Престъпен експеримент

Доктор Едгар Хайли. Лекарят на Ванджи. Странно, че тя почти не го споменаваше. Все разправяше за онзи другия, за психиатъра. „Днес с доктор Фукито разговаряхме за мама и татко… според него веднага си личало, че съм единствено дете… Доктор Фукито ме накара да нарисувам как си представям мама и татко. Беше очарователно. Искам да кажа, че наистина беше интересно човек да ги види с моите очи. Доктор Фукито пита за теб, Крис…“ „И ти какво му каза?“ „Че ме обожаваш. Истина е, нали, Крис? Имам предвид, че може и да не ме глезиш много, но въпреки това аз съм твоето малко момиче, нали?“ „По-скоро бих искал да се възприемаш като моя съпруга, Ванджи.“ „Виждаш ли, за нищо не мога да си говоря с теб. Винаги ставаш лош…“

Запита се дали от полицията бяха разговаряли с някой от нейните двама лекари.

През този последен месец тя изглеждаше толкова зле. Предложи й да отиде на консултация. Лекарят на авиокомпанията щеше да му препоръча някой специалист. Или Бил Кенеди би могъл да я прати при някого от „Ленъкс Хил“. Но, естествено, Ванджи отказа всякаква консултация.

А после сама си бе уговорила час при доктор Сейлъм.

Самолетът кацна в четири и половина. Крис бързо прекоси терминала и хвана такси. Едно от хубавите неща през този противен ден беше, че все пак щеше да успее да изпревари натовареното движение.

— „Есекс Хаус“, ако обичате.

В пет и две минути беше пред хотела. Отправи се към един от телефоните във фоайето.

— Доктор Сейлъм, моля.

Последва кратка пауза.

— Линията е заета, сър.

Той затвори. Добре, че доктор Сейлъм беше тук. Щеше да има възможност да поговори поне с него. Спомни си, че беше записал номера му в тефтерчето си, отвори го и набра 3219. Телефонът звънна… отново… и отново. След шест иззвънявания той прекъсна линията и набра централа. Обясни как само преди няколко минути линията е била заета и помоли телефонистката да му направи тази услуга и да опита отново.

Тя се поколеба, размени реплики с някого и после отново се обади:

— Сър, току-що предадох същата информация на един човек. Доктор Сейлъм се регистрира, обади ми се, за да каже, че очаква важен разговор, и да се увери, че няма да го изпусне, но после очевидно е излязъл. Защо не опитате пак след няколко минути.

— Ще го направя. Благодаря ви.

Крис нерешително остави слушалката, отиде до едно кресло във фоайето, което гледаше към южните асансьори, и седна. Вратите се отваряха, отвътре излизаха хора, после кабините се пълнеха отново, потегляха и изчезваха, а след тях оставаха единствено просветващите все по-нагоре лампички на таблото.

Единият от асансьорите привлече вниманието му. Мъжът в него му се стори някак познат. Доктор Сейлъм? Той бързо огледа пътуващите. Три жени, някакви младежи, една възрастна двойка и този мъж на средна възраст с вдигната яка на палтото. Не, не беше доктор Сейлъм.

В пет и половина Крис опита отново. И в шест без петнадесет. В шест и пет чу шепот, който прониза фоайето като светкавица.

— Някой скочил през прозореца… Тялото било видяно на покрива на пристройката.

Откъм Сентрал Парк Саут се разнесе вой на линейка, после сирена на полицейска кола и в следващия миг тези непрестанно усилващи се звуци се сляха в неистова експлозия.

С категоричността на пълното отчаяние Крис отиде при шефа на регистратурата.

— Кой е този човек? — попита той. Тонът му беше рязък и авторитетен — внушаваше убеждението, че има право да знае.

— Доктор Емет Сейлъм. Важна фигура в АМА. Стая 3219.

С равномерната стъпка на автомат Крис мина през въртящата се врата на изхода към Петдесет и осма улица. Едно такси се движеше в източна посока. Той му махна, качи се, облегна се назад и затвори очи.

