Преследвана

— И това ли е твое дело? — попитах, без да ми дреме, че им прекъсвам обясненията на тема: кого харесвам повече — Робърт Фрост или Емили Дикинсън.

— Казах ти, всичките са мои — отвърна тя. — Винаги съм искала да пиша, но след белязането просто не мога да спра. Римите сами идват в главата ми. Но ми се иска да напиша нещо по-голямо от стихотворение. Обичам поезията, но тя не носи пари. Намерих в библиотеката биографиите на много известни поети и ги проучих внимателно. Нали ти казах, че Централната библиотека работи до късно? И, не знам защо, но поетите не…

— Крамиша — прекъснах я аз, — кога написа това? — казах с пресъхнала уста. Стомахът ми се бунтуваше като за световно.

— Всичките са написани през последните няколко дни. След като Стиви Рей ни върна чувствата. Преди това не мислех за нищо друго, освен да си хапна човешко месо.

Тя ни се усмихна извинително и вдигна рамото си.

— Написала си това стихотворение — онова с черния маркер — през последните два дни? — посочих аз към стената.

«Сенки, скрити в сенки, чрез сънищата вижда той. Крилете му — по-черни от нощта. осанката му — като канара, той вече е дочакал на гарвана зова.»

Джак го прочете и ахна.

— Господи! — чух реакцията на Ерик, което ме убеди, че и той го е прочел.

— Това е последното стихотворение. Написах го вчера. Бях… — изведнъж гласът й секна и тя се взря в лицата ни. — По дяволите! Това е за него!

8

— Какво те накара да го напишеш? — попитах аз, все още вторачена в черните букви.

Внезапно уморена, Крамиша се отпусна тежко върху леглото, главата й се затресе напред-назад, оранжевите и черни кичури затанцуваха около тъмното й лице. Странно, но в този момент ми напомни за Стиви Рей.

— Просто изникна в съзнанието ми, като всички останали текстове. Те сами идват в главата ми, аз само ги записвам.

— И какво означават тези стихове според теб? — попита Джак и със същия успокояващ жест, с който потупваше Дукесата по главата (тя се бе свила на кълбо в краката му), я потупа по рамото.

— Не съм се замисляла. То просто дойде в главата ми и толкова — тТя замълча, вгледа се в постера, после бързо отмести поглед, сякаш се изплаши от видяното. — Всички ли са написани след Промяната на Стиви Рей? — попитах и се загледах в друг плакат. На него се виждаха няколко стиха в стил хайку.

«Скрити в сенките на сенките очи чакат падналия Черен с крилете. Приет от първо и дори обичан, предаден после той биде. Отмъщението му негово ще бъде сладко. Сладко като топчета.»

— Благословена Никс! — достигна до мен ужасеният шепот на Ерик, съвсем тих, за да стигне само до моите уши. — Всичките са за него.

— Какво значи «сладко като топчета»? — попита Джак.

— Ами, не се ли сещаш? Като онези сладоледени топчета. Аз много ги обичам.

Тръгнахме с Ерик из стаята и започнахме да четем наред всички стихотворения. Колкото повече четях, толкова повече се затягаше възелът в стомаха ми.

«Злото изригна като мастило от счупена писалка, защото бе захвърлен надалеч и силата използвана от друг бе, ала се завърна той, облечен в нощ като крал със своята кралица Злата Дева. И злото ще царува там, където няма го доброто.»

— За какво мислеше, докато пишеше това, Крамиша? — посочих аз към последното стихотворение.

Тя вдигна едното си рамо.

— Предполагам, че за «Дома на нощта». Ние избягахме оттам, но мисля, че не биваше да го правим. Да, знам, че за нас е по-добре да останем под земята, но чувствам, че не е добре, дето само Неферет знае къде сме. Тя е лоша Висша жрица.

— Ще ми направиш ли услуга да препишеш всички стихове на един лист?

— Ти мислиш, че съм объркала нещата, нали?

— Не, не мисля, че си ги объркала — уверих я аз, молейки се този път инстинктът ми да ме отведе в правилната посока, не да ме праща да гоня прилепи из тунелите. — Мисля, че си получила дар от Никс. Само искам да се уверя, че използваме таланта ти правилно.

— Мисля, че тя е вампир поет лауреат, при това доста подобрена версия на последния — обади се Ерик. Обърнах се към него и го изгледах остро. Той сви рамене и се ухили. — Просто ми мина през ума.

Добре, беше ми неудобно да мисля за Лорън, особено като се има предвид, че именно Ерик ми напомни за него, но дълбоко в себе си усетих, че е прав и думите му казват повече за истинската същност на Крамиша от предположенията на изтощеното ми съзнание и възбуденото ми въображение. Очевидно Никс бе протегнала ръка към това хлапе. Какво толкова му мислех, по дяволите? Аз бях единствената налична Висша жрица и само аз можех да провъзгласявам.

— Крамиша, ще те направя пръв поет лауреат.

— К-к-какво? Шегуваш ли се с мен. Шегуваш се, нали?

— Изобщо не се шегувам. Ние сме вампирска група от нов тип. Ставаме цивилизовани вампири, а това означава, че имаме нужда от поет лауреат. Ти си нашият поет.

— Ъ-ъ, по принцип съм съгласен с теб, Зо, но не трябва ли Съветът да избере новия поет лауреат чрез гласуване? — попита Джак.

— Да, и моят Съвет е тук, долу — съзнавах, че Джак говори за Съвета на Никс, онзи, който беше оглавяван от Шекина и управляваше всички вампири. Но аз също имах Съвет, — от префекти, признат от училището, с членове: аз, Ерик, близначките, Деймиън, Афродита и Стиви Рей.

— Аз гласувам за Крамиша — обади се Ерик.

— Виждаш ли, той е съвсем легален — погледнах Джак.

— Супер — засмя се той.

— Идеята е щура, но на мен ми харесва — засия Крамиша.

— Така че препиши ми тези стихове, преди да заспиш, става ли?

— Ще ги препиша, разбира се.

— Хайде, Джак, нашият поет лауреат има нужда от малко сън — каза Ерик. — Крамиша, имаш моите поздравления.

— Да, големи поздравления — присъедини се и Джак и прегърна силно Крамиша.

— Хайде, вървете сега. Чака ме работа. А трябва и да си почина. Един поет лауреат трябва да изглежда перфектно — каза строго Крамиша и хвана химикалката.

Първи напуснаха стаята Джак и Дукесата. Ние с Ерик ги последвахме надолу по тунела.

— Стихотворението наистина ли беше за Калона? — попита Джак.

— Според мен всичките са за него — казах и се обърнах към Ерик. — Ти как мислиш?

Той кимна мрачно. Изглеждаше разтревожен.

— Божичко! Какво означава това? — изплаши се Джак.