Преди да се родя и след смъртта ми
Шрифт:
Благодарение на изтомената вдовишка надежда на тазвечершната трапеза не липсваше и „от пиле мляко“. Не липсваха и нови изненади за Емилия за ознаменуване на първия й голям ловен успех. Иванчо Кутийката се бе постарал да облагороди вековната дивота на голямата гора с последните постижения на цивилизацията и изкуството. Точно по средата на тавана висеше нова петромаксова лампа, която с тихо свистене пълнеше стаята с ярка светлина и придаваше на празничната трапеза още по-тежка тържественост и блясък. На единия край на масата бе поставено кресло от червено дърво с изрязана корона над облегалката и лъвски лапи на краката, тапицирано с овехтяла ясносиня коприна с цветчета на четирилистни детелини, същото кресло впрочем, на което балдъзата на Маврик Николаев и отсъстваща домакиня на тази пищна вечеря за пръв път бе изкушила така страстно чичо Мартин. На другия край на масата пък бе поставен патефон с огромна фуния, в която спокойно можеше да се побере един джазов квартет. Когато Емилия зае мястото си на масата, Иванчо Кутийката постави мембраната на плочата, от кутията се чу нарастващо съскане и от това съскане се роди суха като оглозгана кост мелодия на фокстрот или марш.
С това завърши тържествената част на вечерята, но не и изненадите за гостенката. След като си пийнаха, момчетата разказаха живо и шеговито невероятни (но истински) истории от досегашната си жизнена
— За вас, госпожице! — каза Иванчо Кутийката, като подаваше пръстена с разтреперана ръка към ръката на Емилия, поиска да добави още нещо и млъкна с пресъхнали устни. Той целият изглеждаше пресъхнал — и ръцете, и лицето, та дори и гласът му, — само по слепоочията му се стичаха две струйки пот като по дърво, от което силният огън изтръгва последните капки вода, преди да го превърне на въглен.
И Емилия силно пребледня. Тя съзнаваше, че трябва да върне подаръка под безобидния предлог, че с нищо не го е заслужила, или да го приеме с някаква уговорка от висотата на гордото си снизхождение. Уверена бе, че жестът на „годеника“ й не е безкористен кавалерски жест, в него тя долавяше някакво отдавна замисляно намерение, дълбоко потискано и съкровено и може би именно поради това толкова неумело поднесено. Никога не бе се съмнявала в хладнокръвието на този човек, а ето че той загуби самообладание и „затова, затова не бива да му подавам ръката си“. Но я подаде и подавайки я, погледна чичо Мартин за пръв път, откак се познаваха, с безпомощен смут и надежда да види в очите му някаква оценка на постъпката си. Чичо Мартин гледаше все тъй спокойно усмихнат как Иванчо Кутийката се опитва да надене пръстена на пръста й, как халката не улучи пръста й и падна на масата, а оттам — на пода. Параша преви мощния си гръб, взе пръстена и го сложи на масата. Това продължи няколко секунди и Емилия имаше вече и суеверния предлог, че щом пръстенът е паднал на пода, няма да й донесе щастие, и отново погледна чичо Мартин, и отново не видя по лицето му ни укор, ни одобрение.
— Аз сама! — каза тя, надяна пръстена на пръста си и със същата ръка вдигна чашата. — Благодаря ви, господин Кутиев, за ваше здраве!
Тя изпи виното наведнъж, тръсна празната чаша на масата по харамийски, а мъжете гръмогласно и одобрително се засмяха. Алкохолът й възвърна дръзката увереност на малка палавница, която я правеше симпатична и съзаклятнически близка на тези мъже. Те бяха минали през иглените уши на досегашния си живот, за да стигнат до голямата къща сред гората по своя воля, и все пак независимият характер на младата и красива госпожица ги изпълваше с възхищение, нежност и другарска преданост към нея. Всички знаеха историята на лъжливия й годеж с Иванчо Кутийката и не придадоха някакво по-особено значение на смешния и забавен епизод с пръстена. Напротив, почувстваха се в неудобно положение, че не са се сетили да изразят уважението си към госпожицата така красноречиво, и започнаха да бърникат из джобовете си. Оказа се, че и в джобовете на официалните им костюми, необличани кой знае откога, се намират такива „скромни подаръчета за спомен на госпожицата“, като златни и сребърни гривнички, обички, огърлички и даже една връзка с турски пендари. И цялата тази бижутерия, причинила кой знае колко радости и мъки на някои хора, се появи пред Емилия във вид на блестяща купчинка. Тя изпита отвращение, като си помисли, че щом приеме толкова скъпи вещи, тъй или иначе ще влезе в ролята на пълноправен член в обществото на тези галантни господа. В същото време съобрази, че кавалерската им щедрост не бе случайна, а обмислена — пръв да й поднесе подарък секретарят им, а след него останалите. И в двата случая обаче техните подаръци елиминираха донейде подаръка на Иванчо Кутийката, а това бе най-важното за нея.
