Разбудени фурии

— Както виждам, май никой няма да си легне рано — кимнах аз към подготовката за огъня.

— След ден-два може всички да сме мъртви, Истински мъртви — каза Трес. — Тогава ще спим.

Изведнъж тя кръстоса ръце и изхлузи тениската през главата си. Гърдите й подскочиха, после увиснаха безгрижно. В момента не ми трябваше точно това. Трес захвърли тениската на пясъка и се отдалечи по плажа.

— Ще поплувам — извика през рамо тя. — Идва ли някой?

Погледнах Бразил. Той сви рамене и тръгна след нея.

Видях ги как стигнаха до водата и нагазиха, после заплуваха към дълбокото. На десетина метра навътре Бразил се гмурна, почти веднага изскочи обратно и подвикна нещо на Трес. Тя се завъртя, изслуша го и изчезна под водата. Бразил се гмурна след нея. Този път ги нямаше около минута, после двамата изплуваха и запляскаха, бъбрейки оживено, вече на стотина метра от брега. Помислих си, че играят досущ като делфините край рифа Хирата.

Обърнах се надясно и тръгнах по брега към купчината дърва. Хората ми кимаха, някои дори се усмихваха. За моя изненада Даниъл, който седеше на пясъка с неколцина непознати, вдигна глава и протегна към мен манерка с някакво питие. Би било невъзпитано да откажа. Гаврътнах манерката и се разкашлях от острия вкус на водка, най-вероятно домашна.

— Силничка е — отбелязах дрезгаво аз и върнах манерката.

— Да, друга такава няма да намериш по тукашните места. — Той замаяно размаха ръка. — Сядай да пийнем. Това е Андреа, най-добрата ми приятелка. Този е Хиро. Внимавай, по-стар е, отколкото изглежда. Бил е на Вчира още преди да се родя. А това е Магда. Кучка си пада, но не е лоша, като я опознаеш.

Магда добродушно го перна по тила и му отне манерката. Поради липса на друга идея седнах на пясъка между тях. Андреа се приведе напред и понечи да стисне ръката ми.

— Просто искам да ти го кажа — прошепна тя на аманглийски с милспортски акцент. — Благодаря ти за всичко, което стори за нас. Без теб никога нямаше да узнаем, че още е жива.

Даниъл кимна. Водката придаде на жеста му подчертана тържественост.

— Точно така, Ковач-сан. Не се държах добре, когато пристигнахте. Откровено признавам, мислех, че ни будалкате. Че го правите с някаква тайна цел, нали разбирате. Но сега, мамка му, Кои е с нас и набираме скорост, мой човек. Ще преобърнем шибаната планета с главата надолу.

Наоколо замърмориха одобрително. Малко по-одобрително, отколкото бих желал.

— Пред тая история Разселването ще изглежда като кръчмарска свада — каза Хиро.

Пак докопах манерката и отпих. От втория път не ми се видя толкова зле. Може би езикът ми беше претръпнал.

— Как изглежда тя? — попита Андреа.

— Ами… — В ума ми изплува образът на жената, която се смяташе за Надя Макита. Лице, изкривено от тръпките на оргазма. При тази мисъл коктейлът от хормони в кръвта ми се разбушува. — Тя е… Различна. Трудно е да се обясни.

Андреа кимна с блажена усмивка.

— Ти си такъв щастливец. Че си я срещнал, искам да кажа. Че си разговарял с нея.

— И ти ще имаш възможност, Анди. — Даниъл леко заваляше думите. — Щом я измъкнем от лапите на ония мръсници.

Наоколо се надигнаха нестройни възторжени възгласи. Някой палеше огъня.

Хиро кимна свирепо.

— Да. Идва Видовден и за Харланитите. За цялата сган от Първите семейства. Чака ги Истинска смърт.

— Толкова ще е хубаво — каза Андреа, докато гледахме как се разгарят пламъците. — Най-сетне някой отново да знае какво да направим.

Част четвърта Ето кое е важното

Едно трябва да бъде разбрано: Революцията иска Жертви.

