Самотата на простите числа

После, слава Богу, свърши и втората бутилка вино и Фабио с мъка стана от масата, за да вземе трета. Хвана главата си с ръце и й каза на висок глас:

— Спри се, моля те, спри се.

Аличе се засмя. Фабио погледна в хладилника, отвори всички чекмеджета, но не намери друга бутилка.

— Струва ми се, че нашите са ги изпили всичките — каза. — Ще трябва да сляза в избата.

Избухна в безпричинен смях и Аличе се засмя заедно с него, въпреки че това й причиняваше болки в корема.

— Не мърдай оттук — нареди й той, насочвайки един пръст към челото й.

— Окей — отговори Аличе и тутакси й дойде идея.

Веднага щом Фабио излезе, взе омазания домат с два пръста и го занесе в банята, като го държеше далеч от носа си, защото не понасяше дори миризмата му. Заключи се вътре, вдигна капака и чистата тоалетна чиния й се усмихна, все едно че й казваше да остави на нея да свърши работата.

Аличе разгледа домата. Беше голям, може би трябваше да се направи на парчета, но пък беше мек. Каза си: „Какво ме интересува“, и го хвърли вътре. Той направи „пльок“ и една пръска вода за малко не намокри синята й рокля. Доматът се настани на дъното и половината му се скри в канала.

Пусна водата и тя се изсипа като спасителен дъжд, но вместо да изчезне в дупката, започна да изпълва чинията и от дъното се чу някакво смущаващо бълбукане.

Аличе се отдръпна назад изплашено и се олюля на болния си крак, като едва не падна на земята. Видя, че нивото на водата се изкачва и изкачва, после изведнъж спря. Чу се шумът на водата в казанчето. Тоалетната чиния беше пълна до ръба. Повърхността на прозрачната вода леко потрепваше, а на дъното стоеше доматът — неподвижен, заклещен на същото място като преди.

Аличе го гледа в продължение поне на минута, обзета от паника, но същевременно и от странно любопитство. От този унес я извади шумът на ключа, който се превърташе в бравата на входната врата. Тогава взе в ръка четката и я потопи във водата с лице, сгърчено от отвращение. Доматът отказваше да се помръдне.

— И сега какво да правя? — прошепна сама на себе си.

После почти несъзнателно натисна лоста на казанчето. Този път водата започна да прелива и потече по пода в тънка лента, която леко докосна елегантните й обувки. Опита се да върне лостчето в първоначалното му положение, но водата продължаваше да тече и да прелива и ако не бе поставила напряко килимчето, щеше да стигне до вратата и оттам до другата стая. След няколко секунди изтичането отново спря. Доматът си стоеше там долу все така непокътнат. Езерото на пода не се увеличаваше повече. Веднъж Матия й бе обяснил, че има определен момент, след който водата престава да се разпростира — това е, когато натискът на повърхността е станал толкова силен, че я задържа като ципа.

Аличе погледна поразията, която беше направила, спусна капака, все едно че отстъпи пред бедствието, и седна отгоре. Покри очите си с ръце и започна да плаче. Плачеше за Матия, за майка си, за баща си, за цялата тази вода, но преди всичко за себе си. Тихо повика Матия, като че ли търсеше помощта му, но името застана на устните й несъстоятелно и лепкаво.

Фабио почука на вратата на банята, но тя не помръдна.

— Али, всичко наред ли е?

Аличе можеше да види силуета му през матовото стъкло на вратата. Подсмръкна, но тихичко, за да не я чуе, и подправи гласа си, за да не се разбере, че плаче.

— Да, да — каза. — Един момент, ей сега идвам.

Огледа се объркано наоколо, сякаш не знаеше как се е озовала тук, в тази баня. Тоалетната чиния преливаше от поне три различни места и за миг я обзе надежда, че може да се удави в тези няколко милиметра вода.

Фокусиране (2003)

30.

В студиото на Марчело Кроца се бе представила една сутрин в десет и преструвайки се на много решителна, което й бе коствало три обиколки на квартала, беше казала: „Искам да науча занаята, бихте ли могли да ме вземете като стажантка?“. Кроца, който седеше на апарата за проявяване, кимна утвърдително. После се обърна и поглеждайки я право в очите, обясни:

— Засега не мога да ти плащам.

Не можеше да й каже: „Нямам нужда от теб“. Самият той бе постъпил като нея преди много години и споменът за този първи трепет беше всичко, което му бе останало от страстта му към фотографията. Независимо от последвалите разочарования, не би отказал на никого онова усещане.

Ставаше въпрос преди всичко за снимки от отпуските. Семейства от трима или четирима души, на море или в градовете с културни забележителности, прегърнати насред площад „Сан Марко“ или под Айфеловата кула, с отрязани крака и все в една и съща поза. Снимки, заснети с автоматични фотоапарати, преекспонирани или не на фокус. Аличе въобще не ги гледаше вече. Изваждаше ги и после ги пъхаше всички заедно в книжния плик с жълто-червеното лого на „Кодак“.

Задачата й беше най-вече да стои в магазин, да приема филмите за промиване, затворени в пластмасовата им кутийка, да отбелязва името на клиента върху талончето и да го осведомява, че ще са готови за другия ден, да му дава касова бележка и да казва: „Благодаря ви, довиждане.“

Понякога в събота имаше сватби. Кроца минаваше да я вземе от тях в девет без петнайсет, все със същия костюм и без връзка, защото той всъщност бил фотографът, а не гостът.

В църквата трябваше да се монтират двата прожектора и веднъж в началото Аличе беше бутнала единия и той се бе счупил на стъпалата на олтара. Тогава тя ужасено погледна Кроца, а той направи гримаса, като че ли едно от парченцата стъкло му се бе забило в крака, но после каза: „Няма нищо, вдигни го оттам.“

Обичаше я и не знаеше защо. Може би защото нямаше деца, или защото, откакто в магазина работеше Аличе, той можеше в единайсет да отиде в барчето и да провери числата на лотарията. После, когато се връщаше, тя му се усмихваше и го питаше: „Е, станахме ли богати?“ Може би защото имаше болен крак и й липсваше майка й, както на него му липсваше съпруга, а тези липси си приличат всичките. Или защото беше сигурен, че тя бързо ще се отегчи и че ролетката ще трябва да си я спуска отново сам и че после ще се връща вкъщи, където няма никой, с празна и въпреки това натежала глава.

Но след година и половина Аличе беше все още там. Сега, когато имаше ключове, сутрин идваше преди него. Кроца я заварваше на тротоара пред магазина да мете заедно с госпожата от съседната бакалия, на която той не бе казвал никога нещо повече от „Добър ден“. Плащаше й на черно петстотин евро на месец. Обаче ако снимаха заедно на сватби, когато в края на деня стигаха пред къщата на Дела Рока, без да изгасява мотора на ланчата, вадеше портфейла от жабката, подаваше й петдесет евро и й казваше: „Ще се видим в понеделник.“

Понякога Аличе му носеше своите снимки и го питаше за мнението му, макар вече и на двамата да беше ясно, че той няма какво повече да я научи. Сядаха на плота и Кроца гледаше фотографиите, като ги повдигаше към светлината, после й даваше някои наставления за времето на експониране и как да използва по-добре блендата. Позволяваше й да снима с неговия „Никон“, когато иска, и тайно бе решил, че ще й го подари в деня, в който напусне.

— В събота ще се женим — каза Кроца.

Това беше формулата, с която й съобщаваше, че са наети.