Няма нищо по-хубаво от лошото време

И той започва да ми излага всички ония аргументи, които са ми напълно известни, понеже немного отдавна самият аз притисках с тях нещастния основател на «Хронос». При това очевидно хората на «Зодиак» вече са направили проверките си, защото директорът разполага с пълни данни за предприятието ми.

— Вие имате един-единствен изход: да продадете. И един голям шанс: да продадете не на някой изнудвач, а на почтени, бих казал дори, щедри купувачи като нас.

През цялото време аз се държа в рамките на естественото за подобни случаи съкрушено състояние на духа, като дори забравям да изконсумирам налятата ми от исполина втора бира, макар че, между нас казано, жаждата не е патент само на Ван Вермескеркен. После, след като директорът привършва аргументите на шантажа си, вземам думата, за да обясня с почти покъртителна задушевност, че за мене «Хронос» не е просто източник на печалби, че това е моята първа и вероятно последна любов, че часовниците са ми в кръвта по наследство и тъй нататък, като в своята задъхана изповед вмъквам доста кражби от съответните тиради на същата тема, произнесени на времето от Клод Ришар.

— Чудесно — заключава директорът, когато млъквам. — Това прави сделката още по-изгодна за двете страни. Защото, ако тая сделка се реализира, ние ще открием цял отдел за производство и търговия на часовници и ще имаме нужда от шеф на отдела.

— А моят директор? А секретарката ми? Всички тия хора, които са грижливо подбирани, за да се създаде един качествен трудоспособен организъм?…

— Но слушайте — избоботва Ван Вермескеркен. — Ние нямаме никакъв интерес да разнебитваме тоя организъм. Напротив, тепърва ще го разширим, за да създадем могъщо конкурентоспособно предприятие. Вашите хора няма дори да усетят промяната. Също както и вие… освен дето от плещите ви ще се смъкнат маса грижи.

При тия думи ръката му за по-голяма убедителност прави решителен жест и сграбчва последната пълна бутилка.

Продължавам още малко да се мятам в бурята на дълбоките душевни колебания, без да прехвърлям мярката. После само за информация попитвам за цената. Тоя въпрос предизвиква насрещния въпрос на исполина:

— Колко заплатихте вие сам на предишния собственик?

— Ще ви кажа, макар че това е тайна, която засяга единствено мене и Ришар.

И посочвам точната цифра.

Хората на «Зодиак» без друго вече сами са се добрали до тая цифра, нещо, което тутакси проличава от доволния поглед на исполина.

— Чудесно — кима той. — Следователно такава би трябвало да бъде и нашата цена, за да не се почувствувате ощетен.

— Но вие… — извиквам пламнал от възмущение.

Директорът отново вдига пълната си ръка:

— Чакайте Казах, че така би трябвало да бъде, а не, че така ще бъде. Вие сте успели да купите наистина твърде евтино «Хронос» и ние ще проявим към вас по-голяма отстъпчивост от тая, която сам сте проявили към предишния собственик. Ще получите пет на сто повече върху общата сума на сделката.

— Кажете десет на сто — отвръщам, — за да ми дадете сериозен подтик за размисъл.

Ван Вермескеркен се засмива полугласно със смях, напомнящ звука на гаргата.

— Не се отдавайте на мечти, господин Ролан. Вие сте делови човек. Пет на сто, това е нашето окончателно условие. И, позволете да забележа, то е твърде приемливо, като се има предвид размерът на сумата.

Аз, разбира се, настоявам на своите десет на сто, след това слизам на осем, но акулата с добродушна муцуна не мисли да отстъпва.

— Пет на сто — повтаря той чак додето идва моментът на раздялата. — И не бавете много отговора си. Ние рядко се решаваме на подобни сделки, обаче решим ли се, не обичаме да протакаме.

