Робинята

Отделяме се един от друг едва когато падаме в блатото от другата страна на панаира. Виждаме далечното отражение на светлините от въртележките, но ни се струва, че всичко е било преди милиони години. Чуват се викове и сирени, но се отдалечават много бързо. Паднали сме в блато. Полускрити от водите бунгала и булдозери, покрити с мъх, се таят около нас. Надигат се къркорещи мехури. Огромна сладоледена фуния от фибростъкло плава до нас. Ти усещаш нещо да се допира в крака ти и изпищяваш Може да е костенурка. Или пък нещо друго. Очевидно във водата има и други неща освен пазарски колички, покрити с водорасли, и откраднати пътни знаци. И двамата започваме да се паникьосваме и се чудим къде сме попаднали.

Виждаме мираж пред очите си — желязо и дърво. Прилича на лодка… или по-скоро… ферма, построена върху ръждясал шлеп. Плуваме към нея. порутената стълба е близо до нас. Ти се изкатерваш първа. Роклята ти е съдрана на гърба и когато стигаш до върха, задникът ти е право в лицето ми. За момент забравям всичко станало. Искам само да те изчукам в задника точно там, на палубата на шлепа. После бухал профучава покрай нас, стиснал дебел воден плъх в ноктите сй, и аз си спомням какво се случи. Не знаем къде сме. Може да сме попаднали в отровно блато. И кой, по дяволите, живее в този ръждясал шлеп? И дали наистина сме още живи?

Проблясват лампи и се чува музика. Нещо сладникаво и старо. Музика от петдесетте, на чийто фон да си сипеш мартини и да отведеш момичето в леглото. Уплашени сме. Мокри сме. изглежда не сме наранени, но се нуждаем от помощ. Затова влизаме вътре. Без да чукаме. Вратата е отворена.

Вътре има повече комари отколкото навън, но отначало гледката е странно жизнерадостна и успокояваща в сравнение с онова, което очаквахме. Членът ми е още твърд от вида на задника ти пред мен, докато се качвахме на борда, но в момента не можем да си позволим да се чукаме.

Помещението, в което влизаме, е грозна стара селска кухня с ужасни шкафове, боядисани в зелено и жълто, и отрупани с кичозни дреболии. Хладилник, обсипан със сувенирни магнити. замразена вечеря, която сега дими на масата, сякаш обитателят на дома се кани да седне да яде. Викаме, но никой не отговаря. Чакаме, но никой не идва. Надникваме в следващата стая.

В голям фенер гори свещ, която осветява стените. По тях има животински глави. Стотици. Елени и диви котки, прасета, магарета, дори мишки. Всички са изкусно препарирани и наблъскани плътно една до друга. Свещта хвърля отблясък в коридора и виждаме още животински глави — риби, змии и птици. Котки. Кучета. Коне. Изстиваме от ужас. Цялото място прилича на зловещ музей на препарирането, и в същото време е невинно като ферма. Контрастът ни кара да настръхнем. И все още никой не отговаря. Не се чува никакъв звук. Само къркоренето на водата в блатото и плаващите боклуци, които се удрят в шлепа.

След кратко чудене и спорене какво да правим, решаваме да огледаме навсякъде. Взимам свещта и тръгваме от стая на стая. Всичките са точно такива, каквито очакваш да видиш във ферма. С изключение на препарираните животни. Жаби, зайци и дори няколко зловещи палячовски глави от панаира. Слава богу, пластмасови.

Но в нещо като всекидневна, където стои телевизорът, има маса, на която е подреден миниатюрен къмпинг. Перфектни малки каравани. Палатки. Коли и хора. дървета, направени от картон и плат. Всичко е с идеални пропорции. в подредбата се долавя странен ред. всички хора и коли са разположени около сребриста каравана. внезапно осъзнаваме.

Миниатюрният къмпинг е подреден като игра.

В същия миг чуваме звук навън, който ни кара да застанем нащрек.

Звукът. всъщност са два. Единият е притесняващо наблизо, но не можем да го определим. Струва ни се удължение на тревогата ни, сякаш чувствителните канали на интимност и страх между нас са избягали и сега оживяват в странния шлеп. Другият е по-ясен и завладяващ. Ромолене на вода… като че ли шлепът се е отдалечил от мястото си в блатото и металните трупове. и сега е във бърз поток. отправил се е на някъде. но не знаем накъде. Излизаме бързо на палубата, блъскаме се един в друг и изпускаме свещта в бързината.

