Робинята

За наша изненада, виждаме, че пазачът не само е жена, но и прилича страхотно на Йоко Оно. През рамото й е метната пушка със стрелички за приспиване на животни.

— Пазач! Пазач! — сумтят децата, въртят се нервно и получават епилептични припадъци.

Други повтарят някаква дума, която звучи като „фъстък“.

— Добре, виждам, че сте ми донесли подарък — казва Пазача, като посочва караваната с пушката си. — Дайте ми го и можете да отседнете в езерото на хипопотамите. Там водата е най-чиста.

— Няма да отсядаме при някакви шибани хипопотами — казваш ти.

— Вероятно тогава бихте предпочели да нахраните децата — отвръща Пазача с гадна усмивка.

— Защо ти не ги нахраниш? — питаш.

— Точно това имам предвид — засмива се Пазача.

Осъзнаваме, че тя възнамерява да нахрани децата с нас. Хлапетата изглеждат достатъчно гладни, свирепи и откачени, за да ни разкъсат на парчета.

— Няма да ти дадем нищо — казвам.

Все пак ние сме двама, а децата са на сигурно място в клетката.

— Може би ще си промените мнението, когато видите Фъстъка — отговаря тя и свирва със сребърната си свирка.

Споменаването на името и пронизителният писък на свирката подлудяват децата. Заприличват ми на птици в клетка.

Внезапно разбираме защо. От другата страна на зоологическата градина, откъм скалите, се приближава гигантска фигура. Високо около седем метра чудовище, което върви и се разпада. Тялото му е като смолисто петно, изградено от превръзки и восъчни пити, които се разтварят и изливат, докато се движи. Главата му е огромно гнездо, от което непрестанно излитат оси и стършели. Изражението на лицето му не може да се задържи повече от няколко секунди, тъй като то всъщност е това, което насекомите нравят от него. Децата крещят;

— Фъстък! Фъстък!

Плачат и се насират в гащите.

Навсякъде, където чудовището стъпва, остава нещо размазано като кленов сироп или мед… американска горчица… меласа. Предметите, попаднали в петното, са следвани от облаци пчели и мухи.

Отблизо долавяме гнусна миризма на меласа и препарати за дезинфекция, използвани в обществени тоалетни. Чудовището капе, а лицето му се преобразува от осите.

— Сега — казва Пазача, — ако не ми дадете подаръка, ще го дадете на Фъстъка.

Подавам ти караваната и се подготвям да ти кажа да бягаш, докато аз отвлека

вниманието на чудовището. Знаем, че проклетото нещо не може да се движи бързо.

Жълта лепкава храчка се пльосва в краката ми. усещам как ръцете ти поемат караваната. плъзват се по гладкия метал. Докато го правиш, чувам изщракване и покривът се отваря като кутия. Това изненадва и двама ни и отместваме погледи от Фъстъка и клетката с олигавените деца.

Вадиш впечатляващ уред от караваната. Нещо като кристален камертон. като голям ядец, направен от фино стъкло. Хипнотична гледка. и има същия ефект върху Пазача, Фъстъка и децата. Внезапно желанието ни да запазим караваната, което изглеждаше глупаво и нерационално преди, е напълно оправдано. Блясъкът на предмета и усещането му в ръката ти са безценни. Освен това, той май има свои вътрешен живот, тъй като теглото и отражението му се променят с докосването.

Фъстъка оглежда ядеца, а осите гъмжат по лицето му. Той издава звук като запушена мелачка за боклук и протяга дебела смолиста ръка. Иска го. Дали за да го изяде, или да си играе с него? Гнусният вид на чудовището те кара да изпуснеш ядеца. Аз го взимам. Сега блести в зелено като нещо радиоактивно. А когато го повдигам, ядецът улавя отражението на една от оранжевите светлини до клетката на децата.

