стрелички. Някой ден наистина щеше да го направи.

Взе една черна папка стри метални скоби и започна да надписва различни етикети. Полицейски рапорт. Инспекторски доклад. Заключения на следователя. Съдебен лекар. Аутопсия. Свидетели. Процедурата, като изключим съдебния лекар и аутопсията, не беше кой знае колко по-различна от предварителното изслушване — доказателството си е доказателство. Процесът си е процес.

Тук имаше и един определено нов етикет, независимо че беше в личната папка на Харди — „Преса“. Върна се и изряза всички материали на Джеф Елиът до днешна дата. Повечето престъпления в големия град не стигаха до страниците на вестниците. Това обаче вече беше на първа. Харди реши, че след ден-два и името на Пулиъс ще се появи във вестниците и искаше да го има в архива си.

Сутринта още не бе напреднал кой знае колко по рапортите на Глицки, когато въпросът с пистолета — онзи, дето не беше видял в сряда — го бе накарал да спре и да зареже всичко. Търсил си бе извинение да изпусне част от парата, да се разкара от кабинета си. Е, вече го бе направил. Обади се да провери как е детето му, наобядва се хубаво. Време беше да се залавя за работа. Отново отвори папката, обърна на разпита на първия свидетел, свален без всякакви поправки от аудиолентата.

„Три, две, едно. Говори инспектор Ейбрахам Глицки, номер на звездата 1144. В момента се намирам в кабинета на яхтклуба при «Голдън Гейт», форт Пойнт драйв 3567. С мен е един господин, удостоверил самоличността си като Томас Уодъл, 4/19/68. Този разпит се провежда съобразно разследване по дело номер: 1065882. Датата е 27 юни 1992, събота, два и петнайсет часа следобед.

В: Спомняте си, че заключихте «Елоиз» заедно с г-н Харди?

О: Точно така. Преди това не беше заключена.