Престъпен експеримент

— И отидохте — подкани я Кейти.

— Да. Само че Една си беше приготвила цяла кана манхатън, която вече беше полупразна, пък и беше доста замаяна. Ей тъй, както й става понякога, някак криво, ако разбирате какво имам предвид, и аз си помислих, че пак е изпаднала в едно от тези свои настроения. Също както миналия четвъртък. Беше рожденият ден на майка й. Отбих се у Една, заварих я обляна в сълзи и тя ми обясни колко й било мъчно за нея. Не казвам, че си го изкарва на другите, в никакъв случай, но когато наминах в четвъртък, тя седеше със снимката на родителите си в ръце, кутията за бижута беше в скута й, а по лицето й се стичаха сълзи. Прегърнах я и казах: „Една, сега ще ти налея един хубав манхатън, двете ще се чукнем за майка ти и ако тя беше тук, щеше да седне заедно с нас.“ Тъй че, ако разбирате, аз опитах с шега да й помогна да се посъвземе и после наистина й стана по-добре. Но когато се отбих във вторник вечерта и отново я видях пак в същото настроение, си помислих, че все още й е мъчно и се чувства самотна.

— Тя каза ли ви, че във вторник вечерта е била много потисната? — попита Кейти.

— Не. Изобщо. Но беше някак възбудена. Говореше несвързано за пациентката, която починала — колко била хубава като кукла, колко се влошавало състоянието й и как тя — Една имам предвид — можела да разкаже на полицията много неща за нея.

— Какво стана после? — попита Кейти.

— Ами, изпих един-два манхатъна заедно с нея и реших, че ще е по-добре да си ходя, защото Гюс се дразни, ако ме няма вкъщи, когато си ляга. Но ми беше неприятно, че Една изпи много повече, защото знаех, че на сутринта ще се чувства ужасно. Затуй извадих оная хубавата шунка, отворих консервата и й отрязах няколко филийки.

— Една тогава ли проведе онзи телефонен разговор?

— Да, беше си точно както ви казах снощи.

— И спомена на капитан Луис нещо за Прекрасния принц?

— Да, Бог ми е свидетел.

— Добре, един последен въпрос, госпожо Крупшак: знаете ли дали Една е пазела някакви стари вещи от облеклото на майка си, просто така, като сантиментален спомен?

— Някакви дрехи, значи? А, не. Тя си имаше великолепна диамантена брошка и пръстен.

— Да, да, ние ги намерихме снощи. Но… ето например, майка ми държеше в килера черната филцова шапка на баба ми ей така, от сантименталност. В чекмеджето, където Една е държала кутията с бижута, намерихме една стара мокасина. Беше доста износена. Да е споменавала за нея или да ви я е показвала?

Гейна Крупшак погледна Кейти в очите и отсече.

— Никога.

36

Статията в „Нюзмейкър“ излезе в сряда сутринта. Телефонните обаждания започнаха още с връщането му в кабинета, след като изроди бебето на семейство Олдрич. Даде инструкции на телефонистката да го свързва направо. Искаше да чуе коментарите. Те надхвърлиха очакванията му.

„Докторе, за кога е възможно да си насроча консултация при вас? Двамата с мъжа ми от години мечтаем за бебе. Мога да пристигна със самолет в Ню Джърси, когато ви е удобно. Господ да ви благослови за вашата работа.“

Обадиха се от университета по медицина в Дартмът. Би ли приел тяхната покана за гост-лектор? Една журналистка от „Списание за жената“ го помоли за интервю. Дали доктор Хайли и доктор Фукито биха приели да се появят заедно в „Новини от мястото на събитието“?

Тази молба го разтревожи. Съвсем преднамерено той се бе постарал да създаде у репортерката впечатлението, че работи с редица психиатри, точно както семейният адвокат беше в състояние да уреди консултации на клиентите си с още десетина свои колеги. Беше дал да се разбере съвсем ясно, че програмата се осъществява изцяло под негово ръководство, а не представлява плод на съвместни усилия. Но репортерката беше стигнала до името на Фукито чрез онези пациенти, които й беше посочил да интервюира. Беше представила Фукито като психиатъра, основен сътрудник на доктор Едгар Хайли в проекта за забременяване „Уестлейк“. Фукито щеше ужасно да се разтревожи от тази публичност. Нали затова изборът беше паднал именно върху него. Фукито трябваше да си държи устата затворена дори ако почнеше да става подозрителен. Положението му беше такова, че не му позволяваше да допусне „Уестлейк“ да бъде засегнат и от най-лек полъх на скандал. Ако се случеше нещо подобно, той щеше да бъде съсипан завинаги.