И все пак, когато се прибраха с чичо Мартин в стаята си, Емилия си даде сметка, че в ласките й има нещо чисто женско и лукаво, пресилено и предумишлено, за да го предразположи към откровеност, а това бе сигурен знак, че гордостта й все още не е успокоена. Никой от близките и познатите й не подозираше каква изтънчена, почти порочна гордост, неприсъща на толкова млада жена, се криеше под изблиците на нейния буен, жизнерадостен характер, може би само чичо Мартин бе я открил, но никога, нито дори с намек не бе си позволил да я уязви. Сега той спеше (или се правеше, че спи!), а Емилия, както много пъти досега, си спомни оня тъжен есенен ден преди години, когато го изпрати с файтон извън града, падна в краката му и ги нацелува, както Магдалена бе целувала краката на Исус. Тя не бе на себе си от някаква необуздана екзалтация и все пак видя и завинаги запомни, че и той не бе на себе си и сякаш му стана страшно и непоносимо. Дали тогава не изпита презрение към порива й за всеотдайност (защото бе спонтанен и обвързващ), или се почувства недостоен да я види в краката си? Ето тази загадка измъчваше сърцето и ума й, щеше да ги измъчва и занапред. Ако сега се преструваше на заспал, за да пощади гордостта й, той всъщност я оставяше да изнемогва от собствената си суета. Че бе проявила „жалка суета“, като позволи да й даде подарък човекът, когото презираше повече от всички, в това нямаше ни най-малко съмнение, толкова повече че веднага и безпогрешно бе отгатнала намерението му. Но ако Мартин наистина не бе отдал значение на пръстена „за вас“, както и на „приятните изненади“, то това бе най-страшното. Най-страшното и непреодолимото.
Емилия се заслуша в диханието му и с цялото си същество се увери, че той спи дълбоко и непробудно. И тогава до слуха й се докоснаха звуци от музика. Тихи и тънки като игли, те сякаш се промъкваха през порите на варосаната стена и все пак тя долови мелодията на шлагер, който изплакваше фаталната си изповед: „За мен ти си морска сирена, морякът удавник съм аз.“ Емилия отметна завивката и слезе от леглото. Не се боеше вече, че ще събуди чичо Мартин, наметна шала на раменете си и излезе боса в тъмния коридор. Риданията на „удавника“ я водеха като нишки към вратата, през една от тяхната, под която светеше тънка ивица. Но и да не светеше ивицата, тя знаеше, че това е стаята на Иванчо Кутийката, както знаеше, че ще отвори вратата и ще влезе. Ала не знаеше защо трябва да влезе при него — да му каже очи в очи, че го презира, да го утеши
или да му отмъсти. А може би знаеше защо отива при него, само че не можеше да го назове с думи. Чувстваше го в себе си и в същото време го виждаше отразено в тъмнината като неясна картина без размери, с преливащи се ту ярки, ту избледняващи до сиво образи и цветове и тази цветна вакханалия, както бива в съновидение, едновременно излъчваше ридаещи звуци на едно мизерно, отблъскващо страдание и весели, победоносни трели на просташко самодоволство. Виждаше и своя образ в хаоса на тези луди цветове и звуци, разкъсан и деформиран, но и себе си не можеше да назове с думи. До вратата имаше само няколко крачки, но това бе дълъг, изнурителен път. „Дали не съм пияна?“ — помисли тя и си спомни, че бе пила само две чаши вино, едната наведнъж в самото начало, а другата до края на вечерта. „Ето, усещам как ходилата ми се отлепват от клея, защото дъсченият под е още нов, усещам как отлепването започва от петите и свършва до пръстите на краката ми, чувам неприятното звекане, което разнася миризмата на клея. Как ще съм пияна! Трябва да се овладея и да се върна, ето всичко!“ Но докато мислеше така, тя пристъпваше напред като сомнамбул, съзнаваше, че се движи именно като сомнамбул, и все пак не се връщаше назад. През светлата ивица под вратата се промъкваха все по-плътни същите пресипнали ридания, които предизвикваха у нея страшно отвращение. „Плачи ти, сърце!…“Натисна леко бравата, влезе и застана сред стаята. Иванчо лежеше по гръб на края на леглото, за да може да стига до патефона, поставен на стол до главата му. Лежеше облечен и обут, с извити ръце под тила, унесен в дрямка. Изглежда, че усети чуждото присъствие най-напред с обонянието си, защото ноздрите му започнаха да се разширяват и да душат. Моряшките ридания свършиха и плочата застърга на празно. Той отвори очи и видя Емилия. Гледа я няколко секунди, като че искаше да свери възприятията на обонянието си с тези на зрението, и едва тогава се увери, че тя стои сред стаята с тъмен шал на раменете.
— Госпожице! — тихо каза той, без да помръдне, сякаш бе разпнат на възглавницата. — Аз ви очаквах…
— Очаквахте ме! Сега! — Емилия се усмихна с нескрито презрение, но вътрешно бе поразена от неговата увереност.
