Неоспоримо доказателство

— Сержанте? Моля да ме извините. Тук все още е истинска лудница. Знам, опитах се да се свържа с прокурора тази сутрин, но ми казаха някакви глупости, че вашият човек Харди вече не работел там, а никой друг не пожела да говори с мен.

— Казали са ви, че Харди не работи вече там ли?

— Да.

Глицки поклати глава.

— Странно. Ще му предам да ви се обади, но искам да изясня едно недоразумение. Явно се налага да започнем всичко отначало, така че моля да ме извините.

— Няма нищо, но каква е тази история за онзи съдия, който познавал Мей? Наистина е шокиращо.

— И това разследваме. Но, чудя се, кога за последен път сте видели Неш жив? — Не поясни относно явното противоречие в свидетелските показания на Фарис.

— Смътно си спомням. Обядвахме в „Ангъс“.

— Да, сър. И сте казали, че е било в петък.

Пиу.

— Така ли? Не си спомням точно кой ден беше. След като съм казал петък, сигурно съм се объркал.

— Било е в седмицата, в която сте ходили до Таос.

— Спомням си коя седмица беше. Винаги летя до Таос сутринта, което трябва да е станало в петък, така че обядът сигурно е бил в четвъртък. Мога да се обадя в ресторанта и да проверя за по-сигурно.

— Това би било от полза.

— Ако можете да изчакате, още сега ще позвъня.

Обади се отново след около минута и каза, че в ресторанта все още пазели резервациите и било четвъртък.

Нямаше начин следващият въпрос да прозвучи невинно, но ако отговорът беше да, щеше да спести на Глицки доста тичане.

— Г-н Фарис, има ли прислуга на мястото, където отсядате в Таос?

Не му трябваше много, за да се досети. Не отговори веднага. Глицки го чу как си поема въздух първо преди, после след записващото пиукане.

— Оуен Неш беше най-добрият ми приятел, сержант. Не се облагодетелствам по никакъв възможен начин от смъртта му. Напротив. Вътрешно съм опустошен, а професионално осакатен и то така, както едва ли можете да си представите. Сигурен съм, че съществуват неопровержими официални доказателства във връзка с отиването и връщането ми през онези два почивни дни и ако решите, че дългът ви повелява да ги прегледате, не се колебайте… Аз на ваше място, сержант, първо бих отделил известно време на онзи съдия. Но това си е ваша работа. А сега, ако ме извините, до гуша съм затънал в работа.

Линията прекъсна. Глицки барабанеше с молива по бележника си. Реакцията на Фарис не беше кой знае колко необичайна — хората обикновено ставаха доста враждебни, когато им се кажеше, че са заподозрени. Но Глицки не можа да не забележи, че той не бе споменал някой да го е виждал в Таос или някъде другаде. Можеше и да е пропуск, като четвъртък или петък, или какъвто там ден беше, когато за последен път бе видял най-добрия си приятел. Възможно.

Въпреки, че бе нещо, което Глицки реши, че ще запомни.

Следобедната дрямка помогна малко, но не особено.

След трите бири сутринта, Харди, Франи и Ребека си бяха поделили едно изключително гамбас в „Сол и Луна“. И, понеже Франи изобщо не пиеше, той бе изпил и бутилка сухо бяло „Риоха“. По дяволите, нали празнуваше.

Съобщил бе новината за уволнението си и тя го бе възприела горе-долу по същия начин, по който и той самият. Имаха повече от четвърт милион долара в банката, чекът от дяла на Харди в „Шамрок“ щеше да пристигне тази седмица — парите не бяха най-големия проблем на света и на нея и без това не й харесваше как му се отразяваше правото.

Франи го откара у дома и Харди едвам успя да си свали ризата, преди да захърка здраво. Събуди го плача на Ребека и цепещото главоболие. Отиде в задната стая и вдигна бебето, като лекичко го потупваше, докато го притискаше към себе си. Опита да се вкопчи в зърното му и се разрева още по-силно, когато това не даде никакъв резултат, Франи се зададе откъм кухнята.

— Наистина ли ще имаме още едно такова бебе? — попита той.

— Тя не яде колкото теб на обяд.

— Но и главата не я боли колкото мен — той вдигна Ребека пред лицето си. — Виж — каза, — със сигурност знам, че се чувствам по-зле от теб, но не плача.

Логиката изобщо не подейства. Той я предаде на майка й и след секунди тя вече сучеше.

— Страхотен номер — каза Харди. Облече си един анцуг, зеленият беше наред в чекмеджето му. — Ще ми се разсърдиш ли, ако избягам за малко?

Той направи шесткилометровата обиколка до брега, по твърдия пясък на юг към „Линкълн“. Въздухът изглеждаше прозрачен, температурата бе под седемнайсет градуса и леко захладняваше от вятъра, който подухваше от огромните вълни.

Ето докъде беше стигнал, безработен по време на голяма депресия и той се усмихна, докато тичаше, главоболието му бе преминало още първите двайсетина минути. Надолу по брега, обратно през парка, нагоре по Авенютата до вкъщи.

Седеше на верандата и си почиваше, слънцето още беше високо, но вече се бе скрило зад сградите от отсрещната страна на улицата. По пътя обратно той беше решил, че след като програмата му изведнъж се бе освободила от всякакви ангажименти, семейство Харди можеше да си запази места до Хаваите и да изчезне за няколко седмици. Мечтаеше си за известно време, прекарано на плажа, коктейли с ром, рефрените на Джими Бъфет под галещия бриз.

Шестетажните жилищни сгради от двете страни препречваха гледката и нагоре и надолу по улицата, така че Селин Неш се появи без всякакво предупреждение от външната страна на дървената му ограда — избелели джинси, сандали, пурпурна на цвят копринена блуза.

Можеше да се очаква, че ще се случи — вероятно трябваше да й се обади или на Фарис, или най-малкото на Глицки, за да им съобщи за уволнението си. Идваше да му поднесе съболезнованията си, да попита какво се е случило, да разбере кой сега ще поеме делото? Откъде беше намерила адреса му?

Той се изправи, като реши, че ще промени телефонния си номер и няма да го включва в телефонния указател. Ще откаже адреса му да бъде публикуван в новия. Трябваше да го направи — осъзна той, — още когато беше назначен повторно в областната прокуратура миналия февруари, но покрай новата женитба, новата работа, новото бебе, останалото му бе убягнало.

Той се отдалечи на няколко крачки от верандата. Селин го видя и замръзна на място.

Приближи се към нея и видя, че лицето й беше сковано. Нещо друго ли се бе случило? Тя стоеше като закована, в шок.

— Селин, добре ли си?

Той направи още няколко крачки към нея, като спря точно пред портата. Последва продължително мълчание. Тя го гледаше с поглед, в който се съчетаваха едновременно ужас и неверие.

Харди чу външната врата да се отваря, чу Франи да го вика:

— Диз?