Навън вали. В тоя град често вали и най-вече тогава, когато си излязъл без чадър. Главната дирекция на «Зодиак» се намира на тиха улица, недалече от центъра. Улицата е всъщност кей — край нея минава тих дълбок канал, чиято тъмна повърхност в момента е раздвижена от капките на дъжда. Изобщо върви ми на вода. По-рано Венеция, после — Женева, сега — Амстердам.

Загръщам се в шлифера си и тръгвам по кея зает с мислите си. Пет или осем на сто — туй е последният въпрос, който ме занимава. Печалбата не е лошо нещо, но аз не съм кадър на Външна търговия и задачата ми не е да реализирам печалби. Безпокои ме това, което тъкмо трябва да ме радва: операцията се развива прекалено лесно, сделката може да се сключи тутакси, щом само пожелая. Разбира се, за «Зодиак» е изгодно да си присвои предприятие като «Хронос». Но готовността на директора да приеме и мене като зестра ме изпълва с недоумение. Тази готовност би била естествена за една редовна фирма, която мисли само за търговските си интереси, обаче е трудно обяснимо в случай, че фирмата е зашифрована шпионска централа. Излиза, че хипотезата ми «Зодиак» плюс ЦРУ е доста прибързана. Може би в «Зодиак» само работи някой от ЦРУ. Така или иначе, длъжен съм при всички случаи да почна оттам, отдето почвам. Друг път няма.

Намирам Едит в кафенето на Рембранд плейн, дето съм я оставил. На масата до празната кафена чаша има няколко киносписания, навярно също изконсумирани, ако се съди по скучаещото лице на жената. Тя ме поглежда изпитателно, за да разбере резултата, но понеже нищо не разбира, запитва нетърпеливо:

— Всичко добре ли мина?

— Зависи от коя страна ще го преценяваш — отвръщам уклончиво. — За мене не беше особено добре, обаче за тебе вероятно ще е отлично.

Изразът на нетърпение става по-отчетлив.

— Сведенията на шефовете ти се оправдават — казвам, като паля цигара. — «Зодиак» наистина е на път да погълне някои предприятия. И първото по списък навярно ще бъде «Хронос».

* * *

Два дни по-късно — срок нито много дълъг, нито прекалено къс — отново бивам въведен при червения исполин, за да му известя, че приемам условията.

— Отлично — кима доволно директорът. — Така и предполагах. Вие още от самото начало ми направихте впечатление на разумен и делови човек. Ще изпълним формалностите без протакане. Междувременно не е зле да се представите на нашия председател, господин Еванс. Аз вече съм му говорил за вас.

Секретарката на Ван Вермескеркен ме повежда из дълъг тих коридор с множество врати, додето се озоваваме в малка приемна и там ме предава в ръцете на втора секретарка, пазеща входа на светилището, обитавано от самия председател. Тя ме поканва да седна и услужливо ми предлага сутрешните вестници. Успял съм вече доста подробно да разгледам пресата, както и жената, хубавичка и с приветливо лице, когато телефонът най-сетне иззвънява и секретарката след няколко едносложни думи в слушалката ми посочва входа на светилището.

Първият бегъл поглед в кабинета, дето се озовавам, ме изпълва с подозрението, че додето съм чакал навън, председателят също е чел вестници. Те са пръснати в безредна купчина върху бюрото му. Господин Еванс все пак счита за нужно да стане от стола си и да ме посрещне, подавайки ми снизходително и отпуснато дългата си ръка.

Председателите на големите фирми са като английските крале — царуват, обаче не управляват. Затова бях очаквал да видя някоя музейна развалина, една от ония издънки на знатни фамилии, които вместо богатство са наследили само името, годно да им осигури парадна длъжност с добра заплата. Но човекът, който ме посреща, макар и надхвърлил петдесетте, изглежда в разцвета на силите си. Еванс е слаб и много висок, с оная леко приведена стойка, характерна за високите хора, които сякаш се движат в постоянен страх да не си чукнат някъде главата.