Нощем с белите коне

— Какво ти е? — запита Юлияна дрезгаво, — Здрава ли си?

Ама пък въпрос — как нямаше да бъде здрава, като си седеше преспокойно на задника. Но не беше на себе си, макар че се обърна и я погледна право в лицето. Юлияна никога през живота си не бе виждала такъв обезумял поглед. В него като че ли нямаше ни капчица свяст.

— Какво ти е, Криста? — тоя път съвсем уплашено се обади леля й. — Кажи нещо, мойто момиче?

Но Криста като че ли нито я виждаше, нито я чуваше, сякаш внезапно бе загубила сетивата си. А дали наистина не ги бе загубила? Юлияна едва не припадна при тая мисъл. Започна да я опипва трескаво — не, цяло си беше момичето. Защо не й отговаряше? Защо я гледаше все тъй с подивели очи? Първата думичка, която с мъка успя да произнесе, беше „не“. Юлияна я прегръщаше, целуваше бледото й лице и питаше: „Какво ти е, мойто момиче? Боли ли те нещо?“ Най-после Криста успя да каже: „не“.

Първа пристигна една служебна волга от Казанлък. С нея пътуваше някакъв заводски директор, неин далечен роднина, с когото се познаваха, И той се изплаши не на шега, с мъка успя да изтръгне Криста от ужасената й прегръдка.

— Момичето е получило шок! — говореше той. — А може би има и мозъчно сътресение. Трябва да ви отведа веднага в болницата.

— В коя болница? — попита Юлияна несвястно.

— В карловската, тя е по-близо.

Той ги взе във волгата, шофьорът остро потегли. Криста затваряше очи от ужас, когато срещу тях се задаваше камион или кола, И просто не смееше да ги отвори, докато не чуеше как насрещната кола префучава край тях. Все още не можеше да приказва съвсем свързано, произнасяше с малко писклив глас отделни думички или объркани фрази, но, общо взето, разбраха, че нищо не я боли, освен тук-там по малко, а по главата — изглежда — никак. Юлияна се окуражи, може би няма никакво мозъчно сътресение, само се е изплашило малко повече. Та какво може да се очаква от момиче, което получава сетивни контузии дори от гюловите градини. Криста ужасено затваряше очи, тъй силно, че дори клепките й побеляваха. Някъде в далечината се задаваше насрещна кола.

Най-после агонията свърши, те пристигнаха. За десетина минути я прегледаха двамата лекари, като че ли повече развеселени от нейния окаян вид, отколкото разтревожени. Беше съвсем невредима, сякаш се бе търкаляла по шосето в някаква подплатена сфера. Повечко контузии имаше Юлияна. Само неврологът, много мършав млад човек, съставен главно от вежди и сухи лицеви кости, я задържа по-дълго. Като провери всичките й реакции, той каза тихо на Юлияна:

— Типична психастения!… В никой случай не бива да напуска болницата до утре сутринта… Ще я сложим в отделна стая, ще назнача лечение, психотропни, фенамин най-добре… Трябва да се съвземе най-напред, иначе може да припадне на първия ъгъл.

Заведоха я в голяма бяла стая само с две легла, донесоха й пижама. Криста се бе поуспокоила, макар че менеше всяка минута настроенията си — ту оживена и възбудена, ту отпаднала и покорна. И тъкмо когато се опитваше да нахлузи съвсем на голо дългите крачоли на пижамата, се случи най-страшното. Внезапно като из продран ръкав от нея се изсипа цял потоп от кръв и съсиреци, оплеска слабичките и бледи крака, потече по линолеума. Криста си остана тъй — без да помръдне — все още разкрачена и безмълвна. Пред нея пихтиестата кървава маса потрепваше като жива, Но тя дори не я поглеждаше, вцепенена на мястото си, онемяла тоя път като че ли завинаги. Веднага я пренесоха в операционната. За нейно щастие в болницата по това време имаше много добър екип, който веднага извърши кюртажа. Но тя продължаваше упорито да кърви, тъй че се наложи да я тампонират. И отново я пренесоха в нейната стая. Докато продължи цялата тая история, леля й хубаво се наплака в преддверието. И именно тогава Криста помоли с плах глас да повикат Сашо. Това бяха най-свързаните думи, които бе произнесла след катастрофата. И Юлияна веднага се затича към телефона.

