Пазителят на монетния двор

— Нямам хипотеза — отвърнах аз присмехулно, като използвах израз от собствената му философия, но той не се засегна.

Всичко можеше да свърши дотам, но мнозина работници в Монетния двор, подтикнати от страх, бяха спрели машините си, когато бяха чули за откриването на трупа. Това принуди моя господар да остави работата с господин Хол и придружен от мен, да отиде да разследва случая.

Тялото беше занесено в празно мазе на Уотър Лейн, която минаваше успоредно на реката и беше единственият път между вътрешната и външната крепостна стена, който не беше владение на Монетния двор. Пред вратата на избата се бяха събрали няколко стражи, един полицай, дърводелецът и двамата чистачи, намерили трупа. Всички бяха погнусени от смрадта на вкочаненото тяло. Полицаят господин Осбърн, човек със сипаничаво лице, който вечно седеше в кабинета си и беше толкова пиян, че не можеше да се държи на краката си, даваше указания на дърводелеца да направи евтин ковчег, но като видя господаря ми, млъкна и безочливо завъртя очи. Изглеждаше много раздразнен.

— По дяволите, сър! — възкликна той, обръщайки се към доктор Нютон. — Каква работа имате тук? Случаят е за Артилерията. Не интересува Монетния двор, нито вас. Човекът вече е мъртъв и не може да бъде обесен.

Нютон се поклони официално, без да обръща внимание на оскърблението.

— Господин Осбърн, нали? Признавам, че съм озадачен. Мислех да предложа помощта си за разпознаването на тази нещастна душа и как го е сполетяла смъртта, защото мнозина от нас в Кралското дружество сме запознати до известна степен с науката анатомия. Но сега разбирам, че вероятно знаете всичко за клетника.

Останалите се ухилиха подигравателно на полицая, защото беше очевидно, че Осбърн не знае нищо и ще извърши разследването безучастно и по всяка вероятност в противоречие със закона.

— Мнозина се напиват и падат в рова — неуверено рече той. — В това няма голяма загадка, докторе.

— Така ли мислите? По мое наблюдение виното и бирата могат да накарат пияния да се спъне, затова завързването на краката му е излишно.

— Тогава и вие сте чули за това? — глуповато отбеляза Осбърн, махна шапката си и почеса късо подстриганата си глава. — Е, сър, трупът вони ужасно, тъй като е разложен. Човек едва стои до клетника, камо ли да го разследва.

— Да, сър — обади се единият страж. — Доста е остра миризмата за очите и носа. Решихме да го затворим в ковчег и да го сложим в мазето, за да не се разнася смрадта, докато полицаят разпита енориашите.

— Отлична идея — рече Нютон. — Само че първо ми позволете да видя на какви въпроси ще може да отговори този човек. Ще ми разрешите ли, господин Осбърн?

Полицаят кимна.

— Дългът ми повелява да го сторя — недоволно измърмори той. — Ще ви изчакам.

— Благодаря, господин Осбърн — учтиво каза Нютон. — Ще ви помоля за малко от вашия тютюн за дъвчене, който няма да позволи на миризмата на трупа да влезе в ноздрите ни. И още, за няколко свещи, защото ще ни трябва светлина, и камфор, за да премахне смрадта от помещението.

Осбърн отряза парче тютюн за моя господар и мен и щеше да прибере ножа си, но Нютон поиска и него. Полицаят го даде с готовност и отиде да вземе свещи и камфор. Нютон се обърна към двамата чистачи, предложи им по един новоизсечен шилинг и им зададе няколко въпроса за занаята им.

— Как изгребвате мръсотиите?

— Ами, с мрежа, докато гребем с лодката, сър. В предната й страна има желязна рамка, която потъва на дъното и го изстъргва, а лодката я тика напред. Така в мрежата се събира всичко, изпречило се на пътя й. Предпочитаме да търсим в реката, сър. Там има повече неща. Понякога си опитваме късмета в рова, както сме задължени според разрешителното ни за работа. По тежестта разбираме, че сме намерили труп, сър, но този е първият, който откриваме в рова.

— Къде по-точно го намерихте?

