Пазителят на монетния двор

— Как се досетихте, че е там? — изумено попитах аз.

— Преди да започне демонстрацията си, графът ме помоли да се отдалеча, защото се опасяваше, че може да го чуя как отваря гърнето. Нещо повече, гърнето не е направено от глина, а от метал, и това ми се стори странно.

— Как ще постъпим с двамата шарлатани? — попитах аз.

— За съжаление, в случая няма извършено престъпление — отвърна Нютон. — Бих желал обаче да ви посъветвам да не повтаряте измамните си демонстрации в Лондон, защото ще бъда принуден да ви разоблича пред всички учени.

Гаетано се подсмихна и присви очи. Видях, че той е по-скоро мошеник, отколкото превзет благородник, за какъвто го помислих отначало.

— А вие, сър, ще сторите добре, ако не се изпречвате на пътя ми — тихо каза италианецът, — защото ако ме наречете лъжец пред други джентълмени с благороднически произход, няма да се поколебая да ви предизвикам на дуел.

Доктор Лав беше не по-малко заплашителен от приятеля си.

— В Италия графът е известен фехтувач и е убил трима души, защитавайки честта си.

— Хайде, Елис — рече Нютон. — Мисля, че трябва да си тръгваме. Видяхме, каквото ни трябваше.

Излязохме и аз се зарадвах, защото атмосферата в лабораторията беше станала двойно по-опасна.

— Шарлатани — измърмори Нютон. — Как им е хрумнало, че могат да ни измамят?

Отвърнах, че според мен графът не прилича на човек, който лесно може да се откаже от нещо.

— Трябва да бъдете по-предпазлив, докторе. Извадихме късмет, че се измъкнахме, без да се сбием.

— Светът е пълен с мошеници. Забравете го. Той вече няма да ни безпокои.

Нютон се смили над все още празния ми стомах и ме покани в дома си на Джърмин Стрийт, близо до Сохо. Споменавам този факт само защото в онази вечер се запознах с госпожица Бартън — нещо като истинска трансмутация, защото след като я видях, чувствата ми се превърнаха в злато и интересът ми към другите девойки избледня като олово.

— Племенницата ми госпожица Бартън дойде да живее при мен и ще се зарадва на компанията ви — обясни Нютон, докато вървяхме към Пикадили. — Тя е дъщеря на доведената ми сестра Хана, която е омъжена за свещеник от Нортхамптъншър, преподобният Робърт Бартън. За съжаление той почина преди три години и остави малко пари на трите си деца. Аз поех разноските по отглеждането им. Казах й, че съм отегчителен, но тя иска да види Лондон. Нортхамптън, най-близкият град до дома й, е скучен, в по-голямата си част унищожен от пожара през 1675 година, и обществото там не е подходящо за интелигентно и хубаво момиче като Катерина. Лорд Монтагю я познава и ми каза, че е голяма красавица. Ще оценя и вашето мнение, Елис, защото смятам, че знаете за жените повече, отколкото за всичко останало.

— Не сте ли я виждали, сър?

— Виждал съм я, разбира се. Трябва обаче да призная, че не разбирам много от тези тела и механичното им въздействие върху съзнанието и чувствата на друго човешко същество.

— Човек би помислил, че описвате не жена, а геометрична задача, сър — засмях се аз. — Мисля, че красотата не може да се възприема като математическо изражение.

— Това е само ваше мнение.

Младата жена, на която бях представен, беше осемнадесет-деветнадесетгодишна и не приличаше на чичо си. Това обаче не беше изненадващо, защото майка й беше доведена сестра на Нютон. Госпожица Бартън безспорно беше хубава, но откровено казано, в първите няколко минути на запознанството ни реших, че не е чак толкова голяма красавица, както беше казал милорд Монтагю. След още няколко минути разбрах, че красотата не се изразява само в хубавото лице, защото трябваше да взема под внимание и очевидната й интелигентност. Повечето дами, които познавах, бяха много по-стеснителни и сдържани от племенницата на Нютон. Отличният й ум внасяше оживление в чертите й и добавен към хубостта й, удвояваше ефекта и на двете, затова красотата й неизбежното ме порази. Всъщност госпожица Бартън беше толкова красива, че ми харесваше все повече. Постепенно осъзнах, че й обръщам прекалено голямо внимание. Тя беше необикновено остроумна за възрастта си и изключително добре възпитана, тъй като девет-десет години е учила в местното училище в Бригсток.

