Разбудени фурии

— Е, аз пък съм сигурна — сряза го Сиера Трес.

Беше облякла пола до глезените, за да прикрие бързо заздравяващия си крак, а по гласа и стойката й изобщо не личеше, че е пострадала. Хайдукът остана на кея при катера, но Трес не се нуждаеше от него. Тя самата умееше да разиграва до съвършенство картата на хайдушкото високомерие. Чиновникът се сви.

— Слушайте… — започна той.

— Не, ти слушай. Бяхме тук преди по-малко от две седмици. Знаеш това. Ако искаш да се обадиш на Туджман, твоя си работа. Но едва ли ще ти е благодарен да го вдигнеш от леглото по това време само за да потвърди, че имаме достъп до същия материал, който ползвахме миналия път.

В крайна сметка се наложи Трес не само да позвъни на Туджман, но и доста да повиши тон, но получихме каквото искахме. Включиха виртуалните системи и ни упътиха към кушетките. Сиера Трес и Вирджиния Видаура изчакаха, докато жената в носителя на Ошима си слагаше електродите. Тя повдигна към мен хипнофоните.

— Това пък какво е?

— Последен писък на технологията. — Ухилих се, макар че не ми беше до смях. Напрежението в комбинация с махмурлука създаваше мъчително и крайно неприятно чувство за нереалност. — Съществуват само от два века. Включват се ето така. Улесняват прехвърлянето.

Когато Ошима се настани, аз легнах на съседната кушетка и се заех с електродите и хипнофоните. Погледнах нагоре към Трес.

— Значи се разбрахме какво ще направиш, за да ме измъкнеш, ако работите тръгнат на зле?

Тя кимна с каменна физиономия. Още не бях съвсем наясно защо се съгласи да ни помогне, без да се посъветва първо с Кои или Бразил. Както вървяха нещата, изглеждаше още твърде рано, за да приема безрезервно заповеди от призрака на Квелкрист Фолкънър.

— Добре тогава. Да действаме.

Звуковите кодове ме унесоха по-трудно от друг път, но най-сетне усетих как залата около мен се замъглява и вместо нея изскочиха съвършено ясно стените на познатия хотелски апартамент. Изведнъж ме парна споменът за Видаура и стаята в края на коридора.

Стегни се, Так.

Поне махмурлукът вече не ме мъчеше.

Стоях до прозорец с изглед към неправдоподобни зелени ливади. До вратата в другия край на стаята изникнаха очертания на дългокоса жена, които постепенно се превърнаха в носителя на Силви Ошима.

Няколко секунди се гледахме, после кимнах. Навярно не го сторих съвсем убедително, защото тя се навъси.

— Сигурен ли си? Знаеш, че не си длъжен да го правиш.

— Напротив, длъжен съм.

— Не очаквам…

— Надя, няма страшно. Обучен съм да пристигам на чужди планети в нови носители и тутакси да се захващам с избиване на туземци. Мислиш ли, че това ще ме затрудни?

Тя сви рамене.

— Добре.

— Тогава да почваме.

Тя прекоси стаята и спря само на метър от мен. Наведе глава и сребристата грива бавно падна напред да закрие лицето й. Централният кабел се плъзна настрани по черепа и увисна като жило на скорпион, осеяно с по-фини нишки. В този момент тя приличаше на прастарите зловещи образи, които моите прадеди бяха донесли през космическите бездни от родната си Земя. Приличаше на призрак.

Позата й стана скована.

Дълбоко въздъхнах и посегнах напред. Пръстите разтвориха увисналата коса като завеса.

От другата страна нямаше нищо. Само зейнал отвор от топъл мрак, който се разширяваше към мен, сякаш поглъщаше околната светлина. Приведох се напред, мракът се разтвори около гърлото й, сетне плавно плъзна надолу по застиналата фигура. Разцепи я през слабините и продължи, разтваряйки същия процеп във въздуха между краката й. Усетих как в същото време губя равновесие малко по малко. Подът на хотелската стая изчезна, сетне самата стая се сгърчи като използвана салфетка в плажен огън. Топлината ме обгърна, изпълнена с лек дъх на статично електричество. Под мен имаше непрогледен мрак. Железните кичури в лявата ми ръка се сплетоха, набъбнаха и се сляха в неспокойно пулсиращ кабел. Увиснах на него над пустотата.

