Преди да се родя и след смъртта ми
Шрифт:
Столетницата не се прибра у дома си, като научи, че съм издъхнал, влезе при мен и веднага се зае да ме „уреди“. След като ме положиха на леглото, лекарката си отиде и повече не се весна, а бабата намери из джобовете си две петстотинкови монети, затвори клепките ми и ги сложи върху тях, после прибра ръцете ми на корема една върху друга. Щом свърши тази първа и неотложна работа, слезе у дома си и повика момчето си дядо Марин да й помага. Докато той търсеше ключ да спре водата от главния кран в мазето (съседите ме обвиняваха в нехайство, но и те не се сетиха да го направят), бабата се облече в черно, намери свещици, накъса цветя от терасата и двамата с дядо Марин дойдоха при мен. Намериха парцали из долапите и на бърза ръка пресушиха пода в цялото жилище.
Старицата открай време си бе чевръста, но малко по-късно, когато остана насаме с мен, бе обзета от истински трудов ентусиазъм, на лицето й засия тържествено, мистично и заедно с това възторжено изражение, сякаш отдавна бе копняла да влезе в съприкосновение с тайнството на смъртта. През дългогодишното ни съжителство никога не бяхме разговаряли с нея, тя не ме и познаваше, а сега шеташе около мен с такова трогателно усърдие, щото човек можеше да помисли, че е очаквала с нетърпение да предам Богу дух. Спокойно и сръчно ме разсъблече, взе от гардероба сухо бельо и го нахлузи на тялото ми. Ей тъй, чистичък и премененичък да отидеш при дяда Господа, говореше тя, докато ми навличаше ризата и новия костюм, че иначе какво ще си рече той? Аз го викам при себе си, ще рече, а той ми идва необлечен и мокър.
Все тъй с удивителна за годините си сръчност свали картината от стената, окачи на мястото й иконката на света Богородица, запали кандилце, наръси го с тамян, от кандилцето запали свещ и я закрепи между пръстите на ръката ми. Най-после донесе цветя от кухнята и стръкче по стръкче ги нареди около главата ми, тъй че, издокаран в нов костюм и с накичена глава, заприличах на цигански девер. Пък цветенцата, като стигнеш при дяда Господа, до краката му ще ги оставиш, да не си рече, че с празни ръце му отиваш. Ранко те вика при себе си той, сине, щото си му скъп и мил. Грешниците ги държи тук колкото може по-дълго. Ето и мене, откога да ме е повикал горе, сто години тежат на гърба ми, ама воля негова,
Бабата свещенодействаше с твърди и отмерени движения и продължаваше да ме ласкае, че дядо Господ ме вика предсрочно при себе си, защото душата ми е праведна, и досущ като ония философи, над които така яростно се надсмиваше някога чичо Мартин, ме уверяваше, че само „горе“ ще намерим истинското и вечно блаженство. Нямах нищо против, разбира се, да попадна в рая и да блаженствам навеки, макар че не се чувствах кой знае колко достоен за това велико благоволение. Навън грееше ярко пролетно слънце, а в стаята въздухът се сгъсти от тъжния и тежък мирис на тамяна, пламъчето на свещта се пропука и се наклони, две горещи восъчни капки потекоха и се втвърдиха в дланта ми, света Богородица с олющено и модернистично лице гледаше отчуждено от иконката, цветята траурно сведоха повехналите си листа, около мен се възцари непроникновеното и отвъдното, бабата малко по малко изпадна в екстаз, приседна в краката ми и думите й се сляха в неясен речитатив. Като се заслушах в неясното й пеене, разбрах, че ме оплаква. Жалбата й се промъкна през открехнатия прозорец и се понесе като тихо, зловещо виене в пролетния ден, окъпан в майска светлина, избуял в сочна зеленина, лекомислено опиянен от жажда за живот. Вековната добродетел на старицата ме трогна. Колкото и формално да ме оплака, тя ми възвърна донейде репутацията на почтен човек пред съседите, които ми обявиха бойкот и не благоволиха поне от куртоазия да махнат с ръка пред старта ми към небесните селения. Старицата все пак им показа, че и за мен се намери една душа да ми каже последно сбогом, нещо повече, макар и безименно, като на незнаен воин, тя ми даде благословията си за голямото пътуване и милостиво ме постави до коляното на самия дядо Господ.
