Няма нищо по-хубаво от лошото време
Шрифт:
— Говоря твърде зле френски — отвръща той на приветствената ми фраза. — Макар че го разбирам.
— Аз съм почти на същото положение с английския — признавам.
Така че разговорът минава на два езика. Това не се оказва трудно, тъй като разговор всъщност не се завързва. С изключение на няколко къси реплики времето е посветено на два монолога. Моят — за възможностите, разкриващи се пред проектирания нов отдел, като се имат предвид безценните качества на часовниците «Хронос». И неговият — за характера на «Зодиак», за малките колелца на отделните сектори, които образуват заедно една голяма машина, за предимствата на тая машина, която слабо се влияе от епизодичните кризи в отделен сектор, и тъй нататък, и тъй
Еванс говори без оживление и без да проявява особен интерес към реакциите ми, сякаш дава да се разбере, че изпълнява скучен и неизбежен ритуал. Красивото му мъжествено лице с израз на волево упорство напомня физиономията на един прочут холивудски киноартист, който тъкмо с тая физиономия бе натрупал милионите си. Само че артистът имаше сърдечен поглед, който в сюблимните моменти можеше да става дори и нежен. А сивите студени очи на Еванс са с тежък неподвижен израз, израз на отсъствие, сякаш додето ви гледа, човекът мисли за друго или по-скоро сякаш зад тия човешки очи няма човек.
Наблюдавам събеседника си без видимо любопитство и също без видимо любопитство разглеждам обстановката. Огромният кабинет напомня по-скоро морски музей, отколкото делова кантора. Модели на старинни кораби, поставени под стъклени похлупаци, мореплавателни карти, колело на параходно кормило, компаси и барометри, без да се смятат раковините от всички видове и големини. В дъното се намират две врати. Едната е леко открехната, колкото да се види, че зад нея няма нищо повече от умивалник. Прозорците на кабинета, светещи от чистота, гледат към високите дървеса над кея.
— Да имате някакви специални желания? — запитва Еванс, след като привършва монолога си и помълчава.
Това означава «не мислиш ли да си ходиш?» но аз решавам да се възползувам от случая:
— Бих желал да запазя досегашната си секретарка.
— Толкова ли е хубава? — вдига вежди Еванс.
И това е едничката проява на интерес и единствената шега, ако тази изтъркана фраза може да мине за шега.
— Въпрос на вкус. Тя е обаче отличен работник, свикнал съм с нея и…
— Добре, добре — кима Еванс. — Обадете се от мое име на Уорнър да уреди назначението й. Изобщо трябва да наминете към Уорнър и за своето назначение.
И той става, за да ме накара най-после да разбера, че при един председател не може да се седи до безкрайност.
Тия хора ме прехвърлят един на друг като футболна топка — Ван Вермескеркен на Еванс, Еванс на Уорнър. «Наминете към Уорнър» — това звучи невинно като: «Запалете една цигара.» Обаче случаят се оказва по-друг.
Директорът на персонала Адам Уорнър е човек на моята възраст и вероятно не по-доверчив от мене. Равностойният противник винаги бързо се усеща, защото тутакси забелязваш някои общи черти на мисъл и действие между себе си и другия. Уорнър е в безупречен, небиещ на очи сив костюм. Лицето му също е сиво, неизразително, лишено от отличителни белези. Това би могло да се каже и за очите, тоя прозорец на душата, ако не е тяхната крайна подвижност и дълбоко спотаена подозрителност.
Той ме поканва да седна до бюрото и изважда от чекмеджето някакви формуляри, които впрочем дори не поглежда. Стаята му е малка, бих казал, мизерна в сравнение с импозантните кабинети на директора и на председателя.
— Говоря доста зле френски — предупреждава ме Уорнър.
— В такъв случай, ако сте готов да слушате лош английски…
— Това няма да обиди националното ми чувство — отвръща шефът на персонала. — Аз съм американец.
Американците, пътем казано, си въобразяват, че като са развалили английския, са направили от него съвсем нов език.