Не отваряйте очи, не отваряйте лявата си ръка, не се движете изобщо.

Примигах предизвикателно и прогоних спомена.

Стиснах зъби и пуснах кабела.

Не усетих падането.

Нямаше нито насрещен вятър, нито ориентири, по които да преценя дали се движа. Дори самото ми тяло беше невидимо. Кабелът сякаш изчезна веднага щом разтворих пръсти. Спокойно можех да допусна, че се рея в антигравитационна камера, не по-широка от разперените ми ръце, но сетивата ми някак долавяха съществуването на огромно неизползвано пространство. Имах чувството, че летя с въздушен бръмбар из някой от пустите складове на Белотрев Кохеи 9–26.

Изкашлях се.

Над мен припламна назъбена мълния и остана да свети. Инстинктивно посегнах нагоре и пръстите ми докоснаха фини нишки. Чувството за перспектива изведнъж се завърна — светлината не беше огън безкрайно далече в небето, а мъничко разклонение само на няколко сантиметра над главата ми. Внимателно хванах клонката и я преобърнах. Там, където се докосваше до пръстите ми, светлината помръкна. Пуснах я и тя увисна на височината на гърдите ми.

— Силви? Тук ли си?

При тия думи усетих опора под краката си и се озовах в спалня, огряна от лъчите на късен следобед. Ако съдех по мебелите, стаята принадлежеше на десетинагодишно момче. По стените висяха холограми на Мики Нозава, Рили Цучия и разни други, непознати за мен артисти. Пред прозореца имаше бюро с инфодисплей, а до него тясно легло. Ламперията от огледално дърво по едната стена създаваше илюзия за пространство, а големият гардероб срещу нея беше претъпкан със зле закачени дрехи, включително и официални халати в дворцов стил. От вътрешната страна на вратата бе залепено веруюто на Отрицателите, но едното му крайче вече провисваше.

Надникнах през прозореца и видях типично малко градче от умерения пояс, слизащо към залив с пристанище. Из водата плаваха валма белотрев, в ясното синьо небе едва се различаваха бледите сърпове на Хотей и Дайкоку. Можех да се намирам къде ли не. Корабчета и човешки фигури щъкаха насам-натам почти като истински.

Отидох до вратата със зле залепеното верую и натиснах дръжката. Не беше заключено, но когато понечих да изляза в коридора, един хлапак изникна пред мен и ме блъсна назад.

— Мама казва, че трябва да си стоиш в стаята — заяви той с противен глас. — Мама казва.

Вратата се затръшна под носа ми.

Дълго я гледах, после отворих отново.

— Мама казва, че трябва…

Ударът строши носа му и го отметна към отсрещната стена. Удържах юмрука си свит, чакайки да видя дали ще ме нападне, но хлапакът просто се свлече покрай стената, като пъшкаше и сумтеше през окървавения си нос. Очите му се изцъклиха от изненада. Внимателно го прекрачих и тръгнах по коридора.

След по-малко от десет крачки я усетих зад себе си.

Чувството беше съвсем леко и в същото време всеобхватно като шумолене в самата тъкан на виртуалната среда, като шепот на траурни сенки, изплували от стените зад гърба ми. Спрях на място и изчаках. Нещо се плъзна като сгърчени пръсти по тила и врата ми.

— Здравей, Силви.

Без преход се озовах на бара в „Токийския гарван“. Тя се бе привела до мен, стискайки чаша уиски, която не помнех да е държала при истинската ни среща. Същото питие имаше и пред мен. Клиентелата се суетеше около нас с прекомерна бързина, цветовете бяха избледнели до сиво и всички изглеждаха не по-плътни от дима на лулите по масите или изкривените отражения в плота от огледално дърво под чашите ни. Имаше шум, но неясен и глух, едва доловим като бръмченето на мощните информационни системи зад стените.