Разбудени фурии

— Тя… — Млъкнах и се озърнах наоколо, опитвайки да осъзная потресаващата истина. — Тя ли направи това?

— Не, аз го направих. — Силви сви рамене и побърза да се поправи. — Те го направиха по моя молба.

— Ти си повикала ангелския огън? Овладяла си орбитална станция?

По лицето й мина усмивка, но сякаш попътно закачи нещо болезнено.

— Да. Помниш ли какви глупости си дрънкахме, а накрая взех, че наистина го направих. Изглежда невъзможно, нали?

С всичка сила притиснах длан към лицето си.

— Силви, карай по-бавно, моля те. Какво е станало с хеликоптера на Ишии?

— Нищо. Искам да кажа, всичко е станало точно както си учил в училище. Ангелският огън го погълнал. Точно както пише в историята. — Тя говореше по-скоро на себе си, продължавайки да гледа през мъглата, която орбиталният удар бе оставил, след като изпари „Набучвател“ заедно с четири метра вода под него. — Не е както си мислехме, Мики. Ангелският огън. Той е енергиен лъч, но и нещо повече. Записващо устройство. Ангел-пазител в истинския смисъл на думата. Унищожава каквото докосне, но и докоснатото променя енергията в лъча. Всяка отделна молекула, всяка елементарна частица я променя, макар и нищожно, и когато приключи, лъчът носи съвършения образ на онова, което е унищожил. След това съхранява образите. Нищо не се губи.

Разсмях се задавено и недоверчиво.

— Сигурно ме взимаш на подбив, по дяволите. Казваш ми, че през последните триста години Квелкрист Фолкънър е лежала в някаква си марсианска база данни?

— Отначало била объркана — прошепна Силви. — Толкова дълго бродила между крилете. Не разбирала какво я е сполетяло. Не знаела, че е презаписана. Мамка му, трябва да е била адски силна.

Опитах да си представя какво ли е било това виртуално съществуване в една система, създадена от чужди умове, но не успях. Само ме полазиха тръпки.

— И как се е измъкнала?

Силви ме погледна със странен блясък в очите.

— Орбиталните са я върнали.

— Я стига.

— Не, наистина. — Тя тръсна глава. — Не твърдя, че разбирам подробностите, знам само какво е станало. Те са видели нещо в мен, или може би в комбинацията от мен и командния софтуер. Някаква аналогия, нещо, което им се сторило, че разбират. Явно аз съм била идеалната матрица за това съзнание. Мисля, че цялата орбитална мрежа е единна система и от доста време се е опитвала да го направи. Цялото това странно поведение на миминтите в Ню Хок. Мисля, че системата се е опитвала да зареди натрупаните човешки личности, всички хора, които орбиталните са изпепелили в небето за последните няколко века, или поне каквото е останало от тях. Досега са се мъчили да ги натъпчат в ума на миминти. Горкият Григорий Ишии — той беше част от самоходката „Скорпион“, която унищожихме.

— Да, ти каза, че го познаваш. Когато бълнуваше в Драва.

— Не аз. Тя го познаваше и разпозна нещо в него. Едва ли е било останало много от личността на Ишии. — Тя потръпна. — В килиите определено не е съхранено много от него, в най-добрия случай куха черупка, и то не съвсем нормална. Но нещо разбудило спомените й, и тя нахлула в системата, опитвайки да се измъкне и да се справи. Затова цялата работа се разпадна. Аз не можах да устоя и тя изхвръкна от дълбоката памет като същинска експлозия.

Стиснах клепачи, мъчейки се да проумея.

— Но защо им е на орбиталните да го правят? Защо са започнали да зареждат?

— Казах ти, не знам. Може би не знаят какво да правят с човешките личности. Няма начин да са създадени за това. Може би са карали така век или два, после са взели да търсят къде да изхвърлят боклука. Миминтите разполагат с Ню Хокайдо през последните триста години, това е по-голямата част от тукашната история. Може да е ставало през цялото време, само че нямаше как да знаем преди инициативата Мечек.

Разсеяно се зачудих колко ли хора са загинали от ангелски огън през последните четиристотин години след заселването на Харлановия свят. Случайни жертви на пилотска грешка, политически затворници, изстреляни с гравитационни раници от Рилските зъбери и десетки други места за екзекуция по цялата планета, редките смъртни случаи, когато орбиталните нарушаваха правилата и унищожаваха извън обичайните си параметри. Запитах се колцина са стигнали до пълно безумие в марсианските бази данни, още колцина са се побъркали след безцеремонното им връщане в телата на миминти на Ню Хокайдо. И колко ли още остават.

Пилотска грешка?

— Силви?

Тя пак се беше загледала към Зоната.

— Какво?

— Беше ли в съзнание, когато те измъкнахме от Рила? Знаеше ли какво става около теб?

— Милспорт? Не съвсем. Само донякъде. Защо?

— Имахме престрелка с един щурмокоптер и орбиталните го унищожиха. Тогава си мислех, че пилотът неточно е преценил ъгъла на издигане, или пък орбиталните са се изнервили от фойерверките. Но ако той беше продължил да ни обстрелва, ти щеше да умреш. Мислиш ли…

Силви сви рамене.

— Може би. Не знам. Връзката не е много надеждна. — Тя размаха ръка наоколо и се разсмя малко смутено. — Разбираш ли, не мога да върша такива неща, когато си поискам. Както казах, трябва да ги помоля много любезно.

Тодор Мураками — изпарен. Томасели и Либек, Влад-Малъри и целият му екипаж, целият брониран корпус на „Набучвател“, стотиците кубически метри вода под него и дори — погледнах китките си и видях върху тях леки изгаряния — дори биологичните белезници, с които бяха вързали мен и Вирджиния. Всичко бе изчезнало за микросекунди в един безкрайно прецизен огнен дъжд от небето.

Помислих си какъв интелект трябва да има една машина, за да постигне това от височина петстотин километра над планетата, помислих си още, че може би има отвъден живот и неговите пазители обикалят над нас, а после си спомних малката спретната спалня във виртуалния свят и веруюто на Отрицателите с отлепеното ъгълче върху вратата. Пак погледнах Силви и поне донякъде разбрах какво става в нея.

— Какво е усещането? — тихо попитах аз. — Да разговаряш с тях.

Тя изсумтя раздразнено.

— А ти как си мислиш? Усещането е като религия, сякаш всичките тъпотии на майка ми изведнъж са се претворили в реалност. Не е разговор, а по-скоро… — Тя размаха ръка. — Нещо като споделяне, като разтапяне на границата, която те превръща в това, което си. Не знам. Може би като секс, като хубав секс. Но не… Ах, мамка му, не мога да ти го опиша, Мики. Сама не вярвам, че се случи наистина. Да. — Тя се усмихна кисело. — Сливане с Божеството. Само че хора като майка ми биха побягнали с писъци от центъра за свръхзареждане, ако наистина се сблъскат с нещо подобно. Пътят е мрачен, Мики. Аз отворих вратата и софтуерът знаеше какво да прави после, искаше да ме отведе натам, това му е работата. Но е мрачно и студено. Оставя те гол. Разголен докрай. Има нещо като криле да те завият, но са студени, Мики. Студени и грапави, миришат на вишни и горчица.