Разбудени фурии

— Ясна работа. Значи лошите олигарси са изключили нанотехниката.

Тя пак се усмихна.

— Не съвсем. Олигарсите не са външен фактор, те са като вътрешна подпрограма, излязла изпод контрол. Рак, ако предпочиташ да сменим аналогията. Програмирани са да се хранят от тялото, независимо какво ще струва това на цялостната система, и да убиват всичко, което ги конкурира. Затова трябва да бъдат премахнати най-напред.

— Да, мисля, че съм чувал и друг път тая реч. Да смажем управляващата класа и всичко ще е наред.

— Не, това е само необходимата първа крачка. — Вълнението й видимо се засили, тя заговори по-бързо. Залязващото слънце обагряше лицето й като че лъчите му падаха през витраж. — Всяко досегашно революционно движение в човешката история е допускало една и съща основна грешка. Всички са виждали властта като статичен апарат, като структура. А не е така. Тя е динамична, тя е поток с две възможни тенденции. Властта или се натрупва, или се разсейва из системата. В повечето общества действа принципът на натрупването и повечето революционни движения се интересуват само как да прехвърлят натрупаното на ново място. Една истинска революция трябва да обърне потока. А никой не прави това, защото се боят, по дяволите, страх ги е да не изтърват скапания си звезден миг в историческия процес. Ако разрушиш една динамика на натрупване и я замениш с друга, не си постигнал нищо. Няма да разрешиш обществените проблеми, те просто ще надигнат глава, където не ги очакваш. Трябва да създадеш нанотехнология, която сама да се справя с тях. Трябва да изградиш структури, които да позволяват разсейване, а не прегрупиране на властта. Отчетност, демодинамичен достъп, системи на конституционни права, обучение за използване на политическата инфраструктура…

— Стой, стой! — Аз вдигнах ръка. Тия неща ги бях чувал неведнъж от Сините бръмбарчета. Нямах намерение да ги слушам пак, независимо от красивия залез. — Надя, знаеш много добре, че е пробвано и преди. Доколкото си спомням от уроците по предколониална история, овластеният народ, на когото тъй силно разчиташ, с радост е върнал властта на потисниците си срещу малко холопорно и евтино гориво. Може би тук се крие урок за всички нас. Може би народът предпочита да се забавлява с клюки и с голотиите на Джозефина Хикари и Риу Барток, вместо да се тревожи кой управлява планетата. Не ти ли е хрумвало? Може би така са по-щастливи.

В гласа й прозвуча презрение.

— Да, може би. Или може би периодът, за който говориш, се представя изопачено. Може би старата конституционна демокрация не е била такъв провал, както ни внушават авторите на учебници по история. Може би просто са я убили, отнели са ни я и сега лъжат.

Свих рамене.

— Може. Но ако е тъй, значи са страхотни майстори да въртят всеки път един и същ фокус.

— Естествено, че са майстори — почти изкрещя тя. — Ти нямаше ли да бъдеш? Ако от този фокус зависеше запазването на положението и привилегиите ти, запазването на един безсмислен живот, пълен със скапани удоволствия, нямаше ли да го овладееш? Нямаше ли да научиш и децата си, още щом проходят и проговорят?

— А ние, тъпите, не можем да научим потомството си как да разобличава фокуса? Не ме разсмивай! Трябва ли да провеждаме по едно Разселване на всеки двеста години, за да си спомняме?

Тя затвори очи и отметна глава назад. Сякаш говореше на небето.

— Не знам. Да, може би трябва. Борбата е неравна. Винаги е по-лесно да рушиш и убиваш, отколкото да градиш и образоваш. Властта по-лесно се трупа, отколкото се разсейва.

— Да. Или пък просто ти и квелистките ти приятелчета не искате да видите ограниченията на нашата обществена биология. — Усетих как гласът ми набира мощ. Опитах се да го овладея и продължих през зъби. — Точно така. Кланяй се и обожавай, по дяволите, прави каквото ти нареди човекът с брадата или костюма. Както казах, може би хората са щастливи така. Може би другите като теб и мен са просто някакъв скапан дразнител, рояк блатни буболечки, които не ги оставят да спят.