Шандор Спавента „Задачи на квелисткия авангард“

Глава 28

На североизток от Кошут, покрай извивката на света, сред океана Нуримоно, лежи като строшена чиния Милспортският архипелаг. Преди милиони години там е имало огромна вулканична система със стотици километри диаметър и нейното наследство все още си личи в странно извитите външни очертания на периферните острови. Отдавна са изгаснали огньовете, подклаждали някога тия изригвания, но след тях е останал назъбен планински пейзаж, чиито върхове за наше щастие продължили да стърчат над придошлия потоп. За разлика от другите архипелази на Харлановия свят, вулканичната пепел е обогатила почвата и по-голямата част от тамошната суша е гъсто покрита с местна растителност. По-късно дошли марсианците и добавили свои колониални растения. Още по-късно дошли хората и сторили същото.

В центъра на архипелага се издига самият Милспорт с цялото си вечбетонно и стъклено великолепие. Градът представлява същинско буйство на архитектурата, всеки достъпен зъбер и склон е осеян с кули, настъпващи над водата върху платформи и мостове с километрична дължина. През различни епохи от последните четиристотин години градовете на Кошут и Ню Хокайдо са придобивали значителни размери и великолепие, но нищо на планетата не може да се сравни с тази бляскава столица. Дом на над двайсет милиона души, врата към единствените зони за космически стартове, които допуска орбиталната мрежа, център на държавното управление, корпоративната мощ и културата — просто усещаш как Милспорт те засмуква като водовъртеж, където и на планетата да си застанал.

— Мразя това скапано място — сподели Мери Адо, докато вървяхме по заможните улици на Тадаймако и търсехме кафене, наречено „При Макита“. Тя и Бразил се бяха отказали от гръбначната треска до края на нападението и промяната я правеше раздразнителна. — Шибана столична тирания, поробила цяла планета. Никой град не бива да има подобно влияние.

Дрънкаше стандартни глупости, излезли право от наръчника на квелисткия агитатор. От векове за Милспорт се говореше едно и също. Всичко бе вярно, не ще и дума, но направо е поразително как честите повторения правят дори най-очевидната истина тъй досадна, че човек неволно почва да я оспорва.

— Ти си израснала тук, нали?

— И какво? — Тя завъртя глава и ме изгледа свирепо. — Значи ли, че трябва да ми харесва?

— Не, предполагам.

Продължихме напред мълчаливо. Тадаймако сдържано шумеше около нас, по-оживен и по-изискан, отколкото в спомените ми отпреди трийсетина години. Старият пристанищен квартал, някога западнало и донякъде опасно място за забавления на аристократичната и корпоративна младеж, беше се сдобил с нови, лъскави магазинчета и кафенета. Много от баровете и пушалните, които помнех, бяха намерили сравнително тиха смърт — други бяха превърнати в отчайващо претенциозни подражания на самите себе си. Всяка фасада на улицата сияеше под слънцето с нова боя и антибактериален лак, а паважът под краката ни беше безупречно чист. Дори мирисът на море, долитащ от няколко пресечки пред нас, изглеждаше пречистен — нямаше мирис на гниещ белотрев или разсипани химикали, а пристанището гъмжеше от яхти.

В тон с преобладаващата естетика, „При Макита“ се оказа педантично чисто заведение, полагащо отчаяни усилия да изглежда като вертеп. Нарочно зацапаните прозорци поглъщаха слънчевата светлина, а по стените висяха фотографии от Разселването и квелистки епиграми в изкусно изработени рамки. В единия ъгъл се виждаше неизбежната холограма на самата Квел — онази с белега от шрапнел на брадичката. От музикалната система долиташе гласът на Дизи Чанго. Милспортският концерт, „Сънища за белотрев“.

В едно от крайните сепарета Иса усърдно допиваше коктейл във висока чаша. Днес косата й беше убийствено пурпурна и малко по-дълга отпреди. Две срещуположни четвъртинки от лицето й бяха напръскани в сиво, от което бе заприличала на Арлекин, а някакъв хемоглобино-луминесцентен препарат в очите придаваше на капилярите по роговицата такъв блясък, сякаш бяха готови да експлодират. Куплунгите по шията й си оставаха все тъй предизвикателно открити и от единия се спускаше кабел към дека, който беше донесла. Холографският дисплей във въздуха над устройството създаваше впечатлението, че е студентка, бързаща да навакса с материала за изпит. И освен това, както помнех от последната ни среща, разпръскваше наоколо защитно поле, тъй че разговорът в сепарето да е недостъпен за подслушвачи.