Приключенията на Незнайко

Тогава се събуди Карфичка и като чу шум, надникна от стаята си:

— Какво става при вас?

— Кибернетика — каза й Незнайко, като посочи с ръка машината. — Сама мете пода, разбираш ли!

— Чудна работа! — възкликна Карфичка.

— Ами, чудо невидено! — каза Шаренкия, като махна с ръка. — Чудно щеше да бъде, ако машината цапаше пода, а щом мете, нищо чудно няма.

Като свърши чистенето, машината се запъти към средата на стаята, повъртя се на място, сякаш се оглеждаше наоколо си, после пропълзя до ъгъла и се мушна в една вратичка на стената до самия под.

Като закусиха (а преди закуска те, разбира се, се умиха, измиха си и зъбите), нашите пътешественици решиха да се разходят из града, защото още нищо не бяха разгледали както трябва. Те изтичаха надолу по стълбата, излязоха от хотела и видяха, че улицата беше вече пълна с хора. Почти всеки държеше вестник в ръка. Едни четяха вестника седнали на пейките, други — застанали насред тротоара. Трети — както си вървяха, т.е. крачеха, заврели нос във вестника, и поради това често се блъскаха в другите минувачи. Ала никой не обръщаше внимание на блъскането, понеже всички бяха погълнати от четене. Онези, които още нямаха вестник, тичаха в надпревара към вестникарската будка, която стоеше на ъгъла.

— Сигурно във вестника има нещо много важно — каза Карфичка.

Тя видя едно момиченце, което се беше облегнало на един стълб и с интерес четеше своя вестник, и го запита:

— Кажете, моля, какво се е случило? Защо всички четат вестници?

— Листец е изчезнал — отговори момиченцето.

— Какъв Листец?

— Имаше едно такова момченце.

— А защо е изчезнал?

— Тъкмо това не зная. Сега ще дочета края и ще ви разкажа.

Карфичка щеше да се завтече към вестникарската будка, но видя едно момченце с дебела връзка вестници в ръце. То бързо крачеше по улицата и даваше вестник всекиму, който пожелаеше. Момченцето се изравни с Карфичка и й пъхна един вестник в ръката.

Карфичка седна заедно с Незнайко и Шаренкия на една пейка и зачете на глас отпечатаната във вестника статия на Листец и Буквица, като прочете всичко, което ние вече разказахме в предната глава. Щом Незнайко чу, че Листец обичал да чете книги, както върви, веднага разбра, че този Листец не е никой друг, а същото онова момченце, което той срещна вчера на улицата и превърна в магаре. Съвестта пак започна да го гризе. Но Незнайко не сподели с Карфичка своята догадка.

Карфичка беше много впечатлителна — цялата тази история я развълнува толкова много, че очите й се насълзиха.

— Помниш ли, Незнайко, и ние с тебе така си дружахме, както тези Листец и Буквица, и ние си четяхме един на друг приказчици — каза тя. — А какво би било, ако ти изчезнеш?

— Ето на, разрева се глупачката! — каза Шаренкия. — Че Незнайко още не е изчезнал. Ей го де седи!

А Незнайко взе вестника и зачете другите съобщения. Едно от тях привлече вниманието му.

— Чуйте какво пише тук — каза той и прочете съобщението на глас:

— „Вчера вечерта на улица «Бисквитна» е било намерено едно безстопанствено магаре. Животното бродело по тротоара, като се появявало внезапно пред минувачите и ги плашело с вида си. Понякога то слизало на платното на улицата, където животът му бил изложен на опасност от движещите се моторни коли. Всички опити да се открие притежателят на магарето се оказали напразни. Сътрудниците на милицията хванали безстопанственото магаре и го изпратили в Зоологическата градина.“

— Добре де, хванали едно магаре и го пратили в Зоологическата градина — каза Карфичка. — Какво от това?

— Че това… — започна Незнайко.

Той искаше да каже, че това е сигурно дребосъчето, което той превърна вчера на магаре, но видя, че едва не се издаде, и млъкна.

— Какво „че това“? — запита Карфичка.

— Е, че това… че това… — заплете се Незнайко. — Това значи, че в Слънчевия град има Зоологическа градина и ние можем да отидем и да погледаме животните.

— Точно така! — зарадва се Шаренкия. — Отдавна мечтаех да отида в Зоологическата градина и да погледам животните.

Трябва да кажем, че в страната на дребосъчетата се въдят разни животни, също както у нас: лъвове, тигри, вълци, мечки, крокодили и дори слонове. Само че всички тези животни не са големи като нашите, а съвсем мънички, както са мънички и дребосъчетата. Вълкът там е голям колкото мишле, мечката — колкото плъх, най-голямото им животно е слонът, но и той е колкото коте. Ала тези малки животни изглеждат страшни за мъничките дребосъчета, които, както всеки вече знае, са всичко на всичко един пръст високи. Но въпреки малкия си ръст дребосъчетата се отличават с голяма храброст. Те безстрашно ловят дивите животни и ги довеждат в Зоологическата градина, за да могат всички да ги гледат.

Като чу, че става дума за Зоологическа градина, Шаренкия скочи от пейката, за да изтича час по-скоро натам, и каза:

— Какво да правим? Ние не знаем къде е Зоологическата градина.

— Дребна работа, сега ще узнаем — отговори Незнайко.

Той се приближи до едно момченце, което четеше вестник на края на тротоара, и го запита:

— Кажете, моля ви се, къде се намира Зоологическата градина? Ние трябва да видим магарето, т.е.… тю!… Не магарето, а изобщо животните.

— До Зоологическата градина ще ви откара автобус номер девет — отговори момченцето. — Спирката е ей тук, до хотела.

Незнайко благодари и нашите пътешественици се запътиха към автобусната спирка. Не чакаха дълго. След две минути или минута и половина пристигна автобусът. Вратичката му гостоприемно се отвори, пътешествениците влязоха вътре и автобусът продължи пътя си. Движеше се толкова плавно, че пътниците не усещаха никакво тръскане. Това се дължеше на особеното устройство на автобусните шини и пружини.

Вътрешната наредба на автобуса също се отличаваше със своеобразие. До всеки прозорец бе поставена масичка. От двете й страни се намираха по две меки диванчета, а на всяко диванче можеха да седнат по двама пътници. На масичките имаше вестници, списания, а също шах, дама, лото, домино и други игри. По стените между прозорците бяха нарисувани хубави картини, а от тавана висяха разноцветни знаменца, които придаваха твърде приятен вид на целия автобус. В предната част на автобуса имаше телевизор, на чийто екран всички желаещи можеха да гледат филми, футболни мачове и други телевизионни предавания. Най-после в задната част на автобуса имаше спортно стрелбище. Нашето описание би било непълно, ако забравим да споменем, че в автобуса нямаше кондуктор, а вместо него на стената висеше високоговорител, по който се съобщаваха имената на спирките.