Пазителят на монетния двор

За бога, кой е там? — извиках аз, провесих крака от леглото и отидох да взема свещта от камината, за да я запаля и да осветя мрака.

В същия миг от сенките се разнесе глас, който смрази кръвта ми:

— Твоята Немезида, богинята на отмъщението!

Видях за секунди лицето на човека и се приготвих да отговоря, когато той ожесточено ме нападна, бутна ме отново на леглото, възседна гърдите ми и се опита да ми извади очите с палци. Изкрещях от болка. Нападателят беше силен и макар че му нанесох няколко удара по главата, той не спря. Бях сигурен, че ще ме убие или ще ме ослепи. Положих отчаяни усилия и накрая успях да махна ръцете му от очите си, но той ме хвана за гърлото. Реших, че ще ме удуши и започнах да ритам, но напразно. След малко усетих, че от гърдите ми се вдига огромна тежест и предположих, че душата ми отлита към небето. Накрая осъзнах, че двама стражи от Артилерията са дръпнали от мен нападателя и са го обуздали. Той обаче беше спокоен и не се съпротивляваше и аз се запитах дали стражите не са задържали друг човек.

Трети военен от Артилерията, някой си сержант Роан, ми помогна да се съвзема, като ми даде малко бренди. Най-после бях в състояние да си стоя на краката и да видя нападателя си на светлината на фенера, който стражите бяха донесли.

— Кой сте вие? — попитах аз с дрезгав глас, който едва познах. — И защо ме нападнахте?

— Името му е Туисълтън — отвърна сержант Роан, който говореше със странен акцент. — Това е оръжейникът на Тауър.

— И не ви нападнах, сър — добави господин Туисълтън с такъв невинен тон, че едва не му повярвах. — Не знам кой сте вие. Нападнах другия господин.

— Луд ли сте? — попитах аз и преглътнах с усилие. — Тук няма друг. Хайде, сър, кажете какво съм ви сторил, че ме нападнахте?

— Да, той наистина е луд — каза Роан, — но както виждате, вече е безобиден.

— Безобиден? — недоверчиво повторих аз. — Но той едва не ме уби!

— Вие сте господин Елис, нали? — попита сержант Роан.

— Да.

— Господин Туисълтън няма повече да ви безпокои. Давам ви думата си. Обикновено го държа в дома си, под мое наблюдение, и не притеснява никого. Тази нощ обаче се е измъкнал незабелязано и е дошъл тук. Търсехме го, когато чухме шума от боричкането ви.

— Провървяло ми е, че сте чули — рекох аз. — Още една минута и сега нямаше да разговарям с вас. Но господин Туисълтън трябва да бъде изпратен в Лудницата 7 или някоя друга болница за душевноболни и лунатици.

— В Лудницата? И да го оковат за стената като куче? Да му се смеят като на див звяр? — попита единият страж. — Господин Туисълтън е наш приятел, сър. Не можем да позволим това да му се случи.

— Но той е опасен.

— През повечето време е такъв, какъвто го виждате сега, напълно спокоен. Не ни карайте да го изпращаме там, господин Елис.

7

Има се предвид приютът за душевноболни към болницата „Света Мария Витлеемска“ в Югоизточен Лондон. — Б.ред.

— Аз? Не мога да заповядвам на никого от вас, господин Бул. Грижата за него е ваша работа.

— Няма да е така, ако докладвате за случилото се, сър.

— Исусе, смили се над нас — извика господин Туисълтън.

— Виждате ли? Дори той ви моли за прошка — намеси се и Роан.

Въздъхнах, ядосан от обрата на събитията. Бяха ме нападнали в собственото ми легло и едва не ме бяха удушили, а сетне ме молеха да забравя всичко, сякаш беше глупава ученическа шега, а не опит за убийство. Фактът, че душевноболен се разхождаше свободно наоколо сякаш беше презрян гарван, беше подигравка за охраната на Тауър.

— Тогава трябва да обещаете, че господин Туисълтън ще бъде държан под ключ поне нощем — отстъпих аз. — Следващият човек, когото нападне, може да не извади късмет като мен.

— Имате думата ми — заяви Роан.

