Сестра

Никога не съм вярвала в този постулат; прекалено безотговорно е, прекалено хедонистично. Вероятно е бил заимстван от древните гърци: Дионисий се е натрапил на католицизма и се е постарал да осигури на бедните вярващи поне един повод за празник.

Има и още нещо, което искам да узнае господин Райт.

— Дори в началото, когато бебето още не беше нищо повече от група клетки, тя го обичаше. Именно заради това смяташе, че тялото й е чудо. Именно заради това никога не би направила аборт.

Той кима и отдава почит на любовта ти към бебето с минута мълчание.

— Кога са разбрали, че бебето страда от кистозна фиброза? — пита.

Доволна съм, че го нарича „бебе“, а не „ембрион“. Вие двамата започвате да ставате все по-реални за него.

— В дванадесетата седмица — отвръщам. — Тъй като имаме кистозна фиброза в семейната ни история, тя си направи генетичен тест.

— Аз съм. — Беше явно, че с мъка се сдържаш да не заплачеш от другия край на линията. — Момче е. — Знаех какво ще последва. — Болно е от муковисцидоза. — Звучеше толкова млада. Нямах представа какво да ти кажа. Двете с теб знаехме твърде много за тази болест, наричана още кистозна фиброза, за да почна да те успокоявам. — Той ще трябва да премине през всичко това, Бий, също като Лео.

— Значи, това е било през август? — пита господин Райт.

— Да. На десети. Четири седмици по-късно ми се обади да ми каже, че са й предложили генна терапия за бебето.

— Какво е знаела по въпроса? — пита господин Райт.

— Каза, че щели да инжектират здрав ген, с който да заменят гена на кистозната фиброза. И щели да го направят, докато бебето е още в утробата. Докато се развивало и растяло, новият ген щял да продължава да замества увредения.

— Каква беше реакцията ви?

— Бях уплашена от рисковете, които щеше да поеме. Първо с вектора и…

Господин Райт ме прекъсва:

— Вектор? Съжалявам, не…

— Това е начинът, по който вкарват нов ген в тялото. Един вид такси, ако повече ви харесва. Често използват за вектори вируси, защото са добри в инфектирането на телесните клетки и едновременно с това пренасят и новия ген.

— Направо сте експерт.

— В нашето семейство всички сме аматьори експерти в областта на генетиката, заради Лео.

— Но някои хора умират по време на тези експериментални генни терапии, Тес. Всичките им органи отказват да функционират.

— Само ме остави да довърша, моля? Няма да използват вирус в ролята на вектор. В това е цялата гениалност. Някой е успял да създаде изкуствена хромозома, за да вкара гена в клетките на бебето. Невероятно е, нали?

Наистина беше невероятно. Но това не ми донесе никакво успокоение. Помня останалата част от разговора ни. Бях облякла пълната си униформа на по-голяма сестра.

— Добре, да приемем, че няма да има проблем с вектора. Ами какво ще кажеш за самия модифициран ген? Какво ще стане, ако се окаже, че той не само лекува кистозна фиброза, но и причинява нещо непредвидено?

— Мога ли да те помоля да спреш да се притесняваш?

— Може да доведе до някои отвратителни странични ефекти. Може да обърка нещо друго в тялото, нещо, за което дори не се предполага.

— Бий…

— Добре, може рискът да е малък…

Ти ме прекъсна, изблъсквайки ме от моята сапунерка.

— Без тази терапия той със сигурност ще е болен от муковисцидоза. Сто процента. Така че един малък риск е нещо, което трябва да поема.

— Казваш, че ще го инжектират през корема ти?

Чувах усмивката в гласа ти.

— Как иначе ще стигне до бебето?

— Значи тази генна терапия може да увреди и теб.

Ти въздъхна. С онази твоя въздишка, която казваше: „Моля те, остави ме на мира!“, въздишката на по-малка сестра към по-голяма.

— Аз съм ти сестра. Имам право да се притеснявам за теб.

— А аз съм майка на бебето си.

Отговорът ти ме свари неподготвена.

— Ще ти пиша, Бий.

Затвори.

* * *

— Тя често ли ви пишеше? — пита господин Райт.

Питам се дали интересът му е искрен, или въпросът му има някаква конкретна цел.

— Да. Обикновено когато знаеше, че няма да одобря нещо. Понякога, когато просто имаше нужда да подреди мислите си и ме използваше за мълчалив слушател.

Не съм сигурна дали ти е известно, но аз винаги съм харесвала твоите монолози. Въпреки че често ме изкарват от търпение, чувството да бъда лишена от ролята си на критик е освобождаващо.

— Полