Обикновен гений

— Може би това е истинската причина за въоръжената охрана. Да се пазим от тях.

— Значи цялата организация, наречена Бабидж Таун, се занимава с този математически модел?

— Не, не. С него се занимава само моят отдел в Барака номер едно. Ако трябва да бъда откровена, ще добавя, че се чувстваме малко като доведени деца. Моята и на колегите ми работа се възприема като допълнителна застраховка срещу евентуалния провал в разработките на Чамп. Но той и хората му работят страшно упорито, защото удовлетворението би било огромно.

— Какво по-точно? Спасяването на света?

— Някои изобретения помагат на човечеството — например електрическата крушка или антибиотиците. Други го заплашват с унищожение — например ядрените оръжия. Но все пак такива изобретения продължават да се предлагат и да се купуват.

— Защо се чувствам като Алиса в стаята с кривите огледала? — въздъхна Шон.

— Не е нужно да познавате нашия свят, мистър Кинг. Достатъчно е да откриете какво се е случило с Мънк.

— Наричайте ме Шон. Познавахте ли Мънк? Ваш служител ли беше той?

— Не. Работеше при Чамп, защото е физик, а не математик. Но го познавах.

— И?

— Прекарвах част от времето си с него и Виджи, но не бих казала, че го познавам добре. Той беше спокоен, методичен и сдържан човек. Избягваше да говори за личния си живот. А сега задайте ми неизбежните въпроси. Имал ли е врагове? Занимавал ли се е с нещо, което би поставило живота му под заплаха? И така нататък…

— След като вече сама ги зададохте, на мен ми остава само да чуя отговорите — усмихна се Шон.

— Нямам такива. Ако се е занимавал с наркотици и кражби или е имал сексуални отклонения, довели до убийството му, значи много добре го е прикривал.

— А знаете ли, че е убит с личния си пистолет, върху който има само негови отпечатъци?

— Самоубийство?

— Все още не знаем всички факти. Казахте, че не го познавате чак толкова добре, но може би сте забелязали някакво депресивно състояние, желание за самоубийство?

— Нищо подобно.

— Беше ли добър баща на Виджи?

— Прекрасен — омекна лицето на Алиша. — С часове играеха на двора. Научи се дори да свири на китара, за да й акомпанира.

— Личи си, че сте прекарвали много време с тях.

— Не толкова с Мънк, колкото с Виджи. Чувствам я като дъщерята, която никога няма да имам.

— А той го приемаше добре, така ли?

— Работеше извънредно, аз също. Но разликата в работното време ми позволяваше да бъда с нея, когато него го нямаше.

— Разбирам. А майката?

— Нямам представа — поклати глава Алиша. — Никога не съм я виждала.

Шон изведнъж се сети за въпрос, който би трябвало да зададе на Райвест.

— Знаете ли за някакви скорошни пътувания на Мънк?

— Не, в последно време не е пътувал. Тук отпуските са доста голям проблем. — Жената насреща му помълча малко, после добави: — Доколкото си спомням, преди осем-девет месеца беше в чужбина.

— Къде по-точно? — наостри уши Шон.

— Не ми каза — поклати глава тя.

— А откъде знаете, че е бил в чужбина?

— Веднъж спомена, че трябва да си удължи паспорта. Оттам заключих, че ще пътува в чужбина. Иначе защо ще му трябва паспорт.

Който е в ръцете на ФБР, добави мислено Шон.

— Колко дълго отсъства?

— Около две седмици.

— Кой гледаше Виджи през това време?

— Помагах и аз, но управата на Бабидж Таун нае специални хора.

— И момичето нямаше нищо против цял куп непознати в къщата?

— Предполагам, че Мънк й беше обяснил състоянието на нещата. Тя вярваше само на него. Отношенията им бяха изключително близки.

— А вие? Успявате ли да я предразположите?

— Понякога. Защо питате?

— Защото искам да говоря с нея и ще ми трябва вашата помощ.

— С какво Виджи може да помогне на разследването?

— Може би знае нещо за баща си, което би обяснило инцидента.

— Ако тя изобщо се съгласи да говори с вас, това ще стане на език, който едва ли разбирате добре.

— Значи съм късметлия, че ще ми помага лингвист от висока класа — усмихна се Шон.

— Но за вас е само работа, нали, Шон? — снизходително подхвърли тя. — Изобщо не ви пука дали Мънк Тюринг се е самоубил, или някой го е застрелял. И в двата случая си получавате парите.

— Грешите. Със сигурност искам убиецът да бъде заловен.

— Защо?

— Защото такава е нагласата на всяко ченге. Споменахте, че искате да ми разкажете някои неща. Досега чух само едно.

Тя му хвърли любопитен поглед.

— Уморена съм и мисля да си лягам. Ще намерите изхода, нали?

След тези думи тя стана и се запъти към стълбата, използвайки протезата си като патерица.

Шон старателно заключи след себе си. Човек трябва да внимава, когато убиецът е на свобода и е някъде наоколо.

Докато вървеше по обратния път към централната сграда, в главата му се въртеше само един въпрос: В какво се забърквам, по дяволите?

19

След като заряза Хорейшо, Мишел реши да пропусне и обяда. Затвори се в гимнастическата зала и проведе една тренировка с жестоко натоварване, след която не остана сухо място по тялото й. Чувствам се по-добре, увери себе си тя. Очевидно ендорфините вършеха онова, което не се удаваше на Хорейшо Барнс. Тя постепенно се убеждаваше, че инцидентът в бара се дължеше на погрешна моментна преценка в резултат на погълнатото количество алкохол. Скоро щеше да напусне клиниката и да се присъедини към Шон в решаването на чуждите проблеми. А Хорейшо да върви да човърка нещастието на други хора.

Прибра се в стаята си, за да вземе душ. Старателно среса мократа си коса, загърна се е хавлия и излезе от банята. Седна на леглото и започна да маже краката си с лосион. Изведнъж се завъртя и хавлията падна на пода.

Зад бюрото в ъгъла на стаята стоеше Бари и с усмивка я наблюдаваше.

— Какво търсиш тук, по дяволите? — извика тя.

— Дойдох да взема Черил, защото закъснява за терапията — отвърна той, заковал похотлив поглед в нея. Тя рязко дръпна чаршафа, загърна се с него и се изправи.