След като ме „уреди“, баба Камила отиде в кухнята и веднага намери каквото й трябваше, сякаш сама го бе поставила в хладилника и шкафа. Извади сирене, масло, хляб, изпържи си няколко яйца и седна да обядва. На масата имаше глава лук, наряза го и на всеки залък си гризваше от него. Всичките й зъби, ситни и жълти, стояха непоклатимо и самоотвержено по местата си. Хрупкаше лука като мишле, мляскаше сладко и се облизваше, накрай обра чинията със залък хляб, изяде го и дойде да ме нагледа. Свещта догаряше в ръката ми, замени я с нова и оправи фитила на кандилцето. Както е известно, дяволът, щом подуши мъртвец, веднага се залоства до него и дебне сгоден момент да обсеби душата му. Той обаче се бои най-много от Божия кръст, от тамян и от запалена свещ, та моята благодетелка непрекъснато се кръстеше и ревниво бдеше да не би кандилцето или свещта да загаснат. При тази сигурна охрана дяволът можеше да обсеби душата ми само в случай, че ме прескочи или ме докосне котка. Това бе изключено, защото у дома нямаше котка, но за по-голяма сигурност бабата не се отлъчи от мен цяло денонощие. Никой, дори от домашните й, не се весна да види как се справя сама с мен и дали не се нуждае от нещо. А и тя, изглежда, се чувстваше много добре в моята компания и никого за нищо не потърси. Приказваше ми за разни работи, без да се смущава от упоритото ми мълчание — за умрелите си дечица, за петлите си, за рано починалия си „човек“, за братята и сестрите си, къде живеят живите, къде почиват мъртвите, и така узнах, кажи-речи, историята на цялото й родословие. По едно време приседна до краката ми и започна да разказва за сестра си Калинка и за някой си Ганко. „Гюзел“ Ганко му викаха, че беше хубавец и най-личен юнак в селото. По жътва снопите му най-тежки и стегнати, на кушия конете му най-бързи и гиздави, по сборове на пехливанлък никой не можеше да го надвие. Много моми го искаха, а пък той хвърли око на кака Калинка, ходиха, що ходиха по седенки и тя му се врече. Прати сватовници, ама тати ги върна още от вратата. Бяха се съдили с баща му за ниви, лоши думи си казали, та ни Ганковите искаха кака, ни нашите — Ганко. С кака по едно време се подмомихме, че тя вървеше година и нещо пред мене, мязахме си като две капки вода, само дето беше по-височка с една длан. Заедно момувахме като две дружки и тайни си нямахме една от друга. Коги тати върна сватовниците на Ганко, кака ми каза, че ако не се вземат с него, ще си затрие живота. Аз пък думах на мене си, че ако се вземат с него, ще си затрия живота, щото и аз горях от мерак по него. Заричах се, клетви си давах да не мисля за него и от сърцето си да го пропъдя, че беше срамотно и грешно две сестри един да любят. Не ми даде Господ сила на камък да се превърна. А пък кака и той нищичко не знаят, само на мене се доверяват и надяват. Аз носех хабер от единия на другия коги и къде да се срещнат, аз ги вардех отстрани, дорде се изприкажат. Вземи ме, мили Боже, думах си, от мъки да ме отървеш! А то мъките били занапред… Заинатих се веднъж, няма да ви ставам поща, думам на кака, страх ме е тати да не научи. Траях ден, два, на третия сама спрях Ганко на пътя уж много здраве от кака да му кажа. Лех, Марийко, казва ми Ганко, веднъж балдъзка да ми станеш, златна гривничка съм ти купил, дето правиш туй добро на мене и на кака си! С очите си го пия, треперя като лист пред него, а дума нямам в устата си да му кажа, че златната му гривничка не ща, ами него искам, мили Боже, и никой друг. Ганко сякаш не ме вижда и чува, приказките и заръките му все за кака… Тъй мина близо година и по Димитровден, коги работата попривърши, намислиха кака да му пристане. Един ден, понеделник беше, тати отиде в града на скеля. Тръгнаха с мама, тя да остане в сестриното си село да извлачи малко вълна, та на връщане тати да я вземе. Кака ме прати да намеря Ганко и да му кажа, че вечерта ще му пристане. Тати и мама може да не се върнат, пък и да се върнат, уморени, рано ще заспят. Цял ден кръстосвах из село да срещна нейде Ганко и чак на мръкване го видях на кладенеца. Грабнах менците и хукнах