Към осем и половина часа Сашо вече наближаваше Карлово. Още не беше се стъмнило съвсем, той караше без фарове. Не беше ни най-малко уморен от лудото надбягване с минутите, чувствуваше се така бодър, както и преди да тръгне. В града едно момченце се настани до него, за да го заведе до болницата. Не беше никак далече. Когато влезе в двора, целият потънал в здрач и хладина, една светулчица премина пред очите му. „Светулчица — хубав знак!“ — помисли той с надежда. Да, всичко ще свърши добре, самият той е роден навярно под добра звезда, макар да не вярваше в звездите. Дори в тая тиха вечер, пред прага на толкова неизвестности, той вярваше преди всичко в своя разум, с известно примирение наистина, но в разума.

На пропуска го спряха. Възрастна жена с очила в евтини алуминиеви рамки го попита как се казва Сашо каза името си и кого търси, жената го стрелна недоволно.

— Знам, знам — каза тя. — Почакай малко.

Тя изчезна и се върна след малко с Юлияна — в чиста бяла манта и някаква книга в ръка. Беше се успокоила съвсем, но като го видя, лицето й светна.

— Много се радвам, че дойдохте! — каза тя искрено. — И да ви кажа направо, не очаквах, че сте толкова млад.

— Пък не съм и чак толкова млад — отвърна той учудено.

— Сега ще ви заведа при нея — продължи тя. — Трябва да бъдете ужасно внимателен!… Няколко часа тя просто не беше на себе си.

Младежът замълча. Разбира се, имаше само съвсем бледа представа за това, което се беше случило.

— Друг път ще ви разкажа подробно всичко — прибави Юлияна. — А сега да вървим!

Тя не изпълни своето обещание. И никога не му разказа какво точно се беше случило. Тая страница се затвори завинаги пред очите му и повече не се отвори. Защото всичко, което бяха преживели двете жени, след това се плашеха дори да си го спомнят, та камо ли да го разказват.

Сашо влезе в болничната стая и спря поразен на прага. В разредената светлина на лампата сякаш зърна някакво съвсем друго момиче. Преди всичко му се стори съвсем дребничка в тоя миг. Особено се бе смалило и избледняло лицето й, от него като че ли бяха останали само едните очи. И в тия очи имаше всичко — и надежда, и любов, и очакване. Имаше милост и прошка, имаше няма молба. И повече от всичко друго имаше страх — той ли е наистина, защо е дошъл, обича ли я още, няма ли да си отиде подтиснат и отвратен?

Сашо направи опит да се усмихне окуражително, но се получи само някаква неудачна гримаса. Опита се да каже нещо, но думите тъй си заседнаха на гърлото му. Разбираше, че в тоя миг всяка дума ще бъде неистинска. Може би и самата тя не беше истинска в това положение, може би представляваше едно до смърт уплашено, ранено животинче. Да, така е, онова, малкото коте навярно, което бе хвърлил някога от балкона. Когато отвори вратата, то стоеше пред него ужасено и нещастно, без никакъв друг изход, освен отново да се върне при своя убиец. И сега просто му показваше раненото си краче, та дано предизвика в него поне мъничко милост.

Той приближи мълчаливо и седна на ниския бял стол без облегало. После взе обезкръвената й ръка в своята. Беше студена, слаба ръчичка с изтънели пръстчета. Той ги галеше с другата си ръка, усещаше как устните му леко треперят. Като че ли никога в душата му не бяха напирали толкова много чувства наведнъж, вече го задушаваха. И все пак сякаш имаше някаква преграда пред тях, която ги спираше, някакъв яз от мокри зеленясали камъни. Сам я бе издигнал в себе си, за да се предпази от грозното чувство на вина — през ония месеци, когато уплашено се криеше от Сузи, и преградата бе останала в него, без да съзнава, бе се затлачила от корени и жълти кални наноси, които течението носеше. Сега между тях бликаше малко вода, това бе всичко.

— Мислех, че няма да дойдеш, мишенце мое! — каза тя едва чуто. — Че може да ти се случи нещо.

— Как тъй няма да дойда! — отвърна младежът удивен.

Тя го разбра. Тя взе ръката му и я сложи на хладната си буза. После целуна тая силна мъжка ръка и заплака, щастлива и успокоена. Плачеше и все още стискаше ръката му до бузата си, мокреше я с горещите си сълзи. Той все още мълчеше трогнат. Дълбоко в себе си съзнаваше, че това е неговата неотменима присъда. Справедлива и предопределена присъда навярно. Може би хубава и приятна присъда, срещу която не протестираше и не роптаеше. И все пак присъда.