Фукито започваше да се превръща в явна опасност. Сега щеше да бъде съвсем лесно да се отърве от него. Той отделяше много време за работа на доброволни начала в клиниката на „Вали Пайнс“. Вече можеше да мине там на щат. Вероятно Фукито щеше да бъде доволен да изчезне за прикритие. После вече можеше периодично да сменя психиатрите — познаваше достатъчно набедени лекари, които нямаха нужната компетентност, за да консултират когото и да било. Щеше да му бъде лесно да ги заблуди.

Фукито трябваше да си върви.

След като взе това решение, той даде знак на сестрата, че първата му пациентка може да влиза. Тя беше нова, както и другите две, записани за консултация след нея. А третата беше особено интересен случай — с толкова прегъната матка, че всякакво забременяване без интервенция беше абсолютно изключено. Тя щеше да бъде неговата следваща Ванджи.

Телефонното обаждане дойде по обяд, точно когато излизаше да хапне нещо.

Сестрата, която беше дежурна на регистратурата, му съобщи с извинителен глас:

— Докторе, междуградски разговор. Търси ви доктор Сейлъм от Минеаполис. Обажда се от телефонна кабина на летището и настоява да разговаря с вас незабавно.

Емет Сейлъм! Той вдигна телефона.

— Тук Едгар Хайли.

— Доктор Хайли — гласът бе леденостуден. — Доктор Хайли от болницата „Крайст“ в Девън?

— Да. — Вледеняващ, сковаващ страх удебели езика му и накара устните му да изтръпнат.

— Доктор Хайли, снощи научих, че сте били лекуващ лекар на моя бивша пациентка, госпожа Ванджи Луис. Сега заминавам за Ню Йорк. Ще отседна в „Есекс Хаус“. Трябва да ви заявя, че възнамерявам да се консултирам със съдебния лекар в Ню Джърси относно смъртта на госпожа Луис. Взел съм и медицинската й документация. За да бъда честен към вас, предлагам ви да обсъдим нейния случай, преди да съм повдигнал конкретни обвинения.

— Докторе, обезпокоен съм от тона ви и от онова, за което намеквате. — Сега вече можеше да говори. Собствените му думи звучаха като късчета гранит.

— Пътниците за моя самолет вече се качват. Ще пристигна в „Есекс Хаус“ малко преди пет и ще отседна в стая 3219. Обадете ми се там. — Връзката прекъсна.

Когато Емет Сейлъм слезе от таксито, той вече го чакаше в „Есекс Хаус“. Бързо се вмъкна в асансьора, натисна копчето за тридесет и втория етаж, подмина стая 3219 и продължи, докато коридорът зави под прав ъгъл надясно. След малко на същия етаж спря и друг асансьор. Той чу как ключът изщрака и пиколото каза:

— Ето тук… заповядайте, доктор Сейлъм. — След минута гласът му прозвуча отново: — Благодаря ви, сър.

Изчака асансьора, повикан от пиколото. Коридорите бяха тихи. Но не задълго. Вероятно много от делегатите на конференцията на Американската медицинска асоциация щяха да отседнат тук. Винаги съществуваше опасност да попадне на някой познат. Но беше принуден да рискува. Трябваше да попречи на Доктор Сейлъм да се разприказва.

Бързо отвори кожената си чанта и извади преспапието, което само преди четиридесет и осем часа възнамеряваше да използва, за да накара Една да замлъкне. Нелепо, абсурдно — той, лечителят, лекарят, непрекъснато бе принуден да убива.

Пусна преспапието в джоба на палтото си, сложи ръкавици, стисна здраво чантата в лявата си ръка и почука на вратата.

Емет Сейлъм отвори. Току–що бе свалил сакото си.

— Забравихте ли нещо? — разнесе се гласът му. Очевидно си бе помислил, че е пиколото.

— Доктор Сейлъм!

Той протегна ръка, за да се здрависа с доктор Сейлъм, направи крачка напред, така че принуди по-възрастния мъж да отстъпи обратно в стаята, и затвори вратата след себе си.

— Аз съм Едгар Хайли. Радвам се да ви видя отново. Вие твърде бързо прекъснахте връзката и аз не успях да ви кажа, че имам уговорка да вечерям с колеги, които са отседнали тук за конференцията. Разполагам само с няколко минути, но съм убеден, че ще изясним всички въпроси.