Разбудени фурии

Путка такава, некадърна скапана путка.

Потресението прави нещо с очите ми и аз изведнъж се озовавам на прага. Снайперският прицел е изчезнал, всичко става реално. Трябват ми цели три удара, за да се размърдам. Жестока плесница с опакото на китката — това редовно сме получавали от него, но този път наистина се е развихрил. Тя отхвръква през кухнята, блъска се в масата и пада, после става и той я поваля с нов удар, от носа й шурва яркочервена кръв в самотния слънчев лъч, падащ през щорите. Този път само се опитва да стане и той стоварва ботуша си върху корема й, тя се сгърчва, търкулва се настрани, легенчето се преобръща и през прага към мен плисва сапунена вода, облива босите ми крака и тогава на прага сякаш остава мой призрак, а аз самият се хвърлям в стаята и опитвам да застана между тях.

Малък съм, навярно на не повече от пет години, а той е пиян, тъй че ударът се оказва неточен. Но силата стига, за да ме изхвърли назад през вратата. Той идва, застава над мен и тромаво опира ръце в коленете си, дишайки задъхано през устата.

Дойдеш ли пак, момче, ще те смачкам, додето се пръснеш.

Когато се връща, дори не си прави труда да затвори вратата.

Но докато седя там като безполезен вързоп и започвам да плача, тя се пресяга през пода и блъсва вратата да се затвори, за да не видя какво ще стане.

После чувам само шума на удари и затворената врата почва да се отдалечава.

Тичам по наклонения коридор, гоня вратата, докато сетните светли лъчи се процеждат през процепа и глухото ридание в гърлото ми прераства в крясък на крилодер. Обгръща ме вълна от ярост и аз раста заедно с нея, раста с всяка секунда, скоро ще бъда достатъчно голям и ще стигна вратата, ще вляза там, преди той най-сетне да си излезе, да изчезне завинаги от живота ни, и ще го накарам да изчезне. Ще го убия с голи ръце, в ръцете ми има оръжия, моите ръце са оръжия и лепкавата течност се отцежда, и аз се блъсвам във вратата като блатна пантера, но нищо не помага, тя е затворена твърде отдавна, дебела е и ударът ме разтърсва като изстрел на зашеметяващ пистолет, и…

А, да. Зашеметяващ пистолет.

Значи не е врата, а…

… кеят и лицето ми се притискаше в него сред лепкава локвичка кръв и слюнка, изглежда, си бях прехапал езика при падането. Често се случва, когато те гръмнат така.

Закашлях се, гърлото ми беше пълно със слуз. Изплюх я, проверих какво е положението и веднага съжалих за това. Цялото ми тяло беше като кълбо от болка и треперещи нерви. Стомахът ми конвулсивно се свиваше, главата ми сякаш бе олекнала и пълна само със звезди и въздух. Лицето ми пулсираше от удара с пистолета. Полежах, опитвайки да се овладея донякъде, после надигнах лице и извих глава като тюлен. Движението прекъсна веднага. Ръцете ми бяха вързани зад гърба с някаква мрежа и не виждах нищо над една педя височина. Усетих около китката си топлите тръпки на активно биологично лепило. То леко поддаваше, за да не нарани ръцете, и се разпадаше като топъл восък, ако го полееш с нужния ензим, но иначе човек можеше по-скоро да си изтръгне пръстите, отколкото да се освободи.

Натискът върху джоба ми разкри неприятната истина. Бяха взели тебитския нож. Нямах оръжие.

Призля ми и повърнах на празен стомах. Отпуснах се и направих усилие да отдръпна лице от повърнатото. Чух нейде далече бластерен огън и може би смях.

Чифт ботуши разплискаха локвата пред мен. Спряха и се върнаха.

— Свестява се — каза някой и подсвирна. — Ама че жилаво копеле. Хей, Видаура, ти ли си го обучавала?

Никакъв отговор. Отново напънах и успях да се извъртя на една страна. Примигах замаяно към силуета над мен. Влад Цепеш ме гледаше на фона на почти разчистеното небе. Изражението му беше сериозно и дори мъничко възхитено. Стоеше съвършено неподвижно. Нямаше и следа от предишната тетраметова нервност.

