Обикновен гений

— Неудобно ли? Защо?

— Винаги беше много заета. Докато работеше в Сикрет Сървис, можех да приема, че е така, макар че служителите там също излизат в отпуск. Надявах се, че след преминаването й в частния сектор ще разполага с повече свободно време, но уви…

— Кога за последен път я видяхте?

Бил замълча за момент.

— Мисля, че беше преди около четири години. Бях на полицейска конференция във Вашингтон и вечеряхме заедно. Тогава тя все още работеше в Сикрет Сървис.

— Мислите ли, че се е отчуждила от семейството?

— След всичките ви въпроси започвам да си мисля, че е точно така.

— Извинете ме за настойчивостта, Бил. Но искам да й помогна по най-добрия начин.

— Разбирам. Много искам сестра ми да се върне при нас. Може да е малко странна, но ние си я обичаме.

— Наистина е странна. Току-що разгледах джипа й.

— И още не сте се обадили на хигиенната инспекция? — засмя се Бил.

— Значи знаете какво съм видял — въздъхна Хорейшо.

— Да, веднъж. Надявам се да не се повтори. Ходихме с нейната кола на вечерята, за която ви споменах. Докато бях вътре, се стараех да не дишам, а когато се прибрах в хотела, дълго стоях под душа!

— Мишел проявявала ли е някакви странности? Например постоянно миене на ръце, проверяване на врати и прозорци преди излизане, опипване на стола преди сядане? Такива неща…

— Имате предвид някакви мании, нали? Не си спомням такива неща.

— Казахте, че се е променила рязко на шестгодишна възраст. Сигурен ли сте?

— По онова време вече бях завършил колежа и не се задържах много у дома. Но когато се прибрах за месец-два, ми стана ясно, че тя вече е съвсем различна. Тогава нашите живееха в малко градче на един час път от Нашвил.

— Не беше ли просто промяна на дете, което расте. Случва се често и се приема за нещо нормално.

— Беше повече от това, Хорейшо, повярвайте ми. И моите деца се промениха, но съвсем не толкова рязко.

— Окей, разбрах. Прегледах бележките си, в които съм записал как точно се е променила според вас. От дружелюбна станала затворена, от общителна — срамежлива, от доверчива — подозрителна. А плачеше ли?

— Само нощем. Можете да попитате и братята ми. Убеден съм, че те също са го забелязали.

— И стана небрежна в личните си навици, така ли?

— Най-добре си спомням пода в стаята й. Преди беше чист като аптека. После, за една нощ, се превърна в кочина. Дори килимът не се виждаше. Винаги съм й казвал, че се държи като разглезено дете.

— Това може да обясни някои нейни прояви, Бил. Но не и всички. Моята работа е именно да търся причините за необяснимите постъпки и действия, защото те са там, дълбоко в душата й. — Хорейшо замълча за момент, после добави: — Е, хубаво. Ще ви задам един въпрос, който предварително ме кара да се радвам, че сте на две хиляди километра оттук…

— Знам какъв е този въпрос и веднага ви отговарям: Мик никога не е била обект на насилие.

— Явно, че сте мислили по тази тема.

— Аз съм полицай. Виждал съм ужасни неща, включително и деца, обект на насилие. Мишел няма нищо общо с тях. Никога не съм забелязал типичните признаци у нея. А и татко не е такъв човек. Искам да кажа, че никога не би му минало през ума такова нещо. Вечно беше на работа. Ще ви призная нещо: аз много обичам моя старец, но ако дори за секунда съм допускал нещо подобно, положително щях да взема мерки. Не съм станал ченге, защото обичам да си затварям очите.

— Убеден съм, Бил. Но родителите ви имаха ли обяснение за промяната у нея? Потърсиха ли професионална помощ?

— Не ми е известно. Искам да кажа, че тя нито изпадаше в ярост, нито измъчваше животинки. Повечето деца са капризни и често си променят настроението. А в онези години хората не тичаха при психоаналитиците за дреболии, нито пък тъпчеха децата си с успокоителни, защото не можеха да стоят мирно повече от десет минути. Не се обиждайте, докторе.

— О, нищо подобно. Познавам много психиатри, които са се превърнали във фармацевти. Разговаряли ли сте някога с родителите си за нея?

— Да, разбира се. Според мен всички стигнахме до решението да я оставим на мира. И винаги да сме готови да я приемем, ако реши да се върне в семейството.

— Не сте им казали за сегашното й състояние, нали?

— Не. Още след първия ни разговор реших да оставя на вас важните решения. След като Мик не желае да им каже, значи няма да го сторя и аз. А и нямам никакво желание да предизвиквам гнева на олимпийска медалистка с черен пояс, макар и да ми е сестра.

— Тя и на мен е взела страха — кимна с въздишка психоаналитикът. — Да кажете нещо друго, което би могло да ми помогне?

— Върнете ми сестричката, Хорейшо. Това е всичко, което искам. Направите ли го ще имате приятел за цял живот тук, в Тампа.

15

Лен Райвест разведе Шон из територията на Бабидж Таун. Оказа се, че зад централната сграда има множество постройки от камък, тухли и дърво. Те бяха с различни размери, но отдалеч личеше, че всяка е оборудвана с блиндирана врата и алармена система. Най-голямата се издигаше на площ от около един квадратен километър, отдалечена от останалите и заобиколена от двуметрова ограда от ковано желязо. До нея беше залепена постройка, наподобяваща зърнен силоз.

— Какво има вътре? — посочи към нея Шон.

— Вода — кратко отвърна Райвест. — Тонове вода.

— А в другите сгради?

— Най-различни неща.

— В коя от тях работеше Мънк Тюринг? И с какво се занимаваше?

— Не ми се говори по този въпрос.

— Вижте какво, Лен — обърна се с лице към домакина Шон. — Доколкото си спомням, вие ни наехте да разследваме обстоятелствата около смъртта на Мънк Тюринг. Ако не искате да го правим, просто кажете. Веднага си тръгвам, за да не си губим времето. Току-що онзи учен на име Чамп ми загуби половин час в празни приказки. Нямам намерение това да се повтори.

Райвест пъхна ръце в джобовете си и подритна някакво камъче.

— Моля да ме извините, Шон — промърмори той. — Знам, че сте работили в Сикрет Сървис заедно с Джоун по времето, когато аз работех във ФБР. Нямам никакво желание да си играя на котка и мишка с бивш колега. Между нас казано, шефовете проявиха голяма резервираност към решението ми да потърся външна помощ за разследването.

— А кои са шефовете?

— Ако знаех, непременно щях да ви кажа.

— Нима твърдите, че не знаете за кого работите? — зяпна от изненада Шон.