Разбудени фурии

По-късно, потопен в морското безмълвие, аз погледнах към трептящата повърхност, озарена от лъчите на Хотей, и видях над себе си нейното тяло да се бледнее на фона на черните презрамки на спасителната жилетка и старомодния дихателен апарат със сгъстен въздух. Беше се унесла и бавно плуваше по течението, може би гледаше високата стена на рифа край нас, или просто се наслаждаваше на морската прохлада по кожата си. Около минута висях под нея, като се наслаждавах на гледката и усещах как се възбуждам във водата. Проследих с очи очертанията на бедрата, спрях поглед върху избръснатата чертичка от косъмчета в долния край на корема и нежните устни под нея, които се мярнаха, когато тя лениво разтвори крака, за да се оттласне напред. Взирах се в стегнатите мускули на корема под ръба на спасителната жилетка, в непокорно издутите гърди.

После нещо се случи. Може би бяхме прекалили с морския коноп, който не е за препоръчване преди гмуркането. Може би просто зловещ отзвук от собствения ми домашен живот. Рифът изникна отстрани в зрителното ми поле и за един ужасен миг имах чувството, че огромният му масив се накланя и рухва върху нас. Еротиката на ленивите й движения внезапно посърна, попарена от трескавия страх, че е мъртва или в безсъзнание. Обзет от паника, аз се стрелнах нагоре, сграбчих раменете й с две ръце и я завъртях във водата.

Нищо й нямаше.

Очите й изненадано се разшириха зад маската, ръцете й ме докоснаха на свой ред. Тя разтвори устни в усмивка и въздухът забълбука между зъбите й. Жестове, ласки. Краката й ме обгърнаха. Тя свали регулатора, направи ми знак да сторя същото и ме целуна.

— Так?

След това в надувната барака за оборудване, която Рифовите бойци бяха монтирали върху рифа, тя легна с мен върху импровизирана постеля от вехти неопренови костюми и сякаш малко се изненада колко нежно я докосвам.

— Няма да ме строшиш, Так. Аз съм голямо момиче.

А по-късно пак ме обгръщаше с крака, триеше се в мен, смееше се с наслада.

— Дръж се здраво!

Бях твърде увлечен, за да отвърна с нейната реплика от покрива на автотаксито.

— Так, чуваш ли ме?

Ева? Ариана?

— Ковач!

Примигах. Беше гласът на Бразил.

— Да, извинявай. Какво има?

— Задава се кораб.

Сега и аз различих стържещия вой на малки винтове, който прорязваше далечния глух тътен на водовъртежа. Проверих системата за наблюдение, не открих нищо на гравитационна вълна. Превключих на сонар и го открих — беше на югозапад и бързо се приближаваше през Пролива.

— Не е на въздушна възглавница — промърмори Бразил. — Мислиш ли, че трябва да се тревожим?

Трудно бе да повярвам, че Харлановата фамилия ще пусне охраната си да обикаля с обикновени корабчета. И все пак…

— Изключете двигателите — реши вместо мен Сиера Трес. — Задръжте на това ниво. Не си струва риска.

— Да, права си.

Неохотно напипах контрола на системата за плаваемост и изключих гравитационното поле. Усетих как веднага започвам да потъвам под тежестта на оборудването. Завъртях ръчката за аварийна плаваемост и резервните камери в спасителната жилетка почнаха да се надуват. След малко спрях да потъвам и увиснах в прорязвания от мълнии полумрак, слушайки наближаващия вой на корабчето.

Дали пък не беше Елена?

Сияйни зелени очи.

Горе избухна нов лъч ангелски огън и аз различих кила на кораба над нас — изтеглен като акула и странно издут от едната страна. Присвих очи, напрегнах неврохимията и се взрях в тъмнината. Корабът сякаш влачеше нещо.

Напрежението тутакси ме напусна.

— Товарен кораб, момчета. Влачат мъртъв гърбун.

Корабът тежко отмина и продължи на север с монотонно бръмчене, килнат на една страна от тежестта на плячката. В крайна сметка не се бе приближил чак толкова много. Неврохимията ми помогна да различа върху синия воден фон силуета на мъртвия гърбун, от който продължаваха да се разтеглят дълги кървави нишки. Масивното източено тяло се люшкаше тромаво в кърмовата вълна, перките провисваха като счупени криле. Част от гръбния плавник беше откъсната и се мяташе напред-назад из водата, замъглена по краищата от буци и нишки раздрана плът. Около тялото се влачеха свободните краища на въжетата. Изглежда, доста го бяха мушкали с харпун — наемателят на корабчето явно не беше от най-добрите рибари.

