Неоспоримо доказателство

— Сър, трябва да ви кажа, че имате право да мълчите и че всичко, което кажете…

— Марсел, моля те — прекъсна го Фаулър, като вдигна ръка. — Имаш думата ми, няма да се позова на нарушаване на правата ми.

— Това си е чисто издевателство. Лок хиляди пъти се е заканвал да ме разпъне на кръст. Сега е решил, че му се е отдал случай.

Цялото бюро на Дейвид Фримън беше покрито с трохи от огромния сандвич. Последните няколко хапки бяха прекъснати от обаждането на Анди Фаулър от Съдебната палата. Фаулър не му се бе обаждал, откакто отказа да му направи отвод миналия юли във връзка с делото на Мей Шинтака, но сега, когато самият той беше загазил, отново го търсеше.

Фримън не откриваше кой знае какъв смисъл в онова, което Фаулър казваше. Кристофър Лок може да мразеше Фаулър и в червата, но той нямаше да предприеме още един погрешен ход по толкова шумно убийство като това на Оуен Неш. Сигурно бяха открили някакви истински доказателства. И Фримън знаеше, че Фаулър е имал по-основателен мотив да убие Оуен Неш, отколкото някога бе приписвано на Мей Шин.

— Слушай, Анди, не съм сигурен, че мога да поема защитата ти.

— Какво искаш да кажеш с това, че не си сигурен? Какъв е проблемът?

— Е, веднага ми идват наум два. Още не ти отказвам напълно, Анди, но ще трябва да помисля. Първо, все още представлявам Мей Шин по някои граждански искове. Искам да избягна проявата на каквито и да е конфликти в това отношение.

— Не виждам какво може да ти попречи това, Дейвид. Мей и аз нямаме нищо общо.

— Добре. Другото е нашето тайно споразумение…

— Тайно споразумение ли?

— Така си беше, Анди, толкова дяволски близо до измама, че все още сънувам кошмари. Вярвам, че разбираш.

— Нямаше абсолютно нищо незаконно в отношенията ни, и ти го знаеш.

— Добре, може и така да е, малко ми е трудно да си представя, как двамата с теб на подсъдимата скамейка бихме получили справедливо отношение от страна на съдията.

— Ще подадем иск за преместване.

Фримън се облегна назад в креслото си и отхапа от сандвича. Отново не беше съгласен с Анди. Преместване на процеса се искаше, когато се смяташе, че няма да бъдеш съден справедливо на дадено място, поради предварително разгласяване по медиите, или друга изключителна публичност на предполагаемите факти по делото. Като се приемаше, че можеш да срещнеш предубеденост от страна на съдебните заседатели, а не на съдията.

Онова, което Фаулър пренебрегваше, и което Фримън знаеше със сигурност, бе, че нямаше съдия в щата, вероятно и в страната, който да не бе научил какво е направил, и който да не беше предубеден към него заради стореното. Той бе тазгодишният Бенедикт Арнълд в правните среди.

Всеки съдия от познатите на Фримън, а той познаваше повечето, щеше да бъде доста по-строг по отношение на един от своите — по отношение на един Анди Фаулър, — отколкото към останалите мерзавци, дори и прегрешението да бе едно и също. Анди Фаулър беше, според официалното им становище, осквернил колективното им тяло и Дейвид Фримън го знаеше. Щеше да е истинско чудо, ако някъде Фаулър изобщо можеше да бъде съден безпристрастно, а с Фримън, неговия съконспиратор, шансовете още повече намаляваха.

— Преместването на процеса е идея, Анди. Но аз наистина трябва да помисля.

— Междувременно, Дейвид, какво би ми препоръчал? — Фримън беше изненадан да долови гневна нотка в гласа на съдията. Тук нямаше нищо лично и Фаулър трябваше да го знае.

— Бих могъл да ти препоръчам временно представляващ адвокат, Анди. Няколко, всъщност. На колко е определена гаранцията?

Фаулър отсече:

— На заповедта няма гаранция. Искат да са сигурни, че ще присъствам на предявяването на обвинението. Виж, Дейвид, двете ми минути са на привършване, а имам нужда някой да ме представлява.

— Ще видя какво мога да направя.

Фримън затвори слушалката и лапна последната хапка от сандвича си. Сигурно имаше нещо във въздуха на Сан Франциско. Луканка, наденица, хляб, замесен с квас. Всяка храна, която постоеше и ферментираше, поемаше от него някаква есенция, която подобряваше вкуса.

Той вдигна краката си, докато дъвчеше. Представи си, че гаранцията на Фаулър ще бъде най-малкото един милион, ако изобщо му предоставеха такава. Можеше да се подпише с две ръце, че трима от шестимата съдии от Върховния съд биха оставили съдията да гние в затвора, само за да изразят възмущението си от постъпката му. И всичко това щеше да бъде безпристрастно, непредубедено, в рамките на прерогативите им.

Узаконена дребнавост. Напълно законна. Законът можеше да бъде тълкуван всякак.

39

Джейн Фаулър влезе в „Литъл Шамрок“ и се отправи навътре към мишените за стрелички, където Дизмъс Харди играеше на пари. Тя го остави да довърши серията си, да се извърне и да я види. Не се бяха чували от три месеца, след като му бе вдигнала скандал затова, че принудил баща й да се оттегли: Той не беше отговорил на позвъняванията й — всичко четири на брой, по едно на всеки три седмици.

След като видя баща си да бъде извеждан с белезници от кабинета му — такава беше процедурата, — изобщо престана да й пука какво ще си помисли, трябваше да го види, така че се бе отбила до дома му. Франи, явно отново бременна, беше с още шест деца и няколко други жени. Да не би да бяха отворили детска ясла или какво? Не, това била групичката им — младите майки си помагали. Нещо я прободе. В живота на Джейн през няколкото месеца, когато двамата с Харди бяха станали родители, нямаше нищо такова.

Франи, както винаги, беше любезна и й каза къде може да намери Дизмъс, който винаги излизал от къщи във вторник следобед. Обясни й, че Дизмъс се справял с едно или най-много две деца. Но когато бройката нараснела на четири, плюс майките, достигал до границата на издръжливостта си и му се искало да изчезне. Без съмнение играел на стрелички в „Литъл Шамрок“. Да го потърсела там.

Когато видя Джейн, лицето на Харди за миг просветна, но после той се намръщи.

— Какво има? — попита той. Тя го осведоми за не повече от двайсетина секунди. Съперникът на Харди бе свършил и сега беше негов ред.

— Харди — извика го той.

Помоли Джейн да го изчака секунда, отиде до тебеширената черта и хвърли три стрелички — двайсет, седемнайсет и двойно шест. Другият мъж изпсува и извади портфейла си. Харди вече измъкваше стреличките от мишената и прибираше перцата обратно в кожения калъф.

— Двойно или нищо? — попита другият мъж.

Харди поклати глава.

— Не мога — прибра залога на човека и поведе Джейн към бара.

— Какво искаш да направя, Джейн?

— Искам да се срещнеш с него, искам да му помогнеш.