Нощем с белите коне

— Кажете, колега?

Всъщност не беше кой знае какво, те се срещаха и поздравяваха по коридорите. И при тия срещи и двамата приличаха на намазани палачинки.

— Знаете ли къде живее академикът? — попита Сашо.

— Може ли да не знам.

— Ами ако ви е на път…

— Всичко ми е на път — отвърна все така вежливо Азманов. — Качете се…

Азманов му отвори предната врата, нямаше как, трябваше да седне при него. Добре регулираната кола бръмна едва забележимо и потегли. Но главата на младежа бе съвсем празна, а може би, като всеки възпитан човек, трябваше да каже няколко думи, И точно в тоя миг нещо като че ли го боцна отзад.

— Станала е някаква катастрофа с вашата племенница…

— Аз нямам племенница — прекъсна го вежливо Азманов.

— Да, разбира се, щом нямате брат…

Но Азманов сякаш не го чу и попита с подчертано равнодушие:

— Надявам се, че не е сериозно?

— Не е. И все пак налага се да замина… Та ми трябва колата на вуйчо.

— Да, разбирам ви, без вуйчо накъде? — усмихна се благоразположено Азманов. — Но вие сте умен и ловък младеж. Бихте могли да се справите и без него.

Сашо замълча. Ама пък идиотски рефлекс — да се набута точно в колата му. По принцип той не правеше такива грешки, вниманието му бе винаги будно. Навярно Криста го бе извела от равновесие или тая — третата мишка. Някаква карфица проблясваше върху връзката на Азманов, много старомодно, разбира се. Всички кариеристи са малко старомодни — колко по-лесно е да вървиш напред със собствените си сили. Особено в тоя доста бездарен свят, в който живееха. Защото, за да бъдеш добър кариерист, се искат талант и способности, както за всяка друга работа. Азманов връхлетя с колата си върху някакви гълъби, които едва се разлетяха изпод гумите му, И да бъдеш безскрупулен не е модерно, най-модерна е сега мимикрпята на хамелеона.

Азманов го изтърси съвсем безпогрешно пред входа на вуйчо му. Естествено — един заговорник трябва да знае всичко. Със своите старомодни маниери, кой го знае, можеше да опре до плаща и до кинжала. Сашо благодари набързо и литна нагоре по стълбите. Но скоро трябваше да намали хода, за да размисли. Не е учтиво, разбира се, да почне с Криста, трябва да му спомене преди това за белите мишки. Внимателно, разбира се, без никакъв коментар, И главното — да не издаде страховете им. И наистина вуйчо му прие много спокойно новината, в тона му не се чувствуваше никаква загриженост.

— Ами така е — усмихна се той. — Научните опити приличат на лов на пъдпъдъци, Макар че много знаете вие какво е лов и какво са пъдпъдъци. Пъдпъдъкът или го улучваш с десет сачми, или с нито една.

Й Сашо се усмихна, макар и малко насила.

— Вуйчо, нищо ли не те безпокои в тая история?

— В смисъл?

— Ами ако измрат изведнъж всички мишки? Какво ще означава това? Навярно, че катализаторът е канцерогенен. Или ти изключваш тая възможност?

— Не я изключвам. Но и не вярвам в нея… Природата наистина не е безпогрешна, мойто момче. Й въпреки това е съвършена.

— Макар че не разполага със собствен ум? — Младежът се засмя.

— Имено поради това. Ум е нужен само на тоя, който не притежава всички възможности. Нужен му е, за да подбере една от вероятностите като най-възможна истина… А защо е нужно това на природата?… Тя си проверява всички възможности и тогава взима решение.

Младежът се почеса притеснено.

— Да, сигурно е така — каза той. — Но на събранието май друго говореше.

— Нямам тия навици! — каза обидено академикът. — На събранието казах, че нарушавайки законите на природата, човек рискува собственото си съществуване. То е вече съвсем друга работа.

Вуйчо му много повече се развълнува от новината за катастрофата. Той я изслуша с такова напрежение, сякаш се бе случило нещо съдбоносно, Младежът сериозно се озадачи. Защо наистина взимаше така сериозно цялата тая история, която с нищо не го засягаше? В края на краищата това глупаво момиче не му беше никаква дъщеря.

— Но леля и беше категорична! — каза младежът. — Катастрофата не е била нищо особено… А що се отнася до аборта…

— Чакай! — прекъсна го вуйчо му.

Той взе телефона на някакъв познат гинеколог и му разказа доста подробно какво се бе случило. Слуша дълго, после благодари и затвори телефона.

— Май че няма нищо опасно! — каза Урумов неуверено. — Зависи, разбира се, и от лекаря, който е извършил кюртажа. Но мога да ти кажа по принцип, че мълчаливите лекари са по-добри от бъбривите. Твоят дядо например беше един от най-гордите мълчаливци в града. И в същото време — отличен лекар.

— Значи, всичко е наред! — каза младежът. — Ако случайно се обади майка й — нито дума!… Лелята специално ме предупреди. Изглежда, че в това семейство само тя е човек намясто — всички други са със заешки сърца.

Урумов се понамръщи.

— Майка й просто много я обича! — каза той сдържано. — Това е всичко. Хайде, тръгвай тогава, щом си решил! Имаш ли пари?

— Мисля, че имам…

— Мислиш!… Вземи повече за всеки случай, всичко става на тоя свят.

И той му наброи пет нови десетачки, от тия — академичните.

— Вуйчо, много те моля да не ме издадеш пред Аврамов. Все едно че от него си чул. Колко му е — един съвсем дребен етюд!…

— Дребен, дребен, но трябва опит в тия неща!… И да ми се обадиш още сутринта. Най-лошото е да стои човек в неизвестност!

След четвърт час старият таунус вече препускаше по магистралата. Отдавна не беше карал кола, скоростта му бе приятна и го увличаше. Просто през ум не му минаваше, че ще я намери бледа, обезкръвена, измъчена. Не искаше дори да мисли за това. Никога не се бе отличавал с някакво особено въображение, И изобщо има ли смисъл да си съчиняваш разни глупости, когато можеш да видиш истината с очите си, Дори не бе попитал каква е катастрофата. Женска работа — лавнало е куче срещу колата, тя е отклонила кормилото и хайде в канавката. Обикновено така се получават леки контузии.

Навярно ужасно би се смаял, ако можеше да погледне през очите на момичето от „Петрол“, То дори не успя да гъкне, така светкавично се развиха събитията. Самосвалът просто прегази задника на колата и я понесе със себе си. Но на завойчето ладата излетя вдясно, превъртя се около себе си, после като по чудо отново застана върху четирите си колела. Някакъв мотоциклетист, който по това време си помпаше гумата, изобщо не разбра какво е станало. Само чу страхотния трясък и когато се престраши да погледне, двете се бяха спрели една срещу друга, сякаш и те не вярваха в това, което току-що се беше случило.

Първа се съвзе, разбира се, Юлияна. Докато колата се премяташе, тя мислеше, че лети срещу смъртта. Беше така изненадана, че дори не успя да се изплаши като хората. И ето че отново стоеше неподвижна на колелата си, светът около нея бе спокоен, светъл и ясен, както винаги. Не усещаше никаква болка. Дори страх не усещаше, страхът още не бе проникнал в нея. Първата й мисъл бе да погледне момичето. Криста все тъй си седеше до нея, дори драскотинка нямаше по лицето й, макар че предното стъкло се бе разсипало едва ли не на прах. Тя втренчено гледаше пред себе си, лицето й бе смъртно бледо.