— Значи вдигаш ръце, така ли? — Тя отвори очи и ги завъртя към мен, без да отпуска глава. — Предаваш се, оставяш всичко на отрепките от Първите фамилии, а останалото човечество нека спи непробудно. Край на борбата.

— Не, боя се, че вече е късно, Надя. — С изненада открих, че не изпитвам очакваното мрачно задоволство от тия думи. Чувствах само умора. — Щом веднъж се задвижат, хората като Кои не спират лесно. Виждал съм ги. А за добро или за зло, ние вече се задвижихме. Мисля, че ще си получиш новото Разселване. Каквото и да кажа или да сторя.

Погледът й се впиваше в мен.

— И смяташ, че само си губим времето?

Въздъхнах.

— Виждал съм как се провалят нещата на твърде много светове, за да вярвам, че тук ще е различно. В най-добрия случай ще поведеш на смърт хиляди хора, без да постигнеш нищо, освен може би някои дребни отстъпки. В най-лошия — ще докараш емисарите на Харлановия свят, а повярвай ми, това надхвърля и най-страшните ти кошмари.

— Да, Бразил ми каза. Ти си бил един от тия щурмоваци.

— Точно така.

Погледахме залеза мълчаливо.

— Знаеш ли — каза тя, — не претендирам, че знам какво са ти сторили в онзи Емисарски корпус, но и друг път съм виждала хора като теб. Разчиташ на своята самоненавист, защото можеш да я преобразиш в ярост към набелязания обект за унищожение. Но това е статичен модел, Ковач. Статуя на отчаянието.

— Тъй ли?

— Да. Дълбоко в себе си не желаеш нещата да се подобрят, защото тогава ще останеш без мишени. А изчезне ли външната цел за омразата ти, ще трябва да се изправиш пред онова, което е вътре в теб.

Изсумтях.

— И какво е то?

— Конкретно ли? Не знам. Но мога да рискувам с няколко предположения. Зъл родител. Живот на улицата. Тежка загуба в ранното детство. Предателство. А рано или късно, Ковач, ще трябва да приемеш факта, че не можеш да се върнеш назад и да поправиш нещата. Животът се живее само в една посока.

— Да — глухо изрекох аз. — Сигурно в посоката, определена от славната квелистка революция.

Тя сви рамене.

— Изборът си е твой.

— Вече съм го направил.

— И все пак дойде да ме измъкнеш от лапите на Харлановия род. Мобилизира Кои и другите.

— Дойдох за Силви Ошима.

Тя вдигна вежда.

— Тъй ли?

— Да, тъй.

Ново мълчание. На борда на катера Бразил изчезна в салона. Зърнах само края на движението, но ми се стори рязко и раздразнено. Видях, че Вирджиния Видаура ме гледа.

— Тогава — казах аз на жената, която се смяташе за Надя Макита, — значи само съм си губил времето с теб.

— Да. И аз така смятам.

Може би се ядоса, но не й пролича. Само сви пак рамене, стана, усмихна се някак странно и тръгна по огрения от залеза кей, хвърляйки погледи надолу към мътната вода. По-късно я видях да разговаря с Кои, но престана да ми досажда до края на пътуването.

Като крайна цел фермата не представляваше нищо особено. Приличаше на групичка грамадни балони, закотвени сред П-образните руини на поредната изоставена балираща станция. Всъщност преди появата на комбайните мястото бе работило като независимо белотревно пристанище, но за разлика от останалите, където спряхме, не беше продадено на големите корпорации и бездействаше от едно поколение насам. Радул Сегешвар бе получил развалината като частично заплащане на комарджийски дълг и едва ли се бе зарадвал, виждайки придобивката. Но след това се захвана на работа, ремонтира занемарената станция в подчертано старинен стил и я разшири върху останките на някогашното търговско пристанище, използвайки най-модерни технологии за водно строителство, задигнати чрез един предприемач от Нова Пеща, който му дължеше услуги. Сега комплексът можеше да се похвали с малък бардак за подбрана публика, изискано казино, а кървавото сърце на всичко това, където клиентите получаваха тръпка, на каквато не можеха да разчитат в по-цивилизована среда, бяха бойните ями.