— Чичо ми каза, че преди да започнете да работите при него, сте учили за адвокат, господин Елис — рече госпожица Бартън след вечерята.

— Да, такъв очаквах да стана, госпожице Бартън.

— Но сте се били на дуел, който ви е принудил да се откажете от ученето?

— Вярно е, макар че се срамувам да го призная пред вас, госпожице Бартън.

— Глупости — възрази тя. — Не познавам човек, който се е бил на дуел. Вие сте първият ми участник в дуел, господин Елис, но признавам, че познавам десетина адвокати. Нортхамптъншър гъмжи от тях. Това ли е шпагата, с която се дуелирахте?

Погледнах дръжката на шпагата си.

— Да.

— Бих искала да я видя. Ако ви помоля учтиво, ще ми я покажете ли?

Погледнах чичо й.

— Нямам възражения — каза той.

Извадих шпагата си, коленичих пред госпожица Бартън и й я поднесох на ръкава си.

— Внимавайте, госпожице, защото е много остра.

— Нямате вид на човек, който би носил тъпа шпага, господин Елис. — Тя хвана дръжката, вдигна шпагата и разсече един-два пъти въздуха. — Убихте ли го?

— Ако бях, сега нямаше да стоя пред вас. Пронизах го в гърдите.

Госпожица Бартън разгледа острието на шпагата на светлината на огъня.

— Само като си помисля, че е била изцапана с човешка кръв. Бих желала да се науча да се фехтувам.

— Ако чичо ви разреши, с удоволствие ще ви науча.

— Не — категорично възрази Нютон. — Изключено! Какво ще каже майка ви, дете?

Тя сви рамене, сякаш майка й нямаше значение, и после ми върна шпагата.

— Все едно, не съм дошла в Лондон, за да ме пронизват с шпаги.

— За нищо на света — рекох аз.

— Не, разбира се — съгласи се Нютон.

— Моля ви, кажете ми за какво се скарахте, господин Елис?

— С кого?

— С джентълмена, с когото се дуелирахте, естествено.

— За такава дреболия, че ще се изчервя, ако ви кажа, госпожице Бартън.

— Ако ви победя на дуел, ще ми кажете ли?

— Няма да имам избор. Но дори тогава ще го прошепна със страх, че ще си навлека презрението на чичо ви.

— Тогава ще се дуелираме. Ще ме предизвикате ли?

— С готовност, ако ще ви достави удоволствие. Да, предизвиквам ви. Това ви дава правото да изберете оръжието.

— Избирам дама.

— Внимавайте, господин Елис — посъветва ме Нютон. — Не й липсват умения.

Да играя на дама с госпожица Бартън, означаваше да разбера колко много прилича тя на чичо си, с когото често играехме в Тауър, защото предоставех ли му първия ход, щеше да ме победи, както и тя. Нямах нищо против госпожица Бартън да го стори, тъй като се радваше като дете на победата. След първата игра тя поиска наградата си.

— Хайде, плащайте. Обяснете защо се дуелирахте, господин Елис.

Бях доволен, че съм загубил. Това ми даде възможност да шепна в изящното й ухо, толкова близо до уханното й вратле, че едва се сдържах да не я целуна.

Тя се засмя на глас, когато чу думите ми, и после настоя отново да играем. Трябва да призная, че никога през живота си не съм бил по-щастлив да загубя няколко поредни игри на дама.

Господарят ми възприе навика да ме кани на вечеря веднъж в седмицата. Каза, че съжалявал всеки като мен, който трябва да си готви сам. Според мен обаче видя, че на госпожица Бартън и на мен ни е приятно да бъдем заедно, докато през това време той може да чете или да решава задачи. На Коледа дори отидох с тях да взема причастие. И до дванадесетия ден на празниците хубавата млада жена вече обсебваше първата ми мисъл сутрин и последната нощем, защото бях влюбен в нея. Не споменавах нищо по този въпрос, защото предполагах, че обичта ми към нея няма да се понрави на чичо й. Положих неимоверни усилия да я избия от главата си и да не я обичам толкова, но тя ме предизвика няколко пъти, като ми даде тетрадката с любимите си стихове, които бе преписала собственоръчно, и започна да ми вика Том, защото съм приличал на някогашния й котарак. След това ми подари кичур от косите си, който държах в кутийка до леглото си. Ето защо госпожица Бартън беше в мислите ми по хиляди пъти на ден.