— Добро изпълнение — изграчих аз.

— Хареса ли ти? — Той се ухили. — Заблудих те, нали?

Плъзнах език по зъбите си и изплюх смес от кръв и повърнато.

— Да, мислех си, че Мураками съвсем се е побъркал, та да те наеме. А какво стана с истинския Влад?

— Ами… — Той направи гримаса. — Нали знаеш как става.

— Да, знам. Още колко сте тук? Без да броим едрогърдестата специалистка по неврохирургия.

Той се разсмя добродушно.

— Да, тя каза, че те засякла да зяпаш. Хубаво парче, нали? Знаеш ли, преди това Либек носеше атлетично тяло модел „Лаймън“. Плоско като дъска. Вече цяла година, а още не знае дали промяната й харесва или не.

— „Лаймън“, а? „Лаймън“ от Латимър.

— Точно така.

— Където произвеждат най-модерната демилитска техника.

Той се усмихна.

— Всичко почва да си идва на място, нали?

Не е лесно да свиеш рамене с вързани зад гърба ръце и проснат на земята. Все пак се постарах.

— Видях в каютата й оборудване „Цзян“.

— Дявол да го вземе, значи не си зяпал циците й.

— Зяпах ги — признах аз. — Но нали знаеш как е. Нищо периферно не се губи.

— Абсолютна истина.

— Малъри.

И двамата се озърнахме към вика. Тодор Мураками се задаваше с широка крачка по кея откъм бункера. Нямаше друго оръжие освен калашника на бедрото и ножа на гърдите. Лекият дъждец ръмеше около него като рояк искри.

— Нашият ренегат почна да се окопитва — посочи ме Малъри.

— Добре. А сега, тъй като само ти можеш да събереш тоя твой екипаж за що-годе координирана дейност, бягай да ги мобилизираш. В бардака още има тела с непокътнати приставки. Видях ги на идване. Знам ли, може дори нейде да се укриват живи свидетели. Искам последно прочистване, никой да не остане жив и всички приставки да станат на пепел. — Мураками раздразнено махна с ръка. — Господи, те са пирати, поне с това би трябвало да се справят. А те хукнаха да освобождават пантерите и да ги използват за учебна стрелба. Чуй ги само.

Все още се чуваха дълги бластерни серии, примесени с развълнувани викове и смях. Малъри сви рамене.

— А къде е Томасели?

— Още настройва оборудването заедно с Либек. А Ванг те чака на мостика и следи някой да не си изпати случайно от пантерите. Корабът си е твой, Влад. Бягай да прекратиш тия безредици, а когато приключиш с почистването, докарай „Набучвател“ за товара.

— Ясно.

Лицето на Малъри трепна като вода и отново надяна маската на Влад. Той се зае да чопли белезите от акне. Кимна ми.

— Пак ще се видим, а, Ковач? Много скоро.

Проследих го с очи, докато изчезна зад ъгъла на станцията. После завъртях поглед към Мураками, който още гледаше към мястото, където се вихреше веселбата.

— Скапани аматьори — промърмори той и поклати глава.

— Е, значи все пак се разгърнахте — мрачно казах аз.

— Много си досетлив. — Мураками приклекна и ме вдигна да седна. — Недей да се сърдиш на мен. И не казвай, че снощи не съм те призовал да помогнеш в името на старите спомени.

Озърнах се и видях Вирджиния Видаура да лежи наблизо с вързани ръце. На лицето й имаше дълга синина, а едното око й беше подпухнало. Тя ме изгледа тъпо и извърна глава. По мръсното й лице имаше следи от сълзи. Не видях носителя на Силви Ошима — нито жив, нито мъртъв.

— Значи вместо това реши да ме водиш за носа.

Той сви рамене.

— Сам знаеш, работим с подръчни инструменти.

— Колко сте тук. Явно не цял екип.

— Не. — Той се усмихна. — Само петима. Малъри, Либек, с която доколкото разбрах, също се познаваш. Още двама: Томасели и Ванг. И аз.