Робинята

Започвам да греба като луд. Бива ме. От дете съм добър гребец. Изплъзваме се от пътя на ферибота в мига, когато удря шлепа. Обгорената ферма се плъзва в пристанището, отнасяйки животинските глави и миниатюрните хора със себе си. пламъците избухват за последен път и угасват. Фериботът продължава напред. Пътниците все още се мятат от него, лампичките блестят, от дупката, съдрана от удара с шлепа хвърчи вода и счупено дърво. Но ние сме прекалено заети да се борим с вълните и да се опитваме да се задържим на сала.

Гребем към града. По брега горят огньове. Някои изглеждат нарочно запалени, натъпкани с мебели. Други са пушещите трупове на коли и машини. Нямаме избор. Рафтът е прекалено малък, за да рискуваме да прекосим залива, а и нямаме представа накъде отиваме. Виждаме хора извън огнените кръгове по кея. И всичко това е под порутена бетонна стена, увенчана с бодлива тел. Хората ловят риба, без да обръщат внимание на хаоса около тях. Други са заети с игри. По-надолу, в сенките от огньовете и светлините на самоунищожаващия се град, стават по-зловещи неща. Изнасилвания, разкъсване на крайници, непознати ритуали.

Зад нас хората започват да бутат коли от ферибота. Не знаем дали се опитват да облекчат товара, за да не потънат, или се наслаждават на вандализма, защото крещят жизнерадостно, когато колата падне в залива.

Трябва да насочим вниманието си обратно към сала и да избегнем скалите и боклуците край брега. Навсякъде в мръсната пяна плуват кутии от машинно масло и пластмасови бутилки. Също и други неща, които изглеждат по-остри и опасни. Но се движим по вълните от ферибота и насочваме сала към гранитната стена на кея. Държа миниатюрната каравана.

След като стигаме до другата страна на стената, точно под светлините на града, виждаме, че сме спрели пред двама мъже от славянски произход. Единият седи до огъня и държи каишката на овца, сякаш е куче. Другият е разположил редица огромни красиви черупки от миди пред себе си. Ако бяха по-малки, щеше да прилича на уличен търговец на бижута. Но тези раковини приличат повече на приюти. Достатъчно големи са, за да подслонят хора.

— Добре, че успяхте — казва Човека Мида и издухва носа си.

Не сме убедени в това. И в двамата мъже има нещо зловещо. Оглеждаме се и разбираме, че живеят тук. Зад тях има голям рафт с двигател, готварски прибори и нещо, което прилича на откраднати електрически уреди, свързани с дизелов генератор. Но славяните поне не разкъсват никого на парчета. Засега.

Отварям уста, за да попитам нещо, но осъзнавам, че не знам кой въпрос да задам първо. Човека Мида заговаря преди мен.

— Ще вали… трябва да се подслоните в раковина. Първата нощ е безплатна.

Идеята да влезем в една от гигантските черупки не ни привлича. Дъждът изглежда най-незначителният ни проблем.

Над главите ни избухват фойерверки и усещаме първите капки на бурята. Тежки, нажежени капки, като че ли магнезият от ракетите се е смесил с влажния въздух. По плажа и скалите виждаме хора, които търсят подслон. Не е обикновен дъжд, а киселинен. Две едри капки пушат по ръцете ти и усещам миризма на изгорено.

Мъжът с овцата повежда животното към подслон, който прилича на огромна пощенска кутия. Двамата с Човека Мида навличат предпазни костюми. Кожата ни започва да гори. Ти скачаш в една от раковините и капакът се затръшва зад теб и изщраква като ключалка. Обзема ме лошо чувство, по-лошо дори от дъжда, който подозрително спира.

— Какво стана с дъжда? — питам.

— А, започва и спира — отговаря Човека Мида с гадна усмивка.

— Пуснете я навън — казвам.

— Разбира се — кима той. — Дай ми онова, което държиш в ръката си, и ще й отворя. В противен случай, ще имаш нужда от нещо по-сериозно от чук, за да отвориш.

От водата долита силен звук — съдиране на метал и дърво — и фериботът започва да потъва.

— Ще имаш време да помислиш по въпроса — казва Човека Мида, като вади лъскав харпун с размера на пушка с рязана цев.

Той я насочва към мен, докато Човека Овца завлича лодката им до водата, после я връща назад и двамата потеглят към ферибота, където хората още мятат неща и скачат. Някои от телата падат по колите, които още не са потънали, с гаден звук от трошене на кости и давене.

Решавам, че нищо не ми струва да им дам миниатюрната каравана, но нещо ме кара да се съпротивлявам. Металът е хладен в ръката ми и странно успокояващ. Ценен. Но ако му дам караваната, когато се върнат, как мога да съм сигурен, че ще отвори раковината? Човека Мида не изглежда от хората, които биха спазили честната си дума. Не знам какво да правя. Но след като ритам раковината няколко пъти и я удрям с камък, съм почти сигурен, че ще е невъзможно да я отворя със сила. Дори не знам дали можеш да дишаш вътре. Започвам да откачам от страх и се разхождам нервно по мръсния пясък. После чувам глас. Женски глас. Но не твоя.

Долита изпод купчина водорасли до огъня на Човека Овца. Жена изпълзява навън. По кожата й са полепнали водорасли. Тя е гола и много красива, но забелязвам, че има открити рани по тялото, сякаш се е заровила във водораслите, за да облекчи болките си. Казва ми, че мъжете са отишли да крадат от ферибота. Били нещо като пирати мародери. Разполагам с малко време да отворя раковината. Но има само един начин да го направя.

Трябва да се изпикая, а после да се изпразня върху нея. Отначало не вярвам на жената, но пък нямам избор. Затова уринирам върху раковината и за моя изненада и облекчение, тя започва да съска и да омеква.

— Бързо! — казва жената. — Трябва да се изпразниш върху нея.

Страхотно, мисля си. Нямах проблеми с уринирането, всъщност умирах да се изпикая. Но не съм убеден, че мога да го вдигна тук… не и с разкъсваните хора и сриващия се в пламъци град от другата страна на стената. Жената сваля няколко водорасли, за да ми покаже гърдите си. Големи и закръглени, великолепно оформени. Прекрасна гледка, въпреки няколкото рани по тях. Започвам да си мисля, че тя иска да я изчукам и да се изпразня върху раковината. Но когато сваля и останалите водорасли, виждам, че влагалището й е покрито със загнояли рани. бактерийно петно, обграждащо отворена рана, по която тя е залепила пиявици, за да изядат част от гнойта. Под пиявиците малки бели червеи изпълзяват от мъртвата плът. Искам да повърна. Тя се покрива с водораслите.

После се приближава на колене към мен и вади члена ми от панталона. Устата й е великолепна, с плътни чувствени устни. скоро тя ме лиже и смуче и диша върху мен. Прокарва език по главата, следвайки очертанията й. Засмуква няколко сантиметра в топлата си влажна уста, без да раздвижи врата си. Струва ми се, че бавно поглъща пениса ми. Втвърдявам се от смукането и гледката. По-дълбоко, От този ъгъл, раните не се виждат. Тя е много красива, на около трийсет години, с яркочервена коса и големи твърди гърди, които се докосват до топките ми.