нататък. Тичам, ама краката ми подсечени, сърцето ми стегнато на топ, ще се пръсне. Ей сега, думам си, ще се наговорим за пристанушата, кака ще си вземе бохчичката, дето сме я скрили от месец насам в плевника, ще отиде с него и Ганко няма да го има. Няма да го има и за мене живот няма да има… Нарекохме се с Ганко да чака кака в задната градина до бъзака. Ако пък мама и тати се върнат по туй време, да я чака, докато си легнат. Вързахме и двете кучета, да го не усетят и залаят. Като притъмня хубаво, кака рече: „Е, Маро, да се простим, какиното, че каквото Бог покаже нататък. На мама и тати от мене поклон стори, да не ми се сърдят, че думата им надве направих. На Ганко съм се врекла, в негови ръце оставям живота си.“ Тъй ми приказва кака и ме прегръща, пък аз си мисля що не я тръшне болест ей сегичка, да падне и да не стане, че ако Ганко не е на мене, да не е и на нея. Тежък грях турих на сърцето си, родната си сестра поисках мъртва да видя. Мене да беше тръшнала болест, аз да бях паднала и да не стана!… Тогаз каруцата изтрополя и спря пред къщи. Калинко, Марийко, тука ли сте, викна тати, излезте да помогнете на майка си. Кака отърча навън при каруцата, а пък аз останах в стаята. Помаях се малко, дорде разпрегнат конете и пренесат туй-онуй в килера, и изтичах в плевника. Взех бохчичката, дето кака я беше скрила с малко чеизец, и право в градината при бъзака. Ганко ме хвана за ръка и хукнахме в тъмното. Покрай плетищата, покрай плетищата и у тях. Нека си легнат нашите, дума Ганко, на утрина ще те заведа при тях. Мушнахме се в тъмната сая и седнахме на сеното. Той радостен, радостен, на ръце ме взе и като дете ме гали. Калинко, Калинчице, ей че се взехме и никой не може да ни раздели! Ами ти, шепне ми, що мълчиш, не се ли радваш? Що си се стегнала тъй, отпусни се. Ако и да не сме още венчани, ний сме вече мъж и жена. А аз плача, плача, дъх не мога да си поема. Сърцето ми надве разкъсано, сега, думам си, трябва да му кажа коя съм, дорде не е станало късно, па каквото той реши. Ала не му казах… Ганко ме разпозна чак по видело. Нищо не ми продума, заведе ме при своите, честта ми от хорски срам опази. Трийсет години живяхме, десет деца му родих, лоша дума не ми каза, ала и сладка дума от него не чух. Не можа да обърне сърце към мене. Двете къщи съвсем се смразиха, у дома при мама и тати не стъпих, с кака ни се видяхме, ни се чухме. Ожени се в далечно село и там си остана. Дойдоха и децата. Хубави и здрави, да им се ненагледаш, а щом подраснат, без болест залиняват и като свещици гаснат. Едно подир друго, едно подир друго. Останаха ми само Маринчо и Станка. Бог ме наказа, дето зачерних два живота, а над дечицата ми се смили и ги прибра, да не теглят греха на майка си. И Ганко залиня. Имаше-нямаше петдесет години, легна и не стана. На доктор не поиска да се покаже, не каза и какво го боли. Мълчешката живя горкият, мълчешката си издъхна. Същия ден дойде хабер от какиното село, че и тя починала. Не можах до гроба да я изпратя и прошка да й поискам. Божа поличба беше и туй, дето в един ден починаха Ганко и кака. Разделени живяха тука, а душите им ведно са били, та щом единият се въздигна нагоре, другият тръгна подир него. Там, пред Бога, още същия ден да се венчаят…
6.
Емилия и чичо Мартин не очакваха, че в резиденцията ще ги посрещнат така радушно и шумно. Голямата къща светеше отвътре и отвън като коледна елха. На околните дървета също бяха окачени разноцветни фенери, тъй че и дворът бе осветен, а пред входа на къщата бе постлан килим, покрит от край до край с горски цветя и треви. От двете страни на килима бяха застанали с карабини „за почест“ славните питомци на чичо Мартин и когато той пое ръката на Емилия и тя стъпи от файтона на земята, вдигнаха карабините към тъмното звездно небе и дадоха три пъти по три залпа. Пиршеството в нейна чест завърши в късни зори. Шестимата мъже бяха трогателни в желанието си да се покажат истински кавалери, трима от тях, между които и Аптараман, бяха сложили вратовръзки за пръв път и през цялото време се чувстваха като обесени-недообесени.
