Разбудени фурии

Бяха дошли на другата вечер, без предупреждение. Не станало ясно дали Курумая е бил подкупен, заплашен с по-високо началство или просто убит. Чрез командния софтуер на Антон, включен на пълна мощ, Ковач и неговите хора открили екипа на Силви по следите в мрежата. Разбили вратите и поискали пълно подчинение.

Очевидно не го получили.

— Видях Ор да унищожава някого — продължи механично Ядви, унесена в спомените. — Всъщност зърнах само блясъка. Той крещеше всички да излизат. Аз носех храна от бара. И дори не…

Тя млъкна.

— Няма нищо — казах аз.

— Не, мамка му, Мики, има нещо! Аз избягах.

— Ако не беше избягала, щеше да бъдеш мъртва. Истински мъртва.

— Чух как Кийока крещи. — Тя преглътна с усилие. — Знаех, че е твърде късно, но…

Побързах да я прекъсна.

— Видя ли те някой?

Тя кимна.

— Размених няколко изстрела с един от тях, докато бягах към навеса за машини. Тия мръсници сякаш бяха навсякъде. Но не ме подгониха. Сигурно са решили, че съм случаен минувач. — Тя посочи своя носител „Ейшундо“. — Нали разбираш, не оставях следа в мрежата. За онзи скапаняк Антон бях просто невидима.

После задигнала един бръмбар „Дракул“, заредила го и подкарала право към кея.

— Докато излизах в залива, имах кратък сблъсък с автоматичните подводни системи — каза тя с мрачен смях. — Не се полага да изкарваш машини над водата без официално разрешение. Но в крайна сметка пропускът ги укроти.

И подкарала през морето Андраши.

Кимнах механично, макар че не можех да повярвам на ушите си. Тя бе карала бръмбара без почивка почти хиляда километра до Текитомура и там под прикритието на нощта се измъкнала в едно тихо заливче източно от града.

Ядви сви рамене.

— В багажниците имах храна и вода. Имах и тетрамет, за да не заспивам. Бръмбарът беше с навигационна система „Нуханович“. Най-голямата ми грижа беше да се привеждам колкото може по-ниско, та да приличам на лодка, а не на летяща машина. Боях се да не привлека ангелски огън.

— И как ме намери?

— А, това беше много смахната работа. — За пръв път усетих в гласа й нещо друго освен умора и залежала ярост. — Набързо продадох бръмбара на кея Соробан и тръгнах пеш към Компчо. Бях в депресия след тетрамета. И сякаш някак те надуших. Беше като мириса на стария семеен хамак от детството ми. Просто тръгнах след него, нали ти казах, че бях в депресия и карах на автопилот. Видях те на кея да вървиш към онова вехто желязо, „Хайдушка щерка“.

Пак кимнах. Този път изведнъж бях почнал да разбирам и частите от мозайката бързо се наместваха. Отново ме обзе замайващото, непривично чувство на близост. В края на краищата с нея бяхме близнаци. Брат и сестра от отдавна изчезналата фирма „Ейшундо“.

— И си се качила на борда. Ти си опитала да влезеш в товарния отсек, когато започна бурята.

Тя направи гримаса.

— Да, когато грее слънце, не е зле да се криеш по палубата. Но в бурно време не е твърде приятно. Трябваше да се сетя, че ще има аларми. Да му се не види медузеното масло, пазят го все едно, че е софтуер на „Хумало“.

— И ти открадна храна от общия склад, нали?

— Хей, корабът вече бе включил светлините за потегляне, когато те видях да се качваш. Нямах много време да се запася с провизии. Един ден карах без храна, после разбрах, че няма да слезеш в Еркесеш. Бях гладна, по дяволите.

— Знаеш ли, че заради това едва не се сбиха? Един твой колега демилит искаше да откъсне нечия глава за кражбата.

— Да, чух ги. Скапани неудачници. — В гласа й автоматично нахлу презрение. — Точно такива създават лошо име на професията.

— Значи после ме проследи през Нова Пеща и Зоната?

Още една мрачна усмивка.

— Там вече бях в свои води, Мики. А освен това онзи катер, с който потегли, оставяше такава следа от смлян белотрев, че и с вързани очи щях да я намеря. Човекът, когото наех, засече с радара, че спираш при нос Кем. Привечер бях там, но теб те нямаше.

— Да. А защо не дойде в каютата ми, докато имаше тоя шанс на „Хайдушка щерка“?

Тя се навъси.

— Може би не съм ти вярвала.

— Разбирам.

— Да, и като стана дума, може би още не ти вярвам. Защо не ми обясниш какво направи със Силвия, дявол да те вземе?

Въздъхнах.

— Имаш ли нещо за пиене?

— Ти ми кажи. Нали си претърсил стаята.

Някъде вътре в мен нещо прещрака и аз изведнъж осъзнах колко съм щастлив, че я виждам. Не можех да преценя дали е заради биологичната връзка на носителите „Ейшундо“, заради спомена за едномесечната бойна дружба в Ню Хок, или просто се радвах, че съм се отървал от новоизпечената революционна сериозност на Бразил и неговите хора.

— Радвам се да те видя, Ядви.

— Да, аз също — призна тя.

Когато приключих с разказа, навън беше тъмно. Ядви стана, промъкна се в теснотията покрай мен, отиде до прозореца и се загледа навън. Уличните лампи просветваха мътно в затъмненото стъкло. Отвън долитаха повишени гласове, вероятно пиянска свада.

— Сигурен ли си, че разговаря с нея?

— Напълно. Не вярвам, че онази Надя, която и да е тя… каквото и да е тя, би могла да управлява командния софтуер. Във всеки случай не и толкова майсторски, та да създаде подобна илюзия.

Ядви кимна замислено.

— Да, открай време си знаех, че тия Отрицателски глупости някой ден ще й изядат главата. Хване ли те още от детството, не можеш да се отърсиш. Е, ами онази Надя? Наистина ли си мислиш, че е фрагмент от шрапнел? Щото, право да си кажа, Мики, почти три години бродя из Ню Хок, но никога не съм виждала информационна мина с толкова подробности, с такава дълбочина.

Поколебах се, събирайки по крайчетата на емисарската интуиция едва доловими усещания, за да ги пресовам в груби думи.

— Не знам. Мисля, че тя е… как да ти кажа… някакво оръжие със специално предназначение. Всичко сочи, че Силви е била заразена в Неразчистеното. Ти беше с нея в каньона Аямон, нали?

— Да. Тя изключи по време на сблъсък. След това боледува седмици наред. Ор се опитваше да твърди, че е просто депресия и преумора, но всички виждахме, че не е така.

— А преди това добре ли беше?

— Е, демилитските координатори никога не са добре. Но всички тия брътвежи, припадъците, насочването към обекти, обработени от някой друг — да, всичко това дойде след Аямон.