Разбудени фурии

— Съжалявам за Адо — казах аз.

Тя откъсна поглед от езерото и вдигна пръст пред устните си.

— Не сега, Так.

Не сега, не и по-късно. Почти не разговаряхме, докато се измъквахме от празненството и вървяхме по коридорите на хотелския комплекс. Емисарските функции се включиха като авариен автопилот и ние си казвахме всичко с по един бърз поглед, чието напрежение сякаш пареше очите ни.

Ето, спомних си аз изведнъж. Така беше. Така живеехме, за това живеехме.

А в моята стая, докато откривахме наново телата си и се вкопчвахме един в друг през раздърпаните дрехи, усещайки с емисарска проницателност какво точно искаме един от друг, аз се зачудих за пръв път от цял век обективно време защо всъщност напуснах.

Чувството не изтрая дълго в светлината на ранното утро, изпълнено с рев на пантери. Носталгията избледня заедно със сетните ефекти на наркотика и идването на лекия махмурлук, чиято милост едва ли заслужавах. Не ми оставаше друго, освен самодоволно собственическо чувство, докато гледах загорялото тяло на Видаура върху белите чаршафи, и смътно лошо предчувствие, чийто източник не можех да определя.

Видаура още гледаше една дупка в тавана.

— Знаеш ли — каза най-сетне тя, — никога не съм харесвала Мери. Тя вечно се мъчеше да ни докаже нещо. Сякаш не стигаше просто да бъде една от нас.

— Може и да не й е стигало.

Спомних си как Кои ми описа смъртта на Мери Адо и се запитах дали накрая е натиснала спусъка, за да избяга от разпита, или просто за да се върне към семейните връзки, които цял живот се опитваше да разкъса. Питах се дали аристократичната кръв би била достатъчна, за да я спаси от гнева на Аюра, и какво би трябвало да направи, за да излезе от виртуалния разпит с нов носител, с какво би се откупила, за да остане невредима. Питах се дали през последните мигове е гледала със замъглени очи изтичащата аристократична кръв и е изпитвала ненавист към нея.

— Джак дрънка разни глупости за героична саможертва.

— А, разбирам.

Тя завъртя очи към лицето ми.

— Не затова съм тук.

Не отговорих. Тя пак се загледа в тавана.

— Да, по дяволите. Точно затова съм тук.

Заслушахме се в ръмженето и виковете отвън. Видаура въздъхна и седна. Притисна очите си с длани и разтръска глава.

— Питал ли си се някога дали все още сме хора?

— Като емисари ли? — Свих рамене. — Мъча се да не обръщам внимание на стандартните глупости в стил „треперете, свръхчовеците идат“, ако това имаш предвид.

— Не знам. — Тя раздразнено тръсна глава. — Да, разбирам, адски е тъпо. Но понякога разговарям с Джак и останалите, и сякаш са съвсем различни същества, по дяволите. В какви неща вярват само. До какви нива на вяра могат да стигнат, без нещо да я подкрепя.

— А. Значи и ти не си убедена.

— Не съм. — Видаура нервно размаха ръка. Извъртя се в леглото към мен. — Как изобщо може да бъде тя, нали?

— Е, радвам се, че не само аз хлътнах в този капан. Добре дошла сред здравомислещото малцинство.

— Кои твърди, че го е доказала. До най-дребна подробност.

— Да. Кои тъй отчаяно го желае, че би приел за Квелкрист Фолкънър дори някой скапан крилодер, ако му сложим забрадка. Аз присъствах на Потвърждението и видях как удряха спирачки всеки път, щом отговорите почнеха да я затрудняват. Каза ли ти някой какво генетично оръжие е задействала?

Тя извърна глава.

— Да, чух. Доста крайно.

— Не просто крайно, а пълно отричане на всичко, в което някога е вярвала Квелкрист Фолкънър. Това искаш да кажеш, нали?

— Никой не може да остане чист, Так. — Тъжна усмивка. — Знаеш го. При дадените обстоятелства…

— Вирджиния, ако не внимаваш, ще се превърнеш в чистокръвен и лековерен представител на старомодното човечество. А прекрачиш ли тая граница, да знаеш, че повече не те познавам.

Усмивката се разшири, прерасна в смях. Тя докосна горната си устна с език и стрелна поглед към мен. Изпитах странно вълнение.

— Добре — каза тя. — Хайде да бъдем нечовешки логични. Но Джак казва, че тя си спомня щурма срещу Милспорт. И как вървяла към хеликоптера в Алабардос.

— Да, което напълно проваля теорията за копие, направено в разгара на боевете край Драва, не мислиш ли? И двете събития са станали, след като е напуснала Ню Хок.

Вирджиния разпери ръце.

— Проваля и идеята, че е част от личност, използвана за информационна мина. Същата логика.

— Така си е.

— И какво ни остава?

— Искаш да кажеш какво остава за Бразил и неговата тайфа от Вчира? — злобно попитах аз. — Много просто. Остава им отчаяно да търсят някаква друга тъпа теория с достатъчно пробойни, за да им позволи да запазят вярата. Което е адски жалко състояние за един правоверен неоквелист.

— Не, имам предвид нас. — Тя ме прониза с поглед. — Какво остава за нас?

Прогоних тръпката в стомаха си, като разтърках очи, повтаряйки нейния жест отпреди малко.

— Имам някаква идея. Може би обяснение.

На вратата се позвъни.

Вирджиния вдигна вежда.

— Да, май и гости имаш.

Погледнах часовника и поклатих глава. Зад прозореца ръмженето на пантерите беше постихнало. От време на време се чуваше как с пукот разкъсват хрущялите на храната си. Нахлузих панталоните, машинално взех рапсодията от нощното шкафче и отидох да отворя.

Вратата се сгъна настрани, разкривайки тихия, мътно осветен коридор. Жената в носителя на Силви Ошима стоеше пред мен напълно облечена, със скръстени ръце.

— Имам предложение за теб — каза тя.

Глава 39

Когато наближихме Вчира, все още бе ранно утро. Хайдукът, когото Сиера Трес бе вдигнала от леглото — по-точно от своето легло — беше млад и наперен, а катерът, който задигнахме, беше същата контрабандна машина, с която пристигнахме предния ден. Вече освободен от принудата да се преструва на обикновено местно корабче, а навярно и тласкан от желанието да впечатли Трес, пилотът даде газ до дупка и след по-малко от два часа вече привързваше катера на един малък пристан, наречен Слънчев лъч. Трес седеше в кабината с него и издаваше насърчителни възклицания, а Видаура и жената, която се наричаше Квел, си правеха компания долу в салона. През по-голямата част от пътуването аз седях на предната палуба с надеждата прохладният насрещен вятър да облекчи махмурлука ми.

Както можеше да се очаква от място с подобно име, на Слънчев лъч спираха главно корабчета с туристически групи и от време на време по някой богат хлапак с лъскав скутер. По това време на деня имаше предостатъчно свободни места около кея. И което бе по-важно, намирахме се само на петнайсет минути спокоен ход от офисите на „Дзуринда Туджман Склеп“, тъй че да не натоварваме наранения крак на Сиера Трес. Когато пристигнахме там, тъкмо отваряха.

— Не съм сигурен — каза дребният чиновник, чиято работа, явно, беше да става преди другите и да обслужва офиса, докато дойдат. — Не съм сигурен, че…