— Да, знаех, че ще дойдете… Непременно ще дойдете…
Той наистина я бе очаквал по силата на някакво свое предчувствие, което така силно порази Емилия, ала не очакваше нищо добро от нейното посещение. Тя бе дошла, и трябваше да дойде, само със съгласието на Мартин (иначе не можеше и да бъде!), за да му хвърли пръстена в лицето, а може би и да му „върне“ лъжливия годеж. Очакваше я още от момента, когато не успя да запази самообладание и изпусна пръстена на пода. Всъщност той едва сега осъзна напълно докъде бе стигнал с необмислената си постъпка, стана от леглото и зачака развръзката, а тя бе съдбоносна за него. Иглата на мембраната изпука върху пукнатина на плочата и спря. Настъпилата тишина като че го притисна тежко от всички страни и го лиши от неизменното присъствие на духа при всякакви обстоятелства. Когато заговори, Емилия разбра с интуицията си, че той стои за пръв път срещу някого обезоръжен, с голи ръце и искрен. И това също я порази.
— Госпожице! — каза той, като я гледаше с трескава безнадеждност в очите. — Аз ви очаквах с ужас! С истински ужас… Злоупотребих с вашето благородство. Ето и сега, докато ви очаквах и треперех вътрешно, аз се престорих на задрямал. Лошо излезе, признавам, лошо и смешно. Ето, виждате ли, не искам и да зная, че ще ме посетят в полунощ при… такива обстоятелства. От подлост, а подлостта се ражда от безсилието. Аз ви оскърбих и съжалявам! Познавам ви добре, за да ви моля за извинение, и все пак извинете ме, ако можете, някак си… Макар че не аз… не аз, а някой друг ме подтикна. Да, жалък съм сега. Но вие не бива да ме презирате за това, че станах ваше оръдие, за да се прикривам зад гърба ви, от лесна изгода. За всичко друго можете да ме презирате, но не и за това. Аз сам и без вас щях да тръгна по пътя, по който вървя сега. Срещата ми с вас е една житейска случайност. Ето това, само това искам да знаете!
Иванчо млъкна, като продължаваше да я гледа в очите и по всичко личеше, че нито има, нито пък желае да каже нещо повече. Емилия пристъпи към него, вдигна бавно двете си ръце, обхвана главата му и го целуна по челото. Целуна го мълком с върха на устните си и излезе от стаята.
7.
След всичко това на сутринта трябваше да последва някакво обяснение между двамата. Емилия спа до късно и се събуди бодра, както често се случва след кошмарни сънища. Щом отвори очи, тя си спомни за снощното посещение при Иванчо Кутийката именно като за кошмарен сън, а когато се събуди напълно, остро изпита вината си за това посещение. Ако чичо Мартин бе при нея, тя щеше да му разкаже за приключението, което бе предприела, за да накаже „годеника“ си за неговата дързост. Друго обяснение тогава нямаше за случая. По-късно, когато нейният „паж“ Янко Марев й поднесе закуската и размени с нея няколко ласкави думи, тя почувства, че вината за снощното приключение не гнети така тежко съвестта й. И до обед, докато скиташе сама из околността, не се вълнуваше толкова за постъпката си, колкото за това, че не бе имала възможност веднага да я сподели с чичо Мартин. След няколко дни някак си не можеше, а и не желаеше да му изповяда вината си. Внушаваше си, че мигът на изповедта е пропуснат, и то по негова вина. Той бе длъжен, казваше си тя, ако е бил буден, да се заинтересува защо съм напуснала леглото му късно след полунощ и къде съм ходила. Ако пък не е бил буден, което е повече от съмнително, длъжен бе също така, още като се прибирахме, да прояви някакво отношение към нелепата сцена, която се разигра на вечерята. Между другото Емилия имаше известно основание да се съмнява, че чичо Мартин се е преструвал на заспал. По нашия край отдавна се знаеше, че той спи с отворени очи, а разправяха още, че имал толкова чувствителен слух и обоняние, щото можел да чува и подушва по миризмата хора и животни от голямо разстояние. Това бе вярно, както бе вярно, че стреляше с карабината си безпогрешно, без да я прикладва. Тези навици той бе придобил още от времето, когато скиташе сам по света и се осланяше единствено на сетивата и оръжието си. Емилия бе чувала за тези неща, сама познаваше бързите му рефлекси, ала не знаеше, че чичо Мартин спи със затворени очи само в леглото на жена, иначе едва ли щеше да гадае толкова много дали през оная нощ се е преструвал на заспал, или не.
Тя съзнаваше, че като търси смекчаващи вината си обстоятелства в настъпилите събития или в други незначителни неща, това от нейна страна най-малкото не е почтено, както съзнаваше, че мълчанието й можеше да се окаже съдбоносно за по-нататъшните им отношения, измъчваше се все повече и все пак отбягваше да заговори за вината си. Очакваше той пръв да отвори дума и независимо от това, дали ще я осъди, или не, щеше да разбере отношението му към нейната постъпка. Великодушен ли е, или равнодушен — ето кое бе най-важното за нея. Но стана така, че чичо Мартин или не намери подходящ момент за разговор, или, което бе още по-лошо, не желаеше и тя да му напомня за случая. Тъй че обяснението, което очаквахме между тях, изхождайки от характерите на двамата, сега-засега не последва.