Гледката навън наистина е зашеметяваща. Шлепът се е измъкнал от блатото и навлиза в залив.

Пред нас има две неща. По-близо е ферибот с размера на голям кораб. Всички прозорци са осветени, а лампички на фиброоптични кабели украсяват страните му Странното е, че от юрната палуба скачат хора, а тя е доста високо над водата. Хората се мятат, като че ли са пияни или замаяни. Следват ги парчета дрехи. старомодни кутии за шапки. вестници и списания. и пари. Изглежда сякаш бали с пари са били съдрани и хвърлени през борда. Банкнотите се спускат над пристанището. някои прелитат покрай нас.

Второто и още по-внушително нещо пред очите ни е град, осветен от прожектори, чиито лъчи се движат напред-назад, и ракети, които може да са фойерверки или бомби.

Част от него напомня за Лофлин, Невада, сгушен във верига скали. но с гигантски лица, издялани в камъка. билбордове, сриващи се по насипите. огньове и подслони в скалите. Частта, която гледа към водата, прилича повече на Луисвил или Мемфис, американски градове край реката, но с азиатски и арабски нюанси. Като Дамаск или Меконг. Трудно е да си сигурен в нещо, тъй като градът буквално се срива, докато го гледаме. Огромни машини за разрушаване го нападат като динозаври, размазващи макет на град. Виждаме високи кранове и топки за рушене, осветени от прожектори. Мъже с неоновозелени каски по кея. с маски на лицата. хора с кутии за храна вместо глави. Град на идиотите. напълно откачен. На огромно скеле хиляди хора висят и се катерят като маймуни. всички носят оранжеви гащеризони и фенери по главите. Толкова са много, че от тях постройката прилича на небостъргач, който се гърчи от нестабилност. От време на време един от катерещите се пада и незабавно някой друг заема мястото му Все повече хора се тълпят долу и подтикват останалите да се изкатерят по-високо и постройката добива истинска форма, макар че много от хората падат.

Разглеждаме сцената няколко минути и се опитваме да я осмислим. внезапно осъзнаваме, че свещта, която изпуснахме във фермата, е подпалила мястото. Прозорците и рамките на вратите пукат от горещината, разбити стъкла валят по палубата, пламъци избухват навън. Движим се към катастрофа с гигантския ферибот със скачащи хора и валящи пари. ние сме на шлеп с горяща ферма. приближаваме се към напълно откачен град. Целият зловещ ад пред очите ни ни зарежда със сила. Искахме проблеми и ярки светлини и си ги получихме. Най-добрата ни възможност е да скочим от шлепа, преди да се ударим във ферибота. Но пък осъзнаваме, че можем да бъдем разкъсани от перката или да се удавим във вълната. Освен това не сме уверени в късмета си, защото си спомняме въртележката. И тогава се случват две неща.

От фермата изскачат хора с животински глави. Сигурно са били зад стените — затворени или просто наблюдаващи ни тайно, но никога няма да узнаем, тъй като се мятат от шлепа в залива. Цялата постройка избухва и едва не ни запраща във водата. После чуваме глад отдолу. Мислим, че е някой от хората с животински глави, но всички те са мъртви и обгорени.

Вика едър дебелак на сал. Няма ръце и не може да гребе. Той е в още по-опасно положение от нас и ще бъде размазан от ферибота. Но ако и ние сме в него и гребем, можем да стигнем до земята. Скачаме. Не си казваме нищо… само…

В последната секунда ти се завърташ и се втурваш обратно във фермата. Мисля си, че това е краят. Тя е изгорена. Мъртва.

Но после се връщаш. Стискаш караваната от миниатюрния къмпинг. Роклята ти гори. Прелиташ покрай мен, хващайки ръката ми. скачаме в залива, а цялата ферма избухва. парчета дърво, разтопени магнити и почернели животински глави падат зад нас.

Плясваме във водата на около пет метра от рафта и плуваме към дебелака. Ти си по-близо и стигаш първа. После правиш нещо, за което съм ти благодарен, макар гледката да ме шокира. В мига, когато се настаняваш в малкия жълт рафт, пускаш караваната, грабваш едно от греблата и удряш дебелака в главата, събаряйки го във водата. Изкатервам се до теб, взимам другото гребло и също удрям човека с пълна сила. Ти започна, а аз трябва да довърша. Инстинктивно разбирам идеята ти. Не го познаваме. Не му дължим нищо. Навсякъде около нас цари разруха. Може вече да сме мъртви и да сме попаднали в ада. Имаме само един друг.