Самотата на простите числа

Странно бе да ги срещне там, все още живи, с мъничкия им отрязък от общо минало, което изведнъж нямаше никакво значение.

— Здравей, Джулия — насили се да каже Аличе.

Джулия й се усмихна и със запъване произнесе:

— Разбрахме за майка ти. Много съжаляваме за майка ти.

Джада кимна няколко пъти с глава, за да покаже, че и тя се присъединява.

— Благодаря — отговори Аличе.

После продължи забързано да подрежда апаратурата си.

— Ще те оставим да работиш — заяви Джада, като я докосна леко по рамото. — Явно си много заета.

— Окей.

Обърнаха се и тръгнаха към изхода. Звукът от сухото почукване на токчетата им се отразяваше в стените на вече празната църква.

Младоженците я чакаха в сянката на голямо дърво и не бяха прегърнати. Аличе паркира до поршето им и слезе с чантата през рамо. Беше горещо и усещаше косата си залепена за тила.

— Здравей — каза, докато се приближаваше.

— Али — обърна се към нея Виола, — не мислех, че…

— Нито пък аз — прекъсна я Аличе.

Прегърнаха се престорено, сякаш не искаха да си измачкат дрехите. Виола беше още по-хубава, отколкото в лицея. С годините чертите на лицето й бяха станали по-сладки, очертанията му по-меки и очите й бяха изгубили недоловимата вибрация, която ги правеше толкова страшни. Тялото й бе все още съвършено.

— Това е Карло — представи мъжа си Виола, Аличе стисна ръката му — беше съвсем гладка.

— Да започваме — каза кратко.

Виола кимна и потърси погледа на съпруга си, но той не забеляза.

— Къде да застанем? — попита.

Аличе погледна наоколо. Трябваше да използва светкавица, за да елиминира всички сенки от лицата. Посочи една пейка, цялата огряна от слънцето, на брега на реката.

— Седнете там.

Изразходва повече време от необходимото, за да нагласи апарата. Престори се, че се суети със светкавицата, монтира един обектив, после го смени с друг. Съпругът на Виола се разхлаждаше, като си вееше с вратовръзката, докато тя се мъчеше да спре с пръст капчиците пот, които избиваха по челото й.

Аличе ги остави да се варят още малко, правейки се, че търси подходящото разстояние за снимките.

После започна да им дава нареждания с рязък тон. Казваше им: „Прегърнете се, усмихнете се, сега сериозни, хвани й ръката, облегни главата си на рамото му, прошепни й нещо на ухото, гледайте се, по-близо един до друг, към реката, махни си сакото.“ Кроца я беше научил, че хората не трябва да се оставят дъх да си поемат, не трябва да им се оставя време да мислят, защото е достатъчен и един миг, и спонтанността им изчезва.

Виола се подчиняваше и два или три пъти попита с разбиране:

— Добре ли е така?

— Окей, сега да отидем на онази ливада — каза Аличе.

— Още ли? — учуди се Виола.

Червенината на пламналите й бузи започваше да разцъфва изпод фондьотена. Черната очна линия вече беше малко размазана, краищата на очите й се набраздяваха и й придаваха изморен и състарен вид.

— Ти се преструваш, че бягаш, а той те гони по ливадата — обясни Аличе.

— Моля? Трябва да тичам?

— Да, трябва да тичаш.

— Но… — запротестира Виола.

Погледна мъжа си, който само сви рамене.

Изпъшка, после подхвана полата си и се затича. Токовете й потъваха с по няколко милиметра в земята и хвърляха малки парчета пръст, които цапаха вътрешната част на бялата рокля. Съпругът й я настигаше.

— Тичаш много бавно — подвикна й.

Тя се обърна рязко и го изпепели с поглед по начина, който Аличе прекрасно си спомняше. Остави ги да се гонят две-три минути, докато Виола не се отскубна грубо от прегръдката му и не каза:

— Стига толкова!

Фризурата й се бе развалила от едната страна. Едно фуркетче се бе откачило и кичур коса падаше върху бузата й.

— Да — отговори й Аличе. — Само още няколко снимки.

Заведе ги до количката за сладолед и купи два с вкус на лимон, които плати тя.

— Вземете — подаде ги на младоженците.

Те като че ли не разбираха. Развиха сладоледите с подозрение. Виола внимаваше да не си изцапа ръцете с лепкавия сироп.

Трябваше да се преструват, че го ядат, като си преплитат ръцете, и после всеки да предлага своя на другия. Усмивката на Виола ставаше все по-изкуствена.

Когато Аличе й нареди да се хване за уличния фенер и да го използва като опора, за да се върти около него, тя избухна.

— Това е пълна идиотщина! — извика.

Съпругът й я погледна малко изплашен и после се обърна към Аличе, като че ли да се извини. Тя се усмихна.

— Това е елемент от класическия албум — обясни. — Точно това бяхте поискали. Но можем и да прескочим тази поредица.

Постара се да изглежда искрена. Усещаше татуировката си да пулсира, все едно че искаше да изскочи от кожата й. Виола се взря в нея с гняв, но Аличе издържа погледа й, докато очите й не я изгориха.

— Свършихме ли? — попита Виола.

Аличе кимна.

— Да си вървим тогава — нареди булката на мъжа си.

Преди да се остави да бъде повлечен, той се приближи до Аличе и отново й стисна възпитано ръката.

— Благодаря — каза й.

— Няма за какво.

Аличе ги проследи с поглед, докато изкачваха леко наклонената паркова алея към паркинга. Около нея се разнасяха откъслечните шумове на съботата, смеховете на децата на въртележките и гласовете на майките, които ги пазеха. Чуваше се и музика някъде в далечината и бръмченето на колите по булеварда.

Искаше й се да разкаже всичко на Матия, той би я разбрал. Но Матия беше далеч. Помисли си, че Кроца ще побеснее, но накрая ще й прости. Сигурна беше.

Стана й смешно. Отвори фотоапарата, изтегли ролката с филма и я разви докрай на слънчевата светлина.

Онова, което остава (2007)

31.

Баща му го търсеше по телефона в сряда вечерта между осем и осем и петнайсет. През тези девет години се бяха виждали няколко пъти и от последния бе минало вече много време, но телефонът никога не бе звънял напразно в двустайното жилище на Матия. В дългите паузи между думите една и съща тишина изплуваше и зад двамата — никакъв включен телевизор или радио, никакви гости, които да звънкат с приборите по чиниите.

Матия успяваше да си представи майка си, която от креслото слуша разговора, без да променя изражението си, с ръце на страничните облегалки, както правеше, когато той и Микела бяха в началното училище. Тя сядаше там, за да ги слуша как рецитират стихотворенията, които учеха наизуст. Матия винаги ги знаеше, Микела винаги мълчеше.

Всяка сряда, след като оставеше слушалката, Матия се питаше дали тапицерията на оранжеви цветя на креслото е още същата или родителите му са я сменили, защото още по онова време беше изтрита.