Разбудени фурии

Кимнах.

— Група за тайни операции. Трябваше да разбера, че няма просто да се мотаеш в отпуск из Милспорт. Откога сте на терен?

— Почти четири години. Аз и Малъри. Дойдохме преди другите. Дълго време наблюдавахме Влад и преди две години го прибрахме. После Малъри докара останалите като новобранци.

— Сигурно не е било много лесно. Да заеме мястото на Влад.

— Не беше чак толкова трудно. — Мураками клекна под кроткия дъжд. Сякаш разполагаше с безкрайно време за разговор. — Тия хлапета не са от най-умните и не създават сериозни връзки. Имаше само двама по-близки, които да създадат проблеми, когато Малъри замести Влад, а аз ги отстраних предварително. Снайперски прицел и плазмафраг. — Той разигра кратка пантомима на стрелбата. — Сбогом глава, сбогом приставка. След седмица катурнахме Влад. Малъри беше с него от две години, играеше си на пират, споделяше с него лулите и пиячката. И през една тъмна нощ в Изворград — хоп! — Мураками стовари юмрук върху дланта си. — Тая портативна система „Цзян“ е великолепна. Можеш да презаредиш човек дори в хотелска баня.

Изворград.

— И през цялото това време наблюдавахте Бразил?

— Между другото. — Той пак сви рамене. Всъщност наблюдавахме цялата Ивица. Това е единственото място на Харлановия свят с оцелял бунтовен дух. На север, дори и в Нова Пеща, има само престъпност, а ти знаеш колко консервативни са престъпниците.

— Тоест Танаседа.

— Именно. Ние харесваме якудзарите, те просто искат да се докопат до коридорите на властта. А хайдуците… е, колкото и да дрънкат за народните си корени, те всъщност са невъзпитан и малко по-свиреп вариант на същата болест. Между другото, очисти ли приятелчето си Сегешвар? Одеве забравих да те попитам.

— Да, очистих го. Изяде го една блатна пантера.

Мураками се изкиска.

— Забележително. Защо изобщо напусна, по дяволите, Так?

Затворих очи. Ефектът от зашеметяването сякаш ставаше още по-лош.

— Ами ти? Успя ли да разрешиш проблема с двойното ми зареждане.

— Не, все още не.

Пак отворих очи с изненада.

— И той още броди някъде там?

Мураками смутено разпери ръце.

— Така изглежда. Май си бил труден за убиване дори на тая възраст. Но ще му видим сметката.

— Дали? — мрачно подметнах аз.

— Да, бъди сигурен. Без Аюра няма закрила, няма къде да бяга. А сто на сто никой от Първите фамилии няма да продължи нейната работа. Не и ако искат Протекторатът да си стои у дома и да не им пипа играчките.

— О — казах небрежно аз, — можеше да ме убиеш, а после да се споразумееш с него.

Мураками се навъси.

— Не е смешно, Так.

— Не държах да е смешно. Нали знаеш, той още се нарича емисар. Ако му предложиш, сигурно веднага ще приеме да се върне в Корпуса.

— Пет пари не давам. — Сега в гласа му звучеше гняв. — Не познавам тоя ситен мръсник и с него е свършено.

— Добре де, добре. По-кротко. Просто се мъча да ти облекча живота.

— Животът ми си е лек — изръмжа той. — Двойното зареждане на емисар, та бил той и бивш, е гарантирано политическо самоубийство. Конрад Харлан ще се напикае, когато се върна в Милспорт с главата на Аюра и доклад за всичко това. Може само да отрича участието си и да се моли да му повярвам.

— Взе ли приставката на Аюра?

— Да, главата и раменете бяха почти незасегнати. Ще я разпитаме, но това е формалност. Каквото знае, не ни върши работа. При подобни ситуации оставяме местните отрепки да се оправят сами. Нали помниш девиза: свеждай местните размирици до минимум, поддържай безупречната репутация на Протектората, събирай данни за бъдещ натиск.

— Да, помня. — Помъчих се да преглътна малко влага. — Знаеш ли, Аюра може да не се пречупи. При нейния пост трябва да има много сериозна психологическа обработка.

Той се усмихна неприятно.

— В крайна сметка всеки се пречупва, Так. Знаеш го. При виртуалния разпит или се пречупваш, или полудяваш, а напоследък дори и лудостта се лекува. — Усмивката изчезна, оставяйки също тъй неприятно изражение. — Всъщност няма значение. Нашият вечно любим вожд Конрад така и няма да разбере какво ще направим с нея. Просто ще предположи най-лошото и ще слушка. Инак ще викна щурмови отряд, ще подпаля цялата Рила и после ще го предам на Емисарската военна полиция заедно със скапаното му семейство.

Кимнах и се загледах към Зоната с лека усмивка.

— Говориш почти като квелист. Горе-долу и те това искат. Жалко, че не можеш да се споразумееш с тях. Но пък и не затова са те пратили. — Аз рязко завъртях очи към лицето му. — Нали?

— Моля?

Но не се постара особено и усмивката остана в края на устните му.

— Я стига, Тод. Мъкнеш най-модерна психографска апаратура, приятелката ти Либек за последно е била на Латимър. Прибрахте Ошима някъде. И казваш, че играта се води почти от четири години, което подозрително съвпада с началото на инициативата Мечек. Не сте тук заради квелистите, а за да държите под око демилитската технология.

Усмивката пак изпълзя наяве.

— Много проницателно. Но всъщност грешиш. Тук сме и заради двете. Просто комбинацията от модерна демилитска технология и остатъците от квелизма буквално накараха Протектората да се насере от страх. Плюс орбиталните, разбира се.

Аз примигах.

— Орбиталните? Какво общо имат те?

— Засега нищо. И точно така искаме да остане. Но с тая демилитска технология вече не можем да бъдем сигурни.

Тръснах глава, опитвайки да прогоня вцепенението.

— Какво… Защо?

— Защото — отвърна сериозно той — скапаната техника май наистина действа.

Глава 48

Изкараха тялото на Силви Ошима от балиращата станция върху голяма сива гравитационна носилка с емблема на „Цзян“ и извит пластмасов капак против дъжда. Либек командваше носилката с дистанционно управление, а друга жена, вероятно Томасели, носеше отзад портативен монитор, също „Цзян“. Когато излязоха, аз бях успял да се изправя на крака и колкото и да е странно, Мураками не ми попречи. Стояхме мълчаливо един до друг като опечалени гости на някаква древна погребална церемония и гледахме как носилката се задава към нас с живия си товар. Когато погледнах лицето на Ошима, аз си спомних декоративната каменна градина върху Рилските зъбери, носилката там, и изведнъж ми хрумна, че за предвестник на една нова революционна епоха тази жена прекарва твърде много време в безсъзнание върху техника за инвалиди. Този път очите й под прозрачния капак бяха отворени, но сякаш не виждаха нищо. Ако не беше вграденото екранче за жизнени показатели до главата й, можех да си помисля, че виждам труп.

И е точно така, Так. Виждаш трупа на квелистката революция. Само с това разполагаха, а след смъртта на Кои и другите, няма кой да я съживи.

Всъщност не се изненадвах, че Мураками е екзекутирал Кои, Бразил и Трес. Подсъзнанието ми го очакваше още откакто се събудих. Бях го прочел по лицето на Вирджиния Видаура; думите, които изплю, само потвърждаваха истината. А когато Мураками кимна небрежно и ми показа шепа окървавени приставки, не изпитах нищо друго, освен ужасното чувство, че стоя срещу някакво огледало и виждам собствената си неизлечима болест.