Престъпен експеримент

Той продължаваше да върви напред, принуждавайки другия да отстъпва. Прозорецът зад доктор Сейлъм беше широко отворен. Вероятно бе помолил за това пиколото, защото в стаята беше много горещо. Первазът беше твърде нисък. Той присви очи.

— Опитах се да ви позвъня, но вътрешният ви телефон не беше в ред.

— Невъзможно. Току-що разговарях с централата.

Изведнъж доктор Сейлъм стана враждебен и на лицето му се изписа напрегнато изражение.

— Извинявам се в такъв случай. Но няма никакъв проблем. Държа заедно да прегледаме документацията на госпожа Луис. Донесох я, тук в чантата ми е. — Бръкна в джоба си за преспапието и после извика: — Докторе, зад вас, внимавайте!

Другият се извърна. Стиснал здраво преспапието, той го стовари върху черепа на Сейлъм. От удара Емет Сейлъм залитна и се строполи върху перваза на прозореца.

След като мушна преспапието обратно в джоба си, Едгар Хайли сключи ръце около ходилото на Емет Сейлъм и направи рязко движение нагоре и напред.

— Не, не! За бога! — Почти загубилият съзнание човек се преметна през перваза на прозореца.

Хайли наблюдаваше безстрастно как Сейлъм се просна върху покрива на пристройката петнадесет етажа по-надолу.

При падането на тялото се чу глухо тупване.

Беше ли го видял някой? Сега трябваше да бърза. От сакото на Сейлъм, оставено върху леглото, той извади връзка ключове. Най-малкото ключе пасна на дипломатическото куфарче, оставено в коридора.

Папката с медицинската документация на Ванджи Луис беше най-отгоре. Той я грабна, мушна я в собствената си чанта, заключи отново куфарчето на Сейлъм и върна ключовете в джоба на сакото му. Извади преспапието от джоба си и го прибра при папката. От раната не беше пръснала кръв, но преспапието беше лепкаво.

Затвори чантата си и внимателно се огледа. Стаята беше в безупречен ред. По перваза на прозореца нямаше следи от кръв. Всичко бе станало за по-малко от две минути.

Той отвори предпазливо вратата и надникна навън. Коридорът беше празен. Прекрачи прага и точно когато затваряше вратата зад гърба си, телефонът на Сейлъм започна да звъни.

Не смееше да рискува да го видят как се качва на асансьора на този етаж. Снимката му беше в статията на „Нюзмейкър“. По-късно сигурно щяха да разпитват и гости на хотела. Можеха да го разпознаят.

Стълбите на аварийния изход се намираха в дъното на коридора. Той слезе четири етажа по-надолу. На двадесет и осмия етаж отново мина по застлания с килим коридор. Един от асансьорите точно спираше. Качи се и внимателно огледа лицата на пътуващите. Няколко жени, двама — трима младежи и една възрастна двойка. Нямаше лекари. Беше убеден в това.

Озова се във фоайето и бързо се насочи към изхода, който излизаше на Петдесет и осма улица, зави на запад и после на юг. Десет минути по-късно взе колата си от денонощния гараж на Западна петдесет и четвърта улица, прибра чантата в багажника и потегли.

37

Крис пристигна на летище „Туин Ситис“ в един и десет. До излитането на самолета му за Нюарк оставаше близо час. Тялото на Ванджи щеше да бъде пренесено със същия полет.

Вчера, когато пристигна тук, не мислеше за нищо друго, освен за ковчега в багажното отделение на самолета. Бе успял някак да запази присъствие на духа с мисълта, че скоро всичко ще свърши.

Трябваше да се види с доктор Сейлъм. Защо доктор Сейлъм бе толкова разстроен? Довечера, когато слезе от самолета в Нюарк, хората от кабинета на съдебния лекар щяха да чакат тялото на Ванджи.

А хората от прокуратурата щяха да чакат него.

Крис беше убеден в това. Разбира се. Ако изпитваха и най-малко подозрение относно смъртта на Ванджи, те щяха да потърсят отговора от него. И щяха да го чакат, за да го разпитат. Не е изключено и да го арестуват. Ако изобщо бяха продължили разследването в тази посока, вече щяха да знаят, че се е върнал в Ню Джърси още в понеделник вечерта. Трябва на всяка цена да се срещне с доктор Сейлъм.

Ако го задържат за разпит, може би няма да има възможност да разговаря с него. Не искаше да споменава в прокуратурата за доктор Сейлъм.

Отново си помисли за Моли и Бил Кенеди. Какво от това, че Моли беше сестра на Кейти де Мейо? Те бяха добри, честни хора. Трябваше да им се довери, да поговори с тях. Имаше страхотна нужда да поговори с някого.

Налагаше се да разговаря с Джоун. Изпитваше непреодолима потребност да й разкаже всичко.

Започнеше ли да говори истината, щеше да замеси и нея.

Джоун, която в този подъл свят съумяваше да остане толкова принципна, сега щеше да бъде завлечена в калта.

Той имаше телефонния номер на стюардесите, при които беше отседнала във Флорида. Без да има представа какво ще каже, той отиде до телефонната кабина, автоматично съобщи номера на кредитната си карта и чу иззвъняването.

Обади се Кей Кориган.

— Кей, Джоун там ли е? Крис е на телефона.

Кей знаеше за тях двамата. В гласа й прозвуча тревога.

— Крис, Джоун се опитваше да се свърже с теб по телефона. Обади се Тина от апартамента в Ню Йорк. Посетили са ги от областната прокуратура и са им задавали всякакви въпроси за вас двамата. Джоун не е на себе си!

— Тя кога ще се върне?

— Отиде в новия апартамент. Там няма телефон. После трябва да ходи в Личен състав на компанията в Маями. Ще се върне чак довечера, не по-рано от осем.

— Кажи й да не излиза и да чака да й се обадя. Обясни й, че трябва да говоря с нея. Кажи й… — Той затвори, облегна се на автомата и едва потисна надигащото се в гърдите му ридание.

О, господи, беше твърде много, беше наистина твърде много. Не можеше да мисли. Не знаеше какво да прави. А след няколко часа щяха да го задържат като заподозрян в убийството на Ванджи… може би дори по обвинение в убийството на Ванджи.

Не. Имаше и друг начин. Щеше да хване самолета за „Ла Гуардия“. Все още можеше да успее. Така щеше да пристигне в Манхатън и веднага щеше да потърси доктор Сейлъм в хотела. От прокуратурата щяха да разберат, че не е в самолета за Нюарк едва към шест часа. Може би доктор Сейлъм щеше да му помогне по някакъв начин.

Едва успя да хване самолета за „Ла Гуардия“. В служебния сектор нямаше места, но той си взе билет за първа класа и се качи в последния момент. Не се притесняваше за багажа си, който беше предаден и щеше да пристигне в Нюарк.

Вече в самолета, той си взе питие от стюардесата, отказа яденето и разсеяно започна да разлиства последния брой на „Нюзмейкър“. Случайно отгърна на страницата „Наука и медицина“. Погледът му неволно бе привлечен от заглавието: „Проектът за забременяване «Уестлейк» предлага нова надежда на бездетни съпрузи“. Уестлейк. Прочете първия абзац. „През последните осем години малка частна клиника в Ню Джърси осъществява програма, наречена «Проект за майчинство», благодарение на която стана възможно забременяването на жени с доказан стерилитет. Наречена на името на известен акушер-гинеколог от Ню Джърси, програмата се изпълнява от доктор Едгар Хайли, акушер-гинеколог и зет на доктор Франклин Уестлейк…“