Разбудени фурии

— Стига, Так. — Той прибра приставките в джоба на маскировъчния костюм, разсеяно избърса ръце и се навъси. — Нямах избор, сам виждаш. Вече ти казах, че не можем да си позволим едно ново Разселване. Най-вече защото тия приятели при всяко положение щяха да загубят, после Протекторатът идва с подковани ботуши, а на кого му трябва това?

Вирджиния Видаура го заплю. Добро постижение, като се има предвид, че седеше вързана на три-четири метра от него. Мураками въздъхна.

— Мамка му, поне си размърдай мозъка за малко, Вирджиния. Помисли какво ще стори с тази планета едно неоквелистко въстание. Мислиш, че на Адорасион беше зле? Мислиш, че Шария беше ужасна каша? Те не могат и да се мерят с онова, което би станало, ако твоята плажна компания бе развяла революционното знаме. Повярвай ми, правителството на Хапета не се шегува. Всичките са настървени бюрократи. Ще смажат и най-дребното подобие на бунт в Населените светове и ако за целта се налага планетарна бомбардировка, значи точно това ще направят.

— Да — кресна тя. — А ние сме длъжни да го приемем като идеален пример за управление, така ли? Власт на корумпирани олигарси, подкрепена от жестока военна машина.

Мураками пак сви рамене.

— Защо пък не? В исторически план моделът работи. Хората обичат да вършат, каквото им се нареди. А олигархията не е чак толкова лоша, нали? Така де, виж при какви условия живеят хората. Вече не говорим за беднотията и потисничеството от времето на Заселването. То си отиде преди триста години.

— А защо си отиде? — Гласът на Видаура отслабна. Почвах да се тревожа, че има сътресение. Специалните сърфистки носители са издръжливи, но не ги проектират за подобни удари по лицето. — Скапан тъпак. Отиде си защото квелистите го сритаха здравата.

Мураками отчаяно разпери ръце.

— Добре де, свършили са си работата, нали? Не ни трябват отново.

— Глупости дрънкаш, Мураками, и сам го знаеш. — Но докато говореше, Видаура ме гледаше с безизразни очи. — Властта не е структура, а динамичен поток. Тя или се натрупва, или се разсейва из системата. Квелизмът задвижи това разсейване и оттогава ония мръсници в Милспорт се мъчат да обърнат потока. Сега отново върви натрупване. Положението ще става все по-лошо, те ще продължават да грабят и да грабят от всички нас, и след още сто години ще се събудиш с откритието, че скапаното Заселване пак се е върнало.

Мураками кимаше през цялото време, сякаш сериозно обмисляше думите й.

— Да, Вирджиния — каза накрая той, — само че нито ми плащат, нито са ме обучили да се тревожа какво ще стане след сто години. Обучиха ме — по-точно ти ме обучи — да се справям с текущите обстоятелства. И точно това правим тук.

Текущи обстоятелства — Силви Ошима. Демилит.

— Скапаният Мечек — продължи раздразнено Мураками и кимна към неподвижното тяло върху носилката. — Ако решавах аз, за нищо на света не бих допуснал някое местно правителство да има достъп до такава техника, камо ли да я преотстъпва на разни дрогирани търсачи на съкровища. Можехме да изпратим специален емисарски екип за прочистване на Ню Хок и нищо такова нямаше да се случи.

— Да, но щеше да излезе много скъпо, помниш ли?

Той мрачно кимна.

— Да. И точно по тая скапана причина Протекторатът допусна всички до техниката. Процент от инвестициите. Всичко се върти около шибаните пари. Вече никой не иска да прави история, всеки гледа да трупа пачки.

— Мислех, че и ти това искаш — обади се с немощен глас Вирджиния Видаура. — Всеки гони парите. Олигарсите на върха. Калпавата система за контрол. А сега и ще се оплакваш, по дяволите.

Той й хвърли уморен поглед и поклати глава. Наблизо Либек и Томасели спряха да изпушат в комбина фас от морски коноп, но след малко Влад-Малъри ги подбра към „Набучвател“. Кратко затишие. Изоставената гравиносилка се люшкаше лекичко само на метър от мен. Дъждът кротко ръмеше по прозрачния пластмасов капак и се стичаше по извивките му. Вятърът бе стихнал до колеблив бриз, а откъм другия край на фермата вече не се чуваше бластерен огън. Аз стоях сред мига на кристално спокойствие и гледах изцъклените очи на Силви Ошима. Край границите на съзнателната ми мисъл тихо шепнеха късчета интуиция, драскаха по вратата и молеха да ги допусна.