— „Ла Гуардия“, ако обичате — каза той. — Вътрешни линии.

В седем часа имаше самолет за Маями. Все още можеше да успее.

След три часа щеше да бъде с Джоун.

Трябваше да се добере до нея, да се опита да й обясни, преди да са го арестували.

38

Когато Кейти се появи на алеята, дванадесетгодишната Дженифър отвори рязко вратата и хукна към нея.

— Кейти, здравей! — Гласът й беше весел, а прегръдката — сърдечна. Двете се усмихнаха една на друга. С нейните наситеносини очи, тъмна коса и мургава кожа, Дженифър беше същинска Кейти, просто по-млада.

— Здрасти, Джени. Как се чувстваш?

— Чудесно. А ти? Толкова се разтревожих, когато мама ми каза, че си катастрофирала. Сигурна ли си, че вече си добре?

— Да речем, че в началото на следващата седмица ще бъда в страхотна форма. — Тя смени темата: — Някой от гостите дойде ли вече?

— Всички са тук. Доктор Ричард също… Знаеш ли какъв беше първият му въпрос?

— Не.

— „Кейти дойде ли?“ Басирам се, че си пада по теб. Мама и татко също мислят така. Чух ги да си приказват. А ти? На теб харесва ли ти?

— Дженифър! — През смях, въпреки че малко се подразни, Кейти тръгна нагоре по късата стълба, която водеше към кабинета в дъното на къщата, но после хвърли поглед през рамо: — Къде са другите деца?

— Мама ги прати с бавачката първо да ядат в „Макдоналдс“ и после да ходят на кино. Каза, че бебето на Бъркли никога нямало да заспи, ако близнаците са наоколо.

— Правилно — измърмори Кейти и тръгна по коридора към кабинета.

След като се раздели с Гейна Крупшак, тя се прибра у дома, взе си душ и се преоблече. Излезе от къщи към седем без петнадесет, като си мислеше: „Много скоро Крис Луис ще бъде на разпит в кабинета на Скот… Как ще обясни факта, че е скрил от тях кога се е прибрал в Ню Джърси? Защо не си призна веднага, че се е върнал още в понеделник вечерта? Дали Ричард е говорил с онзи лекар от Минесота? Той би могъл да изясни доста въпроси.“

Щеше да пробва да дръпне Ричард настрани и да го попита.

Докато пътуваше насам, реши тази вечер повече да не мисли за случая. Може би ако успееше за известно време да го изтласка от съзнанието си, това щеше да й помогне да проследи неуловимите нишки, които непрестанно й се изплъзваха…

Стигна до кабинета. Лиз и Джим Бъркли седяха на дивана с гръб към нея. Моли точно поднасяше ордьовъра. Бил и Ричард стояха до прозореца и разговаряха. Кейти огледа Ричард. Беше облечен в тъмносин костюм на ситно райе, който не беше виждала досега. Тъмнокестенявата му коса на места беше прорязана от сребърни нишки. За пръв път ги забелязваше. Пръстите му, стиснали столчето на чашата, бяха дълги и фини. Странно, че през тази година го бе възприемала цялостно, без изобщо да различава детайлите. Имаше чувството, че е като камера, блокирала в едно положение, която едва сега започва да фокусира отново. Ричард изглеждаше сериозен. Беше сбърчил чело. Тя се запита дали не разказва на Бил за зародиша, който бе износвала Ванджи Луис. В този момент Ричард обърна глава и я видя.

— Кейти! — Усмивката му съответстваше на прозиращото в гласа му искрено удоволствие. Той забърза насреща й.

Толкова дълго през тези три години тя бе влизала в домове, където се бе чувствала външният човек, самотникът между двойки. А ето че сега Ричард я очакваше с нетърпение.

Преди да има време да анализира чувствата си, Моли и Бил пристигнаха да я поздравят с „добре дошла“, Джим Бъркли стана, след което настъпи обичайната за запознанствата суматоха.

Докато вървяха към трапезарията, тя действително успя да попита Ричард дали се е свързал с доктор Сейлъм.