Обикновен гений

Шон нетърпеливо се размърда на стола и Чамп веднага го забеляза.

— Моля за извинение, мистър Кинг — промърмори той. — Но ако проявите още малко търпение, ще разберете за какво става въпрос.

— Не, не, наистина ми е интересно — отвърна Шон, с мъка сподавяйки прозявката си.

— Добре. В традиционната си форма честотният анализ е напълно безпомощен пред чудовището на Виженер, защото то наистина е изградено по уникално остроумен начин. Но старият Чарли Бабидж успял да забие ножа право в цифровото му сърце без помощта на компютър или изчислителна машина.

— Как? — попита Шон.

— Атакувал го по оригинален и абсолютно неочакван начин, който се превърнал в модел за следващите поколения криптоаналитици. Но за уникалното си постижение той не получил никакво признание, защото не си направил труда да публикува своето откритие.

— Как тогава става известно то?

— Благодарение на неколцина учени, които проучили записките му през двайсети век и установили, че той е първооткривателят. Най-сетне стигаме до същността на въпроса. Нарекох мястото „Бабидж Таун“ в знак на уважение към един човек с невероятен ум, но с ограничени способности в областта на самоизтъкването. Веднага искам да добавя, че ние ще вдигнем шум до небесата в момента, в който постигнем целите си. — Чамп се усмихна. — Разбира се, първо ще ги защитим със съответните патенти, което ще ни направи приказно богати след практическото приложение на нашите изобретения.

— Тоест ще получите парче от тортата?

— Иначе не бих стоял тук. Но работата продължава да ме вдъхновява дори когато не печеля нито цент от нея.

— Кой е собственикът на Бабидж Таун?

Вратата се отвори и в кабинета влезе нисък щирокоплещест мъж малко над четирийсет, облечен в тъмен костюм и с вратовръзка с неопределен цвят. Посивялата му коса беше пригладена с гел, сините му очи огледаха внимателно Чамп и Шон.

— Лен, запознай се с Шон Кинг — изправи се Чамп Полиън, след което прибра стъклената тръбичка, прототип на компютър, и напусна стаята. Едва тогава Шон си даде сметка, че този човек беше говорил много, но на практика не му бе казал нищо.

14

Хорейшо Барнс паркира мотоциклета си пред блока на Феърфакс Корнър, извади от джоба си ключовете от апартамента на Мишел и Шон, след което колебливо спря. Не знаеше е какво да започне — е жилището или с джипа на младата дама. Освен ключовете от жилището Шон му беше предал и тези на тойотата, паркирана пред входа.

Решил да започне с джипа, Хорейшо пристъпи към него и отключи вратата откъм шофьора.

— Майчице мила! — беше първата му и единствена реакция.

Шон май не се беше пошегувал, когато го предупреди да носи маска и да провери кога за последен път си е правил ваксина срещу тетанус.

Качи се в кабината, извади от джоба си малък цифров фотоапарат и започна да снима. Багажникът и задните седалки бяха отрупани с какво ли не — спортни екипи, полуразтопени блокчета шоколад, бутилки от безалкохолни напитки, мухлясали остатъци от храна, кутия патрони за късоцевна пушка, измачкани дрехи, включително няколко чорапогащника, чифт гири с пластмасово покритие. Хорейшо с усилие отмести едната и погледът му попадна на списанията за бойни изкуства, разпилени върху задната седалка.

— Важно напомняне за един уважаван, но страхлив психолог — измърмори той. — Никога не ядосвай дамата, защото тя като нищо ще ти нарита дъртия мек задник!

Отвори страничните стъкла и замислено се отпусна на средната седалка. Явно имаше работа с класическа представителка на перфекционизма, със силна воля и твърд характер, която по необясними причини беше стигнала до своята пълна противоположност.

Изкачи стълбите до втория етаж и отключи наетия апартамент. Присъствието на Шон веднага си пролича, включително и по реда, който цареше в стаите. В едната бяха вещите на Мишел. Дрехите й бяха прилежно сгънати или поставени на закачалки, на пода нямаше боклуци. Върху гардероба имаше сейф за оръжие, в който по всяка вероятност се намираше пистолетът на Мишел.

Малкото балконче беше заето със състезателната лодка на Мишел, излъскана до блясък. До нея бяха опрени чифт гребла. Хорейшо ги щракна с фотоапарата и се прибра вътре. На масичката в тясното антре се беше събрала солидна купчина поща. Обикновено той не се докосваше до личната кореспонденция на никого, но сега се изкуши, съзнавайки, че друг шанс едва ли ще има. Повечето от писмата бяха за Шон, препратени от предишния му адрес. Други съдържаха сметки и неизбежните рекламни материали, от които страдаше цялото човечество. Но имаше и едно писмо за Мишел Максуел с клеймо от Хавайските острови.

Пликът в ръцете му вероятно съдържаше обичайните за подобни пътешествия поздрави.

Хорейшо сви рамене и бързо набра номера на Бил Максуел във Флорида. Отсреща вдигнаха на второто позвъняване.

— Удобно ли е да говорим? — попита в слушалката той. — Ако случайно сте в момент на напрегнато преследване, ще изчакам на телефона, докато заловите лошите или пък чуя скърцането на смачкани ламарини.

— Не, не — засмя се Бил. — Днес съм в почивка. Готвех се да ходя на риба. Какво става? Как е Мик?

Хорейшо вече знаеше, че всички в семейството я наричат Мик. Така бяха свикнали от малки.

— Подобрява се, и то бързо. Слушайте, исках да ви попитам дали родителите ви все още живеят в Тенеси?

— Да, там са. По средата на пътя между Нашвил и Ноксвил, където татко построи нова къща след пенсионирането си. Всички му помогнахме кой с колкото може. В сравнение с обикновените ченгета шефовете в полицията получават сравнително добри пари, но ние сме голямо семейство и татко нямаше кой знае какви спестявания. Това беше начин да му се отблагодарим.

— Страхотно, Бил. А често ли виждате родителите си?

— Не толкова често, колкото бих искал. Четири-пет пъти в годината, не повече. Аз съм чак в Тампа. Полетите са скъпи, а пътуването с кола е прекалено дълго. На всичкото отгоре имам три деца.

— А другите ви братя често ли ги виждат?

— Може би по-често от мен, тъй като живеят по-близо. Защо се интересувате?

— Правя опит да си освежа мозъка. А Мишел? Смятам, че и тя е поддържала близки отношения с родителите ви, тъй като Вирджиния не е далеч.

Бил забави отговора си, а в гласа му се долови колебание.

— За съжаление не е точно така. Пътят дотам е дълъг. Никога не съм я заварвал в дома на мама и татко. Редовно се чувам с братята ми и доколкото разбирам, те също не са я виждали.

— Може би родителите ви са ходили при нея — предположи Хорейшо.

— Едва ли, защото Мик никога не е живяла в жилище, в което има място за гости — отвърна Бил. — Самият аз опитах един-два пъти, главно заради децата. Те са адски горди, че леля им е олимпийска медалистка и е била лична охрана на президента. Но така и не ги заведох на гости, защото останах с впечатлението, че на нея ще й бъде неудобно.