— Какво беше това за правенето на история, Тод? — глухо попитах аз. — Какво става с демилитите?

Той се обърна към мен и по лицето му имаше изражение, каквото виждах за пръв път. Усмихна се неуверено. Усмивката го правеше съвсем млад.

— Какво става ли? Както вече ти казах, става това, че техниката наистина действа. На Латимър получават резултати, Так. Контакт с марсианските изкуствени интелекти. Съвместимост на информационните системи за пръв път след почти шестстотин години напразни усилия. Техните машини разговарят с нашите и тъкмо тази система хвърли мост над пропастта. Разгадахме интерфейса.

За момент по гърба ми плъзнаха ледени нокти. Спомних си Латимър, Санкция IV и някои от нещата, които бях видял и вършил там. Навярно открай време знаех, че това ще е преломен момент. Просто не вярвах, че ще се върне като бумеранг пак към мен.

— Държат го под похлупак, нали? — тихо казах аз.

— А ти нямаше ли да го държиш? — Мураками посочи с пръст неподвижната фигура върху носилката. — Тая жена има в главата си нещо, способно да разговаря с машините, които са ни оставили марсианците. След време то сигурно ще ни каже къде са отишли, може дори да ни отведе при тях. — Той задавено се разсмя. — И най-големият майтап е, че тя не е нито археолог, нито обучен емисарски офицер или специалист по марсиански системи. Не. Тя е просто скапан ловец на премии, Так, полупобъркан убиец на машини. А кой знае още колко като нея бродят насам-натам с такива неща в главите си. Имаш ли представа колко жестоко се издъни Протекторатът този път? Ти си бил в Ню Хок. Представяш ли си какви ще са последствията, ако първият ни контакт с една свръхразвита чужда култура стане чрез тези хора? Голям късмет ще извадим, ако марсианците не се върнат да изпепелят всяка наша колонизирана планета просто за всеки случай.

Изведнъж ми се прииска отново да седна. Тръпките от зашеметяващия пистолет ме разтърсиха още по-силно от вътрешностите до главата и я оставиха лека и празна като балон. С усилие се удържах да не повърна и се помъчих да мисля трезво през глъчката на връхлитащите спомени. Неуловимите на Силви в убийствена акция срещу рояка на самоходното оръдие.

Цялата ви структура на живот е враждебна на нашата.

Да! И освен това искаме скапаната земя.

Ор, застанал с лост в ръка над повреденото каракури в тунела под Драва.

Е, ще го изключваме ли, или какво?

Демилитски хвалби на борда на „Пушки за Гевара“, малко смешни и нелепи, докато не ги поставиш в рамка, където могат да придобият съвсем друг смисъл.

Ако ти хрумне как да демилнеш орбитална платформа, Лас, обади ми се.

Да, и на мен. Свалиш ли платформа, ще накарат Мици Харлан да ти духа всяка сутрин, додето си жив.

Ах, мамка му.

— Наистина ли мислиш, че може да го направи — попитах смаяно аз. — Мислиш ли, че е способна да разговаря с орбиталните?

Той оголи зъби в гримаса, която бе всичко друго, но не и усмивка.

— Так, откъде да знам, че вече не е разговаряла с тях? В момента я държим под упойка и апаратурата „Цзян“ следи за евентуални предавания, това е част от задачата, но нямаме представа какво може да е сторила вече.

— А ако започне да предава?

Той сви рамене и извърна очи.

— Тогава си имам заповеди.

— О, страхотно. Много градивен подход.

— Так, какъв избор имаме, дявол да го вземе? — В гласа му звучаха отчаяни нотки. — Знаеш какви щуротии стават в Ню Хок. Миминтите вършат каквото не им се полага, изграждат модели, каквито никой не помни да е имало по време на Разселването. Всички си мислят, че това е един вид машинна еволюция, растеж на елементарната нанотехника, но дали наистина е така? Ами ако демилитите са го задействали? Ами ако орбиталните се събуждат, защото са надушили командния софтуер и сега реагират, като правят нещо с миминтите? Доколкото разбираме, тия неща са създадени за връзка с марсианските машинни системи и от Латимър казват, че системата действа. Тогава защо да не действа и тук?