— В източната страна на Тауър, сър, под кулата Деверо.

— Това е в границите на Артилерията. — Нютон видя, че човекът се намръщи, и добави: — Имам предвид онази част от крепостта, която не е заета от Монетния двор.

— Да, сър.

— Надълбоко ли беше трупът?

— Да, сър. Доста надълбоко, но не на дъното. Закачихме го и известно време не помръдна. После обаче изскочи внезапно, сякаш е имал тежест, защото както ще видите с очите си, сър, глезените са завързани с въже, от което се е откъснало нещо друго, по всяка вероятност някакъв тежък предмет.

— Претърсихте ли джобовете?

Работниците кимнаха.

— Намерихте ли нещо?

Двамата се спогледаха.

— Ще задържите каквото сте намерили или ще бъдете обезщетени. Давам ви думата си.

Единият пъхна мръсната си ръка в джоба и извади два шилинга. Нютон ги разгледа внимателно и после му ги върна.

— Виждали ли сте много трупове, извадени от реката?

— Да, сър. Предимно под Лондонския мост. Както гласи поговорката, умните минават отгоре, а глупците отдолу. Послушайте съвета ни, господа. Винаги минавайте по моста, вместо под него.

Господин Осбърн се върна със свещи и камфор и ги занесе в мазето.

— Един последен въпрос — рече Нютон. — Можете ли да кажете колко време е било едно тяло във водата?

— Да, ваше благородие, независимо от температурата, която силно уронва достойнството на човека. Лятото е хладно и не променя особено бързината на разлагане. Но с течение на времето дори плъховете губят апетита си, защото тлъстините в човешкото тяло се втвърдяват, подпухват и залепват за костите, а кожата омеква и се разлага. Тялото заприличва на изгоряло в пожар, но е бяло, а не черно.

— Тогава, по вашата веща преценка, какво мислите за този труп?

— Шест месеца, сър. Ни повече, ни по-малко.

Нютон кимна и даде на всеки шилинга, който бе обещал, а на мен — тютюн за дъвчене.

— Дъвкали ли сте тютюн, господин Елис? — попита той.

— Не, сър — отвърнах аз. Можеше да добавя, че това може би е единственият лош навик, който не бях придобил, докато учех право. — Дори когато ме е болял зъб.

— Тогава запомнете, че трябва да плюете често. Малко известно е, че тютюнът съдържа мазна течност, наречена никотиана, смъртоносна отрова. Всички, които дъвчат тютюн, експериментират с токсичния й ефект. Но може да ви стане лошо, независимо дали дъвчете тютюн или не.

Нютон влезе в мазето. Последвах го и видях, че Осбърн пали свещите, за да освети помещението.

— Благодаря, господин Осбърн. Това ще бъде всичко засега.

Ако не беше смрадта, трупът на дъбовата маса съвсем не приличаше на човешки, а по-скоро на древногръцка или римска статуя, отчаяно нуждаеща се от реставриране. Лицето беше неузнаваемо, с изключение на изражението на болка, застинало в чертите. Беше ясно, че човекът е мъж, но инак не можех да кажа нищо друго за него.

— Какво забелязахте за възела? — попита Нютон, гледайки въжето, с което бяха завързани краката на трупа.

— Не много — отвърнах аз. — Изглежда обикновен.

Нютон измърмори нещо, съблече редингота си и ми го даде, а после запретна ръкави. Видях, че има много белези на ръцете, но освен това е заинтригуван от трупа. Той сряза с ножа на господин Осбърн остатъците от дрехите на мъртвеца, като през цялото време ми обясняваше какво прави.

— Наблюдавайте очевидните закони и процеси в природата, господин Елис. Нищо не може да се промени, без първо да се разложи. Вижте как съществува взаимодействие между неща от различно естество. Първата й работа е да смеси и да разбърка елементите в хаос на разложение, а после да ги пригоди за ново поколение или хранене. Всичко може да се създаде отново. Всяко тяло може да се превърне в друго, от какъвто и да е вид, и да премине всички междинни етапи на качествени промени. Това са основните принципи в алхимията.