Кимнах, макар и с нежелание, защото ми се струваше, че в случая нямам голям избор. Нютон ми беше казал, че отношенията между Монетния двор и Артилерията са лоши, и не исках да ставам повод за още неприязън.

— Какво го е накарало да си загуби ума? — попитах аз.

— Писъците — отвърна самият господин Туисълтън. — Чувам писъци. На умрелите тук. Никога не спират.

Сержант Роан ме потупа по рамото.

— Вие сте добър човек, господин Елис. Имам предвид за служител на Монетния двор. Обещавам ви, че той вече няма да ви безпокои.

През следващите дни и седмици често виждах господин Туисълтън да се разхожда из крепостта, винаги придружен от военен от Артилерията. Той наистина изглеждаше съвсем нормален и не беше за затваряне в лудница, затова се поздравих, че съм взел великодушно решение. Едва след няколко месеца се запитах дали не съм направил ужасна грешка.

Публичните дела бяха в окаяно състояние и в страната цареше хаос. Монетният двор работеше по двадесет часа на ден, шест дни в седмицата. Нютон също работеше толкова, макар че нямаше нищо общо с организирането и поощряването на сеченето на новите монети. Спеше малко и в редките случаи, когато не преследваше фалшификатори, се залавяше да търси решение на математическа задача, поставена му от някой от множеството злонамерени хора, с които си кореспондираше. Искреното им желание беше да намерят грешка в изчисленията му. Имахме много работа и скоро станахме чести посетители в затворите „Флийт“ и „Нюгейт“, за да взимаме показания от мошеници и разбойници, мнозина от които бяха наказани с пълната суровост на закона и изтърпяваха най-тежки присъди.

Ще спомена само един от случаите, не защото има връзка с ужасяващата и загадъчна история, която измъчваше господаря ми почти година, а за да покажа как много други юридически въпроси занимаваха едновременно виртуозния му ум.

Лордовете от Върховния съд управляваха Англия в отсъствието на краля, който се сражаваше без голям успех срещу французите във Фландрия. Те бяха получили писмо от Уилям Чалонер, изключително умен и ненадминат фалшификатор, който твърдеше, че в Тауър се секат монети, съдържащи по-малко сребро, отколкото е задължително, правят се фалшиви гвинеи и от Монетния двор се крадат нещамповани монети и щампи за гвинеи. Техни светлости заповядаха на моя господар да разследва тези твърдения — нещо, което беше длъжен да направи, макар да знаеше много добре, че Чалонер е самият Меркурий, покровителят на крадците и измамниците, що се отнасяше до красноречие, и им е подхвърлил безполезна информация. Междувременно Питър Кук, джентълмен, по-късно осъден на смърт за фалшифициране на пари, се опита да отърве въжето, като призна, че Чалонер и някои други хора са му съучастници.

Измамниците се издаваха един друг и веднага щом научи за признанията на Кук, Томас Уайт, друг мошеник, заплашен от смъртна присъда, обвини Джон Хънтър, който работеше в Монетния двор, че снабдявал Чалонер с матрици за гвинеи. Той посочи като фалшификатори и Робърт Чарнок, прословут якобит, наскоро екзекутиран заради участието си в заговор срещу крал Уилям, организиран от сър Джон Фенуик, Джеймс Причард, полковник от конната гвардия на Уиндзор, и човек на име Джоунс, за когото не беше известно почти нищо. Уайт беше осъден въз основа на показанията на Скоч Робин, бивш гравьор в Монетния двор. Макар че Нютон се съмняваше в почтеността му, Робин успя да предаде най-малко един от приятелите си по време на щателните разпити.

Много се учудих, че човек, който се бе затворил в Кембридж в продължение на четвърт век, може да се окаже такъв вещ разпитван. Понякога Нютон беше строг и непреклонен и се заричаше, че Уайт ще бъде обесен до края на седмицата, ако разбере, че прикрива още някой престъпник. Друг път моят господар се държеше с Уайт лицемерно дружелюбно и весело и човек би помислил, че са особено близки. С помощта на тези адвокатски номера, които Нютон, изглежда, прилагаше инстинктивно, Уайт назова още петима други и отново спечели отмяна на наказанието.