Така Емилия стана първата амазонка в нашия край, а злите езици я нарекоха и първата куртизанка, доколкото домът на разбойниците можеше да се сравнява със замъка на някой владетел или благородник. Някой някога бе казал, че порокът е елемент на прогреса и че строгият морал е нашето отношение към хората, които не ни се харесват. Авторът на афоризма
е искал очевидно да ни напомни истината, че всяка новост, каквато и да е тя, изглежда в очите на обществото като порок. Не бива, разбира се, да тълкуваме горния афоризъм в буквалния му смисъл, защото ще излезе, че прогресът е елемент на порока, което може и да е вярно, но е оскърбително за цивилизованото човечество. Всички осъдиха поведението на Емилия като библейско падение, когато научиха, че тя прекара цели двайсет дни в дома на разбойниците. А през това време Емилия бе двойно щастлива — най-после имаше възможност да се отдаде напълно и свободно на любовта си към чичо Мартин и да изпита голямото удоволствие, че е успяла да погази предразсъдъците на своето общество, за да влезе в друго, непознато, любопитно, а може би и опасно. Ако бе попаднала тук при същите условия, но при други обстоятелства, навярно щеше да прекара тези двайсет дни в приятно равнодушие, а сега живееше в състояние на щастливо изстъпление, всичко й се виждаше необикновено, романтично и очарователно тъкмо защото го бе постигнала по своя воля. Макар да бе се стремила съзнателно и небезкористно към всичко това, едва ли ще се осмелим да я корим, тъй като тя искрено следваше своето увлечение, не допускаше, че върши нещо непозволено, както не допускаше, че причинява страдание на родителите си, или по-точно смяташе, че е глупаво от тяхна страна да се поддават на глупавото обществено мнение. Тя осъзнаваше по инстинкт, че личната свобода няма нищо общо с общоприетия морал, и с очарователна за годините си смелост се отдаваше на тази свобода.Както и трябваше да се очаква, най-странни бяха отношенията й с Иванчо Кутийката. След „годежа“ им, който предизвика толкова шум не само в обществото на нашия град, но и в цялата околия, сега тя се държеше с него като с изпитан стар приятел и верен съзаклятник, наричаше го г-н Кутиев, без може би да съзнава, че с това официално обръщение го унижава повече от позволеното. А г-н Кутиев, за когото цяла Добруджа знаеше, че е злочест пленник на разбойниците, и го окайваше с жални песни, полагаше всички усилия да направи гостуването й колкото се може по-приятно, като че искаше непрекъснато да й напомня, че тя е негова благодетелка за цял живот. Той знаеше например, че Емилия като ученичка се е увличала в езда, че баща й едва бе успял да я отклони от това мъжко занимание, и още на следния ден й подари ездитен кон и костюм за езда. Конят бе алест с бели чорапки на предните крака, тъй че като бягаше в галоп, сякаш прехвърляше пред себе си две бели топки. Казваше се Балдуин, бе кротък и обучен като в цирк и Емилия го яздеше с часове из пустата и безкрайна гора, облечена в зелен офицерски брич, кафяви ботушки и бяла жокейка, изпод която косите й изглеждаха смолисточерни до синьо. В тези часове тя изпитваше истинско удоволствие от люлеещия, плавен ход на Балдуин и напрегната от малко угнетяващото горско безмълвие, потъваше в преживелиците на един въображаем или прочетен в книгите свят, сражаваше се с допотопни зверове и всякакви чудовища, попадаше в плен на някакви екзотични и жестоки човеци, за да се завърне като легендарна победителка от тези тежки изпитания в гостоприемния дом на разбойниците.