— Вие сте от Лозана, нали?
Кимам утвърдително.
— Швейцарец
по националност?Кимам повторно.
— Впрочем… — Тук той дава вид, че поглежда към документите пред себе си. — Вашата майка, мисля, е била българка.
— Арменка — поправям го.
— Но от България?
— Да. От Пловдив. Всъщност тя е напуснала тая страна още на младини.
— Разбирам. И повече не се е връщала?
— Само веднъж, доколкото знам.
— А вие кога сте ходили в България?
— Не съм ходил специално. Минал съм също само веднъж, на път за Турция.
— Кога по-точно?
И въртележката се завъртява. Въртележката от въпроси и отговори и въпроси към въпросите, и отклонения вляво и вдясно, и случайни запитвания, просто за да се намираме на приказка, и внезапни обрати, също тъй, както аз бих водил разпита, ако седях на мястото на Уорнър, а той заемаше моето. Защото това си е формен разпит, енергичен и изчерпателен, и човекът зад бюрото не проявява особено старание да му придаде по-куртоазен вид. Това е разпит и проверка, съдбоносна за мене, проверка на легендата, по всички кръпки и шевове, по най-дребните подробности, проверка, която заедно с напрежението ми носи и известна доза скрито доволство, защото нашите хора са пипали добре и всеки от въпросите, с които Уорнър разчита да ме притисне, е предвиден предварително и когато слушам тия въпроси, все едно чувам гласа на полковника там далеч, на хиляди километри оттук, в генералския кабинет, и в тоя миг ми е твърде приятно, че има такива сухи педанти като полковника, които не мирясват, додето не подложат на изпитание и най-микроскопичния детайл.
Сходството между мене и Адам Уорнър, което ми се струва да съм доловил още в началото, облекчава донейде положението ми, в смисъл, че тактиката му не е в състояние да ме изненада и че дори най-неочакваните му запитвания идват тъкмо когато съм уверен, че ще дойдат. Но това не изменя критичността на положението ми. Обиграността и проницателността на човека зад бюрото е гаранция, че няма да ми се размине нито един от възможните опасни въпроси. В тоя миг благославям готовността си да заговоря на английски. Недостатъчно доброто владеене един език винаги дава маса оправдания да се бавиш, да замълчаваш и да прекъсваш фразите, сякаш напразно търсиш необходимата дума.
Това е игра. А при всяка игра съществува риск номерът да не мине. Отговорите ми могат да бъдат неуязвими и все пак да звучат тъй, че човекът отсреща да заключи: «Ти имаш непоклатима легенда, приятелю, обаче това е все пак легенда. Така че върви да лъжеш другаде.» Затуй играта трябва да се води в два плана — убедителност на фактите и убедителност на психологията. С други думи, да не излизаш нито за миг вън от кожата на един въображаем безобиден и искрен човек, какъвто ти не си, но какъвто трябва да изглеждаш. В известни моменти следва да се пазиш от излишно забавяне, в други — от прекалено избързване. Има въпроси, на които е нужно да се отговаря тутакси, а има и такива, които изискват да се позамислиш, додето сервираш отдавна готовия си отговор. И всичко това трябва да става спонтанно, естествено, с цялата полагаща се гарнитура от погледи, лицев израз и телосложения. Също като на сцената, само че малко по-другояче. Защото едва ли някой артист е участвувал в пиеса, дето всеки излишен или фалшив жест може да му струва живота.
— Вашият интерес към миналото ми почва да ме смущава — забелязвам с усмивка по едно време. — Надявам се, че някой от конкурентите ми не ви е сервирал някоя клевета…
— О, бъдете спокоен — усмихва се на свой ред Уорнър. — Не сме деца, да се хващаме за клевети. И изобщо въпросите, които ви задавам, са напълно в реда на нещата. Ние тук, в «Зодиак», сме като едно голямо семейство. Държим за хората си, грижим се за тях и затова смятаме, че трябва да знаем всичко, което е свързано с тях.