Няма нищо по-хубаво от лошото време

Той ми хвърля един от късите си бързи погледи, безучастни, но смущаващи със своята ненадейност, и запитва:

— Кога затворихте магазина в Лозана?

— През май миналата година. Непосредствено след смъртта на баща ми.

— И защо?

— Знаете, това е доста сложен въпрос. Баща ми беше твърде плах в сделките, работеше, колкото да не седи без работа, предприятието креташе едва-едва. Просто не виждах смисъл да го държа…

— Но смъртта на баща ви е била тъкмо една щастлива възможност — извинете за израза — да разширите работата.

— Съмнявам се. Аз поне мисля така. Магазините, знаете, са също като хората. Веднаж създадената лоша репутация трудно се променя. Нашата фирма в продължение на десетилетия минаваше за дребно квартално предприятие, търгуващо с посредствена стока…

— Може би сте прав — отстъпва Уорнър. — И така вие спуснахте ролетките през май миналата година?

— Да.

— А станахте собственик на «Хронос» в началото на юли тази година?

Кимам, като чакам напрегнато следващото.

— А какво сте правили в промеждутъка на тия две събития?

Това е въпросът, който отдавна чакам. Магазините са като хората, но също и легендите. И най-добрата легенда не може да бъде съвършена като всевишния. И най-добрата легенда си има свои по-слаби места.

— Пътувах.

— Къде по-точно?

Има въпроси, на които съвсем естествено можеш да отговориш с едно «не помня». Уви, този не е такъв.

— Почти цялото време прекарах в Индия: Бомбай, Хайдерабад, Мадрас, Калкута…

— Индия? Защо тъй далеч?

— Тъкмо защото е далеч. Казах ви вече — въпреки синовните си чувства, че баща ми беше посредствен търговец. Ще трябва да добавя, че беше и тираничен родител. Не приемаше нито търговските ми възгледи, нито личните ми желания. На всичките ми искания да пътувам — аз винаги съм мечтал да пътувам — отговаряше винаги с една неизменна фраза: «Стоката пътува. Хората седят по местата си.»

Млъквам за миг, сякаш чувам отново гласа на покойния родител. После добавям снизходително:

— Какво искате — човек от старата школа. Скръбта си е скръб, но когато останах сам, почувствувах се като ученик, пуснат във ваканция.

— И се отправихте за Индия… Разбирам. Вие споменахте дори някои градове. Може ли по-подробно по тоя въпрос, хотелите и прочие…

И аз почвам подробно, с имената на всички ония места и забележителности, които никога в живота си не съм виждал освен на снимка, но чиито основни данни съм заучил наизуст.

Адам Уорнър ме слуша внимателно през цялото време, обаче нито веднаж не взима бележки, макар че самописката е в ръцете му и формулярите — пред него. Бележките вероятно ги взима магнитофонът.

Един часът минава, когато директорът на персонала най-сетне решава да ми даде почивка. Казвам почивка, защото данните положително ще се проверят и подир проверката ще дойде нова порция от въпроси. В тия неща няма сто начина на действие: предварителни проучвания, после изчерпателен разпит, после нови проучвания по невралгичните точки, а после добавъчен разпит, додето те изтърбушат или те оставят на мира.

— Надявам се, че не ви отегчих прекалено.

Подир три часа прислушване фразата звучи съвсем безсрамно, обаче аз само се усмихвам уморено:

— Не прекалено, но доста.

— Колкото до секретарката ви, въпросът ще бъде веднага уреден. Пратете я да намине при мене.

Малко по-късно вече седя със споменатата секретарка в един уютен ресторант на Дамрак. Уорнър дотам е изцедил всичките ми жизнени сокове, че трябва да пресуша три халби, додето възстановя отчасти нормалното оросяване на организма си.

— Още дълго ли смяташ да се наливаш тъй и да мълчиш? — любопитствува Едит.

— Тъкмо привършвах. И вече се готвех да ти съобщя първата новина: минаваш на щат към «Зодиак».

— Ти си чудесен…

— Втората — прекъсвам я — също заслужава вниманието ти: оставаш моя лична секретарка. Така че бъди почтителна в държането си.

— Ще бъда твоя робиня.

— Засега не виждам такава необходимост. По-важното е да не вършиш нищо на своя глава. Да не вършиш изобщо нищо вън от преките си служебни задължения. Имам чувството, че у тия хора съществува голяма мнителност и значителен запас от магнитофони.

— Почваш да ме плашиш.

— Нямам такова желание. Искам просто да ти припомня първата и единствена клауза на споразумението ни…

Замълчавам, защото келнерът се е приближил да сервира яденето: бифтек с пържени картофи плюс зелена салата. Скромно и сериозно блюдо, подходящо за работния ден. Препоръчвам му да добави в интерес на вътрешното оросяване още две халби и след като го отпращам, продължавам мисълта си:

— Защото за тебе, скъпа Едит, службата в «Зодиак» може да е само един епизод, но за мене тя е въпрос на професия…

— Хубаво — прекъсва ме тя, като набожда с вилицата сочния бифтек. — Можеш да си спестиш приказките. Знам какво ще кажеш.

— Съмнявам се. Това, което искам да кажа, е, че трябва да наминеш за назначаването си при директора на персонала, господин Адам Уорнър.

— Ще намина.

— Имай предвид, че макар да се казва Адам, той не задава въпросите си като първия човек.

Тя спира да яде и ме поглежда.

— Бих казал дори, че ги задава с необичайна сръчност. И че е любопитен повече от поносимото. Така че ако му сервираш легендата си в тоя вид, в който я беше сервирала отначало на мене, не вярвам да пожънеш успехи.

— Благодаря ти, че ме предупреждаваш. Но аз съм се приготвила.

— А ако стане дума за първия ти опит да се настаниш в «Зодиак», Уорнър няма да пропусне факта, че след като не си успяла да станеш секретарка в женевски клон, сега се явяваш като моя секретарка в Главната дирекция.

— Той не може да знае за първия ми опит. Не съм оставяла документи, нито съм подавала молби.

— Но си оставила името си.

— Нито името. Първия ден, когато се явявахме, бяхме цял куп и помощник-директорът ни приемаше набързо, колкото да ни огледа. Тоя тип е прочут с женкарството си.

— Странно как тогава не те е избрал.

— Всички нямат в тая област твоите здрави и малко елементарни вкусове, Морис. Всъщност почти ме беше избрал и ми даде надежди, но подир мене влезе една друга кандидатка и още като я видях, изпитах предчувствието, че тая ще ме измести.

— Била е, значи, повече от богиня.

— Нищо подобно. Беше едно от тия дългокраки и сухи същества, с огромни изкуствени мигли и подути безцветни устни, които създават славата на манекенското съсловие.

— Негова си работа — казвам. — А «Фишер и Ко»?