Другата приятна изненада, която й поднесе Иванчо Кутийката, бе ловната пушка, двайсеткалиброва дамска двуцевка, с фини сребърни инкрустации и великолепно изрязано в горната част на приклада лице на богинята Диана, което по чудно съвпадение приличаше на нейното лице. Емилия бе излизала само при краткотрайните и шумни ученически екскурзии до покрайнините на града и сега за пръв път изпитваше самотното съприкосновение с природата. Наистина Янко Марев, оня тридесетгодишен момък със сини плахи очи и изящни пръсти, каквито трябва да е имал Паганини, който пръв пристигна преди няколко години при чичо Мартин, винаги се намираше до нея или около нея, за да я учи на стрелба, но Емилия чувстваше до себе си смирената му и благоговейна преданост на кралски паж, а не и самия него. Присъствието му бе така ефимерно, че когато Емилия стреляше по някоя птица или животно, той успяваше да стреля едновременно с нея така дискретно, щото тя вярваше, че е улучила целта, и искрено се радваше на успеха си. Така тя навлизаше сама в природата като в мистично тайнство, ту трепетна и възторжена, ту сладостно безсилна пред това тайнство. От есенната гора лъхаше нежна тъга, листата на дърветата, храстите и тревите издаваха тихи печални стонове и те идваха от замайващото многообразие на техните цветове. В ранна утрин гората биваше приласкана във влага и мекота, ботушките й безшумно пружинираха върху килим от златисти листа, тъмните стебла на вековните дъбове загадъчно прозираха в синкавата мъгла, в небето се носеха задъхани крясъци на диви гъски и тогава Емилия чувстваше как природата я дебне с хиляди очи, приглушени шумове и звуци, които тя долавяше не със слуха си, а с вътрешното си напрежение. И все пак природата бе за нея една нова обстановка, където откриваше романтиката на краткотрайна самота, на размишления и смътни чувства и където всъщност придаваше най-голямо значение на самата себе си като героиня на въображаеми подвизи. Защото, щом обърнеше гръб на гората, забравяше всичките си впечатления от нея, както и чувствата, които пораждаха тези впечатления.
С лова не бе така. Още на втория ден улучи един див гълъб и с неподозирано любопитство изтича да го види. Гълъбът лежеше с прекършено крило и на човката му блестяха две рубинени капки кръв. Женската нежност и състрадание, които бе изпитвала към „горките птиченца и животни“, отстъпиха място на странно задоволство от сполучливия изстрел. „Браво, госпожице!“, каза Янко Марев с раболепно възхищение, когато тя взе птицата от земята и с гордост му я показа. Една сутрин видяха стадо сърни. Необезпокоявани досега от ловци, те лежаха на една полянка, източиха шии и любопитно насочиха уши към двамата. Най-едрата, вероятно и майка на стадото, първа предугади опасността, стана, тропна с крак и помръдна ухо, готова да побегне, но в този миг подгъна предните си крака и падна. Останалите наскачаха и мигновено се изгубиха в гората с грациозни скокове. „Браво, госпожице!“, изказа обичайното си възхищение Янко Марев и Емилия едва сега видя ранената сърна. Когато отидоха при сърната, тя направи усилие да се изправи с пречупените си крака и изплака като изплашено дете: „Мами-ии, мами-и-и!“ Тези меки и звучни вопли отекнаха страшно в суровата, натежала от смърт гора. Сърната гледаше Емилия право в очите с плувнали в топли и бистри сълзи очи, пак като дете, което иска помощ от нея. Остър спазъм прониза сърцето й, тя се обърна гърбом и запуши ушите си. „Олеле, как плаче!“ Докато убиваше птиците, имаше чувство, че не тя, а пушката прави това някак от само себе си, а сега почувства съвсем ясно и чу как по нейна воля, от самата нея, а не от цевта, се изтръгнаха сачмите и се забиха с остър плясък в тялото на сърната. Боже, каква съм жестока! — помисли си тя и усети как в нея се извърши нещо много значително и необикновено, което сякаш сложи веднъж завинаги плътна преграда между нея и доскорошното й юношество, преминало в топли родителски ласки и домашен уют, в четене на трогателни книжки, които я учеха на милост, състрадание и героична саможертва за щастието на всички живи същества по земята. Тръгнаха за вкъщи мълчаливо, тя напред, Янко Марев на почетно разстояние след нея, преметнал през рамене закланата сърна. Емилия изпитваше лека отмала, детският плач на смъртно ранената сърна още отекваше болезнено в сърцето й, не можеше да се освободи от сложното и силно нещо, което я изпълваше с тревога и неясен смут и я караше да се чувства нова, непозната и някак чужда на самата себе си.