Струва ми се, че избухва калейдоскопична граната. Лъчите светлина се събират в един мощен лъч, наподобяващ лазер, който изскача от ядеца. Когато го повдигам още малко, лъчът попада върху главата на Фъстъка и я подпалва. Гнездото избухва в топка червени пламъци. Лепкаво парче тяло се откъсва и чудовището пада върху стоманените остриета около двора на децата и започва да се топи. Вбесени стършели изпълват въздуха като шрапнели. Децата започват да размазват ръцете и лицата си в жълтото меко желе… след секунди Фъстъка е локва карамелизиран мед и кухненски прибори, като училищен стол, наводнен с урина на диабетици и желе.

Пазача побеснява и насочва пушката си към нас. Лъчът от ядеца е изчезнал и аз не мога да уловя отново отражението от оранжевите лампи. Почти чувам трясъка от стрелата, която ще ме уцели. Или теб. С нас е свършено. освен.

Ти протягаш ръка към ядеца. вероятно мислиш, че внезапно съм се вкаменил. не знам. но в този миг едно от стъблата му зазвънява. Ясен звук, подобен на камбанка. точно като звука на камертон. След като го чуваш, удряш камертона още по-силно и се чува звук от разбит кристален полилей.

Пазача изпуска пушката и притиска ушите си с ръце. Децата започват да вият като линейки. Въздухът вибрира.

Всички прозорци на сградата избухват. наоколо летят остри парчета стъкло. от павилиона излитат стотици прилепи. Те политат напред в черен дим от плющящи крила. Някои ни удрят по главите, други хапят и дерат, когато профучават край нас. Но докато ние размахваме ръце и насочваме ядеца към тях, те покриват Пазача напълно като черни чаршафи, залепени към главата й. Тя се превръща в купчина кожени крила и свирепи зъби. Търкаля се и се гърчи безпомощно под тях.

Децата улавят няколко заблудени прилепа и започват да ги гризат, докато са още живи. Или пък ги хващат за крилата и ги удрят в земята, преди да им отхапят главите. Други от децата не са достатъчно ловки и биват ударени в лицето. Кръвта от раните се стича по обезумелите им физиономии, а те препускат паникьосано из клетката.

Без да промълвим и дума, ние скачаме на косачката и изфучаваме нагоре по хълма. Докато минаваме покрай тъжните, обсипани с боклук ограждения, лампите светват и се чува записан жизнерадостен женски глас, който говори за животните и произхода им. Стършели и прилепи се опитват да ни преследват, но ги оставяме зад себе си, когато прелитаме през горичка изкуствени дървета, направени от твърдо синтетично влакно. Пейзажът, който се разкрива пред нас, представлява нещо като военен мемориал. В центъра му стои бронзов танк „Шърман“ с размер на църква.

Най-после стигаме до широк булевард с улични фенери от ковано желязо и изгорени коли. По средата са завлечени паркови пейки, които образуват барикади. По-надолу виждаме искри от заварки и хлапета, които изпълняват сложни номера на скейтбордове.

Изоставяме косачката. Чуваме някой да крещи:

— Парцали! Парцали!

Виждаме старомодна количка на търговец на парцали, но не е теглена от кон, а от огромен сив неаполитански мастиф, висок около два метра, най-голямото куче, което някога сме виждали. То изглежда полузаспало в тежкия си впряг, или просто е оглушало от крясъците.

На количката седи червенолик мъж с брада и копринена шапка, напомняща на смачкан цилиндър. Изглежда изморен и скапан. До него седи лъскава черна маймуна, много по-добре гледана от рошавия, болнав мъж. Маймуната носи бяла свещеническа роба. Мъжът вижда, че сме съвсем близо до него, но продължава да крещи високо:

— Парцали! Парцали!

— Защо са ни парцали? — питаш ти. — Особено сега.

— Не можеш да стигнеш от парцалите до богатството, ако нямаш парцали, нали? — отговаря мъжът.