Разбудени фурии

— Това не е…

— Много ясно, че съм се променил, Джак. Що за емоционален инвалид щях да бъда, ако не се променях?

Бразил рязко слезе на неговото стъпало.

— О, значи си мислиш, че това е по-добро?

Той размаха ръка към дантелените макове. Преплетените им корени сякаш трепнаха от свирепия жест.

— Спотайваш се в тоя шибан въображаем свят, отглеждаш цветя, вместо да живееш, а обвиняваш мен, че съм бил емоционален инвалид. Майната ти, Ник. Ти си инвалидът, не аз.

— Какво постигаш там, Джак? Какво правиш, та да е по-достойно от това тук?

— Преди четири дни стоях върху десетметрова вълна. — Бразил направи усилие да се успокои. Викът му спадна до тихо мърморене. — Това струва сто пъти повече от всичките ти виртуални боклуци.

— Тъй ли? — Нацуме сви рамене. — Случайно да си записал някъде, че не искаш да се завръщаш, ако умреш под някоя от онези вълни на Вчира?

— Не е там въпросът, Ник. Ще се завърна, но все пак ще съм умрял. Ще ми струва цената на нов носител и ще съм минал през портата. Там, в реалния свят, който толкова мразиш…

— Не мразя…

— Там всяко действие има последствия. Ако си счупя нещо, ще знам, защото ще ме боли, по дяволите.

— Да, докато се задейства вградената система за ендорфини или докато глътнеш нещо против болката. Не виждам какво доказваш.

— Какво доказвам ли? — Бразил безпомощно посочи маковете. — Дявол да го вземе, Ник, нищо тук не е реално.

С крайчеца на окото си зърнах движение. Двама монаси, привлечени от повишените гласове, бяха застанали до сводестия вход на тунела. Единият всъщност висеше във въздуха. Краката му бяха на цяла педя над неравния плочник.

— Норикей-сан? — обади се другият.

Лекичко измених позата и разсеяно се зачудих дали са истински обитатели на манастира или не, и ако не са, с какви параметри на действие разполагат за подобни случаи. Ако Отрицателите бяха разположили системи за вътрешна охрана, нямахме никакви шансове в една евентуална битка. Влезеш ли в чужда виртуалност, всеки опит за бой е обречен, освен ако програмистите са решили другояче.

— Няма нищо, Катана-сан. — Нацуме бързо направи сложно движение с двете ръце. — Разминаване на гледните точки между приятели.

— В такъв случай моля за извинение, че се натрапих.

Катана скръсти ръце пред гърдите си, поклони се и двамата монаси отстъпиха по тунела. Не успях да забележа дали го сториха в реално време или не.

— Може би… — тихо започна Нацуме, но не довърши.

— Извинявай, Ник.

— Не, прав си, разбира се. Нищо тук не е реално според някогашните ни представи. Но аз съм по-реален, отколкото когато и да било. Аз определям как да съществувам, а от това няма по-трудно предизвикателство, повярвай ми.

Бразил промърмори нещо неясно. Нацуме пак седна на стъпалата. Вдигна глава към Бразил и след малко сърфистът седна две стъпала по-нагоре. Нацуме кимна и се загледа в градината.

— На изток има плаж — каза разсеяно той. — На юг планини. Ако пожелая, ще се съединят. Мога да се катеря когато си искам, да плувам когато си искам. Мога дори да сърфирам, макар досега да не съм го правил. И във всички тия неща трябва да взимам решения. Важни решения. Гърбуни в океана — да или не? Корал, на който да се разраня до кръв — да или не? И дали изобщо да имам кръв — да или не? Все неща, изискващи предварителна медитация. Да има ли пълноценна гравитация в планините? Ако падна, трябва ли да загина? И ако загина, какво да означава това? — Той погледна ръцете си, сякаш те също изискваха някакъв избор. — Ако си счупя нещо, трябва ли да ме боли? И ако да, за колко време? Колко да чакам, за да оздравея? Да си позволя ли пълноценен спомен за болката след това? А сетне от тези въпроси надигат глави цял куп вторични — някои биха казали първични — дилеми. Защо всъщност правя това? Искам ли болката. Защо? Искам ли да падна? Защо? Важно ли е да стигна до върха, или просто да изстрадам пътя догоре? Заради кого върша тези неща? Заради кого съм ги вършил? Заради мен самия? Заради баща си? Може би заради Лара? — Той се усмихна на дантелените макове. — Ти как мислиш, Джак? Дали е заради Лара?

— Вината не беше твоя, Ник.

Усмивката изчезна.

— Тук, вътре, изучавам единственото, което все още ме плаши. Самия себе си. И при това не вредя на никого.

— Но и не помагаш на никого — изтъкнах аз.

— Да. Елементарно правило. — Той се озърна към мен. — И ти ли си революционер? Някой от правоверните неоквелисти?

— Не съвсем.

— Но не изпитваш топли чувства към Отрицанието.

Свих рамене.

— Безобидно е. Както сам казваш. Никой не е длъжен да играе, щом не му се иска. Но ти приемаш за даденост, че всички ние ще осигуряваме необходимата инфраструктура за твоя начин на живот. Според мен това е основната грешка на Отрицанието.

За тия думи бях възнаграден с нова усмивка.

— Да, това е един вид изпитание на вярата за мнозина от нас. Естествено, в крайна сметка вярваме, че рано или късно човечеството ще ни последва във виртуалната среда. Ние просто подготвяме пътя. Проучваме пътеката, би могло да се каже.

— Да — отсече Бразил. — А междувременно външният свят се разпада около нас.

— Той се разпада открай време, Джак. Наистина ли си мислиш, че онова, което вършех навън, дребните кражби и предизвикателства… наистина ли си мислиш, че е променило нещо?

Бразил изведнъж взе решение.

— Тръгваме срещу Рила. Ето, така ще променим нещо. Още сега.

Аз се изкашлях.

— С твоя помощ.

— А.

— Да, трябва ни маршрутът, Ник. — Бразил стана, отдалечи се в единия ъгъл на дворчето и повиши глас, сякаш сега, след като тайната бе разкрита, искаше дори тонът на разговора да отразява неговата решителност. — Склонен ли си да ни го дадеш? Заради старата дружба.

Нацуме стана и ме огледа изпитателно.

— Изкачвал ли си се някога по морски скали?

— Не съвсем. Но сегашният ми носител може да го направи.

За момент той се вгледа в очите ми, сякаш някакъв процесор вътре в него беше зациклил над отговора ми. После внезапно избухна в див смях, който нямаше нищо общо с човека пред нас.

— Значи сегашният ти носител може? — Смехът постепенно стихна и очите му станаха убийствено сериозни. — Ще ти трябва нещо повече. Знаеш ли, че върху третия зъбер на Рила гнездят колонии крилодери? Днес сигурно са повече, отколкото по мое време. Знаеш ли, че долу в основата на стените има надвиснал корниз от всички страни и само Буда знае колко модернизирана охранителна техника са вградили, откакто се изкачих там. Знаеш ли, че теченията в подножието на Рила ще отмъкнат размазаното ти тяло поне до средата на Пролива, преди да те изхвърлят някъде?

Свих рамене.

— Е, ако падна, поне няма да ме приберат за разпит.

Нацуме се озърна към Бразил.

— На колко години е тоя?

— Остави го, Ник. Той носи модел на „Ейшундо“ и казва, че го намерил, докато бродел из Ню Хокайдо и си изкарвал хляба с избиване на миминти. Знаеш какво е миминт, нали?

— Да. — Нацуме продължаваше да ме гледа. — И тук чухме новината за Мечек.

— Отдавна не е новина, Ник — злорадо подхвърли Бразил.

— Наистина ли носиш „Ейшундо“?