Мъжете тутакси се събраха в кухнята да видят сърната. Общественото им положение ги задължаваше да бъдат преди всичко отлични стрелци, но тъкмо това положение не им позволяваше да се пилеят из гори и поля, където можеха да ги очакват неприятни изненади. Не бяха изпитали треската на лова, но затова пък тъй искрено се удивяваха, че едно толкова младо и хубаво момиче може да бъде ловец, и тъй непринудено поздравяваха и хвалеха Емилия, че на нея й стана много приятно, тягостното чувство я напусна и започна весело да се шегува с тях. А на следната вечер празнуваха. В къщата нямаше жена готвачка, но трапезите за обед и вечеря биваха по-пищни и подредени с по-добър вкус от тези на официалните приеми, на които Емилия бе присъствала с баща си. За нея така си и остана тайна как „годеникът“ й успяваше да приготвя и подрежда тези аристократични трапези, още повече че не забелязваше някой да се суети из кухнята. Тя виждаше, че на годеника му е приятно, или поне даваше вид, че му е приятно, да й поднася нови и нови изненади, и за да му достави това удоволствие, не проявяваше любопитство за нищо. И добре правеше, защото Иванчо Кутийката се бе условил с Маврик Николаев, чийто чифлик се намираше съвсем наблизо отвъд гората, да приготвят там храната и да я донасят по два пъти на ден. Вие може би си спомняте Маврик Николаев, онзи чифликчия, при когото чичо Мартин отиде преди години през една зимна вечер да му иска три хиляди лева не защото му трябваха тези пари, а за да постави на изпитание за пръв път силата на своето лудешко дръзновение. Тогава Маврик Николаев стреля в него почти от упор и само неврастенията му попречи да пръсне черепа на неканения гост. Въпреки това чичо Мартин напусна чифлика едва сутринта със самочувствието на победител в капризната игра на живот и смърт и тръгна по широкия и объркан свят да търси свята, неизвестна и на самия него истина. Може би си спомняте и за балдъзата на Маврик Николаев, Дора, бившата възпитаница на букурещки пансион за благородни девици, която с щедрите си любовни ласки бе накарала чичо Мартин да се почувства в обятията й като Нерон в обятията на Попея. Тя и сега живееше при Маврик Николаев като самотна млада жена и храненица, вечно изтомена от спомените си за „Малкия Париж“ и смъртно отегчена от липса на общество. Чичо Мартин запълваше от време на време тази въпиеща липса, макар и пътьом, по за една или две нощи, отдавайки се на безпросветното й сладострастие, както изнуреният странник се отдава на чистото и топло легло. Маврик Николаев не само че не я упрекваше както по-рано за мимолетните й връзки с разбойника, ами явно ги покровителстваше, като се правеше на глух и сляп. „Сватовството“ с разбойника поне засега му спестяваше неприятната изненада да получи някое писъмце, скрепено с печат от червен восък и червена копринена панделка, което хвърляше в постоянна тревога останалите чифликчии и заможни хора. Освен това Маврик Николаев започна да мисли, че Мартин не е всъщност разбойник, нито главатар на някаква политическа организация, а своенравен млад човек, който с лудешки риск се е поставил доброволно извън законите. Това стана, когато младият човек удостои една вечер балдъзата му с поредното си посещение и му върна парите така, както ги бе получил — на табличка и с разписка, в която се казваше, че „организацията разполага с достатъчно средства и смята за свещен дълг да върне заемите на своите благодетели“. На младия човек тъй или иначе не му липсваше известно благородство, Маврик Николаев бе повече зарадван, отколкото обезпокоен от съседството му и с готовност се постави на негово разположение в лицето на секретаря му Иван Кутиев. На готвачите и слугите бе дадена строга заповед да приготвят храна „като за цар“, а на кочияшите да я откарват навреме, където трябва. То се знае, че в тази кулинарна експанзия вземаше най-голямо участие балдъзата. Надеждата й за по-тясна и трайна близост с чичо Мартин бе въплътена във всяко ястие, напитка, десерт или букет градински цветя тъй беззаветно, както е въплътена любовта на селските момичета във везмото на кърпичките и кесиите за техните изгори. Тя се надяваше, че „царят“ ще узнае това, ще го оцени и както гласи нашенската поговорка, любовта му към нея ще мине първом през стомаха му, а после ще нахлуе бурно в сърцето му, за да остане там завинаги.