Остров Тамбукту

Слънцето беше се спуснало над залива. Горещината почна да намалява. Из гората се чуваха гласовете на птичките, крещяха папагали. Дойде Гахар, донесе ми един едър кокосов орех и ми каза, че довечера отива да лови риба.

– Може ли да дойда и аз? - попитах. Гахар кимна с глава:

– Щом залезе слънцето, ела при лодките. Седнахме на нара. Гахар мълчаливо ме поглеждаше, сякаш искаше да ми каже нещо.

– Кажи, кажи - насърчих го аз. - Какво има?

Той ми каза, че в едно съседно село умряла някаква жена, и ме попита дали мога да я съживя. Веднъж бях му казал, че не мога да съживявам умрели хора, но, види се, той не беше повярвал.

– Андо може да събуди умрял човек, но не иска - упрекна ме той.

Какво да му кажа? Как да го убедя, че смъртта е такъв съдия, чиято присъда никой не може да отмени? Все едно, той не ми вярваше. Според него белият човек от луната всичко може. Щом може да запали водата в океана и да прави гръмотевица, защо да не може да съживи и умрял човек? Нали тана Боамбо щеше да умре, а белият човек го спаси...

Като видя гърнето на огъня, в което се вареше нашата вечеря, Гахар извади от торбичката, която носеше провесена на рамото си, малка тръстика и изсипа от нея в гърнето много едри, бели, тлъсти червеи. Тия червеи той беше ги събирал по сухите дървета из гората. Амбо и Зинга бяха във възторг. Да, да, сега яденето щеше да бъде много тлъсто! Те поканиха и Гахар да вечеря с нас и всички насядахме около огъня.

Зинга сипа от яденето в три онама и ги сложи пред нас - тримата мъже, - а за себе си сипа в една кокосова черупка. Попитах я защо не яде в онам. Тя се засмя и каза, че ще яде в онам, когато стане моя сахе. Младите момичета ядели само в черупки от кокосови орехи.

В моето дървено блюдо освен таро и ямс имаше десетина тлъсти червеи. Зинга беше се погрижила в моята паница да попадне повече от тоя "деликатес". Гахар и Амбо изядоха най-напред червеите, като мляскаха доволни и облизваха пръстите си, сякаш бяха бъркали в гърне с мед. Може би тлъстите червеи наистина бяха вкусни, но аз ги гледах с отвращение. И все пак трябваше да ги изям, за да не обидя своите приятели. Изгълтах ги цели и не можах да разбера вкуса им...

Щом се мръкна, отидохме в залива. Там заварихме много туземци, които с дружни усилия смъкваха лодките от брега във водата под светлината на запалени факли от високата трева аланг-аланг, вързана на снопчета. Около лодките се въртяха и момчета на десет-дванадесет години. Те взеха от бащите си запалените факли и първи наскачаха в лодките. Аз седнах в лодката на Гахар заедно с неговия син и с малкия му десетгодишен внук Акгахар. Изглежда, че момчето беше кръстено на дядо си, само че за разлика от стария Гахар към името на внука беше прибавена думата "ак" - малък. Акгахар осветяваше водата с горящата факла. Когато тя почваше да угасва, той я размахваше над главата си и тя отново се разгаряше. Привлечени от светлината, рибите се стрелкаха край лодката, а Гахар и неговият син ги дебнеха с копията. Щом се мернеше някоя по-голяма риба, те я пробождаха с копието и я хвърляха в дъното на лодката. И аз се опитах с едно копие но не улучих нито една риба. Туземците, още от малки се учеха да убиват риби с копия и след няколкогодишна практика ставаха добри рибари.

Четиринадесета глава. На гости у Арики. Ролята на първожреца и на главатаря. Белите листа на първожреца. Предание за великия главатар Пакуо и за Магелановите моряци. Всички злини идват от Дао

I

Един ден към обед Боамбо дойде в моята колиба в "парадна униформа" - с три нови пояса на кръста, окичени с разноцветни раковини, с два гердана на шията от зъбите на кучета и диви свине и с големи лъскави обици от мидени черупки. В бухналата му коса бяха натъкнати гребени от бамбук и пера от папагали - бели, черни, червени, зелени и жълти, - а на челото си беше превързал красива диадема от белите зърна на някакво растение. В месестата преградка на носа си беше натъкнал шарена пръчица.

– Арики те кани на гости - каза той, като ме погледна някак особено.

– Арики? - учудих се аз.

Боамбо кимна с глава.

Тази покана ми се стори чудна и странна. Аз бях виждал мрачния старец само веднъж, когато очиларката беше ухапала Боамбо. Арики никога не идваше в моята колиба, но и аз не го търсех. Стараех се да не мисля за него, дори бях почнал да го забравям. Но ето че той сам ми напомни за себе си. За хубаво или за лошо? Да отида ли, или да откажа? Спомних си, че Гахар и другите туземци се страхуваха от Арики и произнасяха името му с шепот, и реших: "Да, ще отида! Иначе той ще помисли, че се страхувам от него".