Когато хората пристигнали на Харлановия свят, гърбуните нямали естествени врагове. Те заемали върха на хранителната верига — великолепно адаптирани морски хищници и високо интелигентни стадни животни. Нито едно същество на планетата не можело да ги убие.

Хората скоро променили това.

— Дано да не е лоша поличба — промърмори неочаквано Сиера Трес.

Бразил издаде неопределен гърлен звук. Изпразних аварийните камери в жилетката и отново включих гравитационния двигател. Водата около мен сякаш изведнъж стана по-хладна. Машинално проверих курса и настроих апаратурата, но под всичко това усещах как ме обзема смътен, неопределен гняв.

— Дайте да свършим работата, момчета.

Но настроението още не ме бе напуснало двайсет минути по-късно, когато пропълзяхме из плитчините в подножието на Рила, то пулсираше в слепоочията и зад очите ми. Бледочервените указатели за маршрута на Нацуме, проектирани върху стъклото на маската, сякаш също пулсираха в такт с мощните тласъци на кръвта ми. Стремежът да наранявам, да опустошавам, бе като прилив дълбоко в мен, като събуждане, като опиянение.

Открихме канала, който ни бе препоръчал Нацуме и навлязохме в него, като се хващахме за камъните и острите корали, без да сваляме ръкавиците. Измъкнахме се от водата върху тесен корниз, който програмата бе оцветила и отбелязала с усмихнато демонично лице. Встъпително ниво, бе казал лукаво Нацуме, нарушавайки за миг монашеското си смирение. Чук-чук. Подпрях се и хвърлих поглед наоколо. По морето искряха сребристите лъчи на Дайкоку, но Хотей още не бе изгряла, а ситните пръски от водовъртежа и близкия прибой замъгляваха оскъдната светлина. Виждаше се предимно мрак. Някъде на север избухна още един заряд и ангелският огън подгони по скалите бягащи сенки. Огледах канарата над нас, после се обърнах към мрачното море, от което току-що бяхме излезли. Нямаше никакви признаци, че са ни забелязали. Откачих рамката на подводничарския шлем от маската и я вдигнах. Свалих плавниците и размърдах пръстите на краката си в гумените ботуши.

— Добре ли сте?

Бразил изсумтя утвърдително. Трес кимна. Закачих рамката на шлема отзад на колана си, за да не пречи, свалих ръкавиците и ги прибрах. Наместих по-удобно върху лицето си олекналата маска и проверих дали данните са наред. Като вдигнах глава нагоре, видях над нас целия маршрут на Нацуме с отбелязани в червено опори за ръцете и краката.

— Виждате ли го всички?

— Да. — Бразил се ухили. — Разваля цялото удоволствие, нали? Всичко ни е поднесено на тепсия.

— В такъв случай искаш ли да тръгнеш пръв?

— След вас, мистър Ейшундо.

Без да си оставям време за размисъл, аз посегнах нагоре, хванах първата отбелязана опора, напрегнах крака и се изтеглих върху канарата. Завъртях се и намерих опора с другата ръка. Скалата беше влажна от мъглата на водовъртежа, но системата „Ейшундо“ държеше здраво. Преметнах крак върху един наклонен корниз, отново се извъртях, сграбчих следващата опора.

И земята остана под мен.

Нищо и половина.

Мисълта прелетя през главата ми, след като бях изминал двайсетина метра и остави подир себе си малко идиотска усмивка. Нацуме ме беше предупредил, че ранните етапи на изкачването са измамни. Маймунска работа, каза сериозно той. Премяташ се, хващаш, действаш с размах и усещаш прилив на сили. Със сигурност ще се почувстваш добре. Само помни, че това няма да трае.

Изпънах устни като шимпанзе и нададох тихичко възклицание: у! у! у! Под мен морето неспокойно се блъскаше в камъните. Звуците и миризмите отскачаха от скалата и ме обгръщаха с прохладни, влажни вихрушки. Леко потръпнах и свих рамене.

Извъртане. Хващане.

Съвсем бавно осъзнах, че още не ми се е наложило да използвам емисарското обучение срещу главозамайването. Скалата бе само на половин метър от лицето ми, а мускулната система „Ейшундо“ тръпнеше радостно върху костите ми, тъй че почти бях готов да забравя за бездната под себе си. Когато се изкачихме по-нависоко, влажният слой по скалите изчезна, неуморният рев на вълните заглъхна до неясно, далечно бучене. Геконовата хватка на дланите ми превръщаше коварните, гладки като стъкло издатини в смехотворно лесни препятствия. А над всичко това — или може би заедно с него, като финален щрих на модела „Ейшундо“ — имаше още нещо, потвърждаващо моите думи пред Нацуме. Сегашният ми носител можеше да го направи.