Разбудени фурии

Докато се обръщах да потърся изхода, въздухът до мен затрептя, сгъсти се и очерта безформена кукла от светлина, която се превърна в Джак Бразил. Ревът на водопада изтъня за момент, после пак се стабилизира. Трептящите цветове отново изникнаха във въздуха и отново изчезнаха. Локвите пресъхнаха за миг, сетне пак се появиха. Бразил примига и се огледа.

— Насам, струва ми се — казах аз и посочих плитките каменни стъпала, издълбани в скалата от едната страна на водопада.

Изкачихме се покрай скалата и излязохме под ярките слънчеви лъчи над водопада. Стъпалата се превърнаха в камениста пътека през обрасъл с мъх склон и в същия момент видях манастира.

Той се издигаше сред полегати хълмове на фона на назъбени планини, които смътно напомняха части от Шафрановия архипелаг. Представляваше класическа пагода на седем етажа с пет кули от изящно обработено дърво и гранит. Пътеката от водопада прекосяваше склона и свършваше пред огромна порта от огледално дърво, която блестеше под слънцето. Други подобни пътеки се отдалечаваха от манастира през хълмовете. Видях една-две далечни фигури да крачат по тях.

— Е, ясно защо са предпочели виртуалната среда — казах аз по-скоро на себе си. — Не може да се сравнява с Китогръб и Девета.

Бразил изсумтя. По целия път от Акан дотук не бе обелил и дума. Май все още не можеше да се примири с мисълта, че Николай Нацуме е обърнал гръб на плътта и света.

Поехме нагоре по склона и заварихме вратата открехната, колкото да мине човек. Зад нея широк коридор с греди по тавана и излъскан под от земно дърво водеше към централна градина с разцъфтели дървета, може би вишни. По стените от двете страни висяха пъстри гоблени. Когато достигнахме средата на коридора, една от изтъканите фигури се разтегли в плетеница от нишки, която увисна във въздуха, слезе надолу и се превърна в човек. Носеше същия сив гащеризон като Отрицателите от реалния свят, но тялото под дрехата не беше синтетично.

— Мога ли да ви помогна? — кротко попита монахът.

Бразил кимна.

— Търсим Ник Нацуме. Аз съм негов стар приятел.

— Нацуме. — Монахът сведе глава за малко, после пак ни погледна. — В момента работи в градината. Уведомих го за вашето идване. Предполагам, че след малко ще дойде.

Още преди да довърши, откъм края на коридора се зададе слаб мъж на средна възраст с дълга прошарена коса, вързана на опашка. Доколкото можех да преценя, влезе съвсем нормално, но ако градината не се криеше зад ъгъла, бързината на идването му сочеше недвусмислено, че всичко наоколо е само изтънчена магия на програмните системи. Освен това по гащеризона му нямаше и следа от вода или пръст.

— Ник? — Бразил пристъпи насреща му. — Ти ли си?

— Определено няма да споря. — Нацуме се приближи по излъскания дървен под. Отблизо нещо в него болезнено ми напомни за Ласло. Опашката, жилавата фигура и уверената стойка, същото малко налудничаво очарование. Две паралелни вериги и седем метра катерене по тръба от полирана стомана. Но докато очите на Ласло издаваха, че нито за миг не смее да се изпусне от контрол, Нацуме сякаш бе превъзмогнал вътрешното напрежение, за да постигне мир и покой. Погледът му беше съсредоточен и сериозен, но не искаше нищо от света, който виждаше. — Макар че напоследък предпочитам да се наричам Норикей.

Той размени кратка поредица почтителни жестове с другия монах, който бързо се вдигна над пода, разпадна се на валмо пъстри конци и пак се втъка в гоблена. Нацуме се обърна и ни огледа изпитателно.

— Боя се, че не познавам и двама ви в тия тела.

— Изобщо не ме познаваш — уверих го аз.

— Ник, аз съм Джак. От Вчира.

Нацуме сведе очи към ръцете си, после пак погледна Бразил.

— Джак Бразил Душата?

— Същият. Какво правиш тук, мой човек?

Кратка усмивка.

— Уча се.

— Какво, океан ли имате тук? Сърф като на рифа Четирите пръста? Канари като онези в Паскани? Не се занасяй, човече.

— Всъщност в момента се уча да отглеждам дантелени макове. Удивително трудна работа. Може би ще поискаш да видиш докъде съм стигнал?

Бразил смутено пристъпи от крак на крак.

— Виж какво, Ник, не съм сигурен, че имаме време за…

— О, време има. — Пак същата усмивка. — То е гъвкаво. Ще ти създам време. Насам, моля.

Напуснахме коридора и завихме наляво през двора с цъфнали вишни, после минахме под арка и прекосихме нов калдъръмен двор. В единия ъгъл двама монаси бяха коленичили за медитация и не ни погледнаха. Невъзможно бе да се каже дали са живи обитатели на манастира или програмни образи като портиера. Във всеки случай Нацуме не им обърна внимание. Ние с Бразил се спогледахме и видях по лицето му тревога. Разчетох мислите му, сякаш ги виждах напечатани. Това не бе човекът, когото познаваше, и той не знаеше дали може да му се довери.

Най-сетне минахме през сводест тунел до още един двор и по няколко стъпала от земно дърво слязохме в плитка яма с блатни треви и плевели, заобиколена от кръгла каменна пътека. Там, издигнати върху сивата мрежеста опора на кореновата си система, десетина дантелени мака протягаха към виртуалното небе раздърпаните си пурпурни и зелени листенца. Най-високият едва достигаше петдесет сантиметра. Знам ли, може пък и да беше впечатляващо от градинарска гледна точка. Но определено не изглеждаше кой знае какво постижение за човек, който някога се е борил срещу възрастен гърбун само с голи ръце и обикновена сигнална ракета. За човек, който някога е изкачил Рилските зъбери без антиграв или въжета.

— Много приятно — каза Бразил.

Аз кимнах.

— Да. Сигурно си много доволен.

— Само донякъде. — Нацуме критично огледа своите питомци. — В крайна сметка допуснах типичната грешка на повечето начинаещи градинари.

Той ни погледна с очакване.

Озърнах се към Бразил, но не получих помощ от него.

— Да не би да са малко нисички? — попитах накрая аз.

Нацуме поклати глава и тихо се разсмя.

— Не, всъщност дори са доста високи за толкова влажна почва. И моля за прошка — току-що допуснах още един градинарски грях. Сметнах, че целият свят се интересува от моите дребни проблеми.

Той сви рамене, върна се при нас и седна на едно от стъпалата. Посочи растенията.

— Прекалено са ярки. Идеалният дантелен мак трябва да бъде матов. Не бива да лъщят така, вулгарно е. Поне така ми казва игуменът.

— Ник…

Той се обърна към Бразил.

— Да?

— Ник, трябва… Трябва да поговорим за… За нещо.

Чаках. Сега решаваше Бразил. Ако сметнеше, че теренът не е сигурен, нямаше да го изпреварвам.

— Нещо ли? — Нацуме кимна. — И какво точно?

— Ние… — Никога не бях виждал Бразил толкова вързан в устата. — Трябва ми помощта ти, Ник.

— Да, очевидно. Но за какво?

— Ами…

Изведнъж Нацуме се разсмя — тихо и добродушно, с едва доловима насмешка.

— Джак — каза той. — Аз съм си аз. Да не си мислиш, че щом отглеждам цветя, не можеш да ми се довериш? Нима смяташ, че Отрицанието означава да се откажем и от човешкото?

Бразил се загледа към ъгъла на плитката градина.

— Променил си се, Ник.

— Много ясно, че съм се променил. Мина повече от век, какво очакваш? — За пръв път през монашеската безметежност на Нацуме се прокрадна леко раздразнение. Той се изправи, за да погледне Бразил в очите. — Цял живот да яздя вълните на един и същ плаж? Да се катеря като самоубиец по стометрови канари само заради едната тръпка? Да прониквам в бази данни на биотехнологични компании, да продавам плячката на черния пазар и да наричам това неоквелизъм? Да вярвам като наивник в скапаната пълзяща революция?