Тръгнахме. По пътя Боамбо ми каза, че сега ще се срещна с ренгатите и таутите от другите села. Те ме чакали у Арики. Искали да отида в техните села да лекувам болните, но Арики не се съгласил. Тогава ренгатите и таутите пожелали да ме видят. Арики не възразил и Боамбо дошъл да ме заведе у първожреца. Това е всичко. Но Боамбо не ми каза защо Арики не се е съгласил да отида по селата да лекувам болните.

Колибата на първожреца беше в съседната махала, на малък хълм, потънал сред кокосови палми. Тя приличаше на другите колиби, но беше по-голяма от тях. На едната стена имаше малко прозорче, затулено с мехур от риба. Пред колибата беше поставен дълъг и доста широк нар от бамбук, постлан с рогозки. Арики седеше върху нара и пушеше с къса луличка от бамбук, а до него бяха насядали ренгатите и таутите. Повечето от тях бяха едри, широкоплещести и здрави мъже, препасани само с по един пояс, но по-широк от поясите на обикновените туземци.

Сега Арики не беше мрачен. Когато ме покани да седна от лявата му страна (Боамбо седна от дясната), той дори се усмихна и показа единствения си зъб, почернял от дъвченето на бетел. Щом седнах, няколко жени се разшетаха и почнаха да носят ядене в големи дървени онами. Когато всичко беше наредено на трапезата, появи се красива девойка с делва на главата - тъй в древния Египет през време на фараоните жените са носели вино на гостите.

Девойката беше облечена като Зинга - с пояс, окичен с разноцветни раковини, с прикачени на него къси гъсти ресни, с гривни на ръцете над лактите, с цветя, затъкнати в черните й като смола коси. Когато срещна погледа ми, тя срамежливо наведе глава. Преди да си отиде, тя крадешком ме погледна още веднъж и тогава забелязах същото онова учудване, което виждах в погледа на всеки туземец, който ме виждаше за пръв път. Девойката подаде делвата на първожреца и влезе в колибата.

Угощението почна. Пред всеки от нас, имаше по едно блюдо с ядене. Какво ли нямаше в моето блюдо! Голям къс печено свинско месо, печена риба, варено таро и ямс - и всичко това беше увито поотделно в млади листа от пъпешово дърво. Жените сложиха на трапезата още блюда с различни плодове. Арики беше любезен, канеше ме да ям, дори се шегуваше, усмихнат, но аз през всичкото време бях нащрек и го наблюдавах тайно. Да, аз се страхувах от него - защо, сам не знаех. Още когато пръв път го видях у Боамбо, той ми се стори зъл и опасен човек. Но сега Арики изглеждаше съвсем друг. Лицето му, набръчкано като печена круша, сияеше от радост. И все пак в радостта му се чувствуваше нещо изкуствено и пресилено.

Колкото и големи да бяха онамите, яденето в тях бързо намаляваше. Туземците ядяха много. Жените донесоха още блюда с печено месо от диви кокошки. Делвата с кокосовото вино обикаляше от ръка на ръка. Само първожрецът можеше да си позволи такова богато угощение.

Аз мислех, че първожрецът ще отвори дума за отиването ми в селата и ще ми обясни защо не желае да лекувам болните, но се излъгах: той нямаше намерение да дава обяснение нито на мене, нито на когото и да било другиго. Той се смяташе за пълновластен господар и на никого не даваше сметка за делата си. Хората са болни? Нека! Те са разгневили Дао и неговия рапуо - нека се мъчат! Така мислеше Арики и ренгатите и таутите не посмяха да повторят молбата си. Първожрецът им казал "не" и те бяха се примирили. За тях беше достатъчно да видят отблизо белия човек от луната, който спасил живота на тана Боамбо, та да разкажат на хората от своите села как изглежда тоя чуден пакеги.

Пиршеството продължи целия следобед. Понякога Боамбо запяваше някаква песен с проточена мелодия, Арики му пригласяше през нос, а останалите се провикваха също като у нас на селските сватби... Пред колибата се събра много народ, повечето жени и деца. Те бяха дошли да погледат "белия човек от луната".

Откъм морския бряг се чуха ударите на бурума. Дойде Амбо, синът на вожда, и ме извика. Погледнах Арики и Боамбо - те ми кимнаха с глава:

– Иди, иди...

Тръгнахме надолу през гората. След малко ни настигнаха Зинга и девойката, която беше донесла делвата с кокосовото вино. Амбо ми каза, че тя е дъщеря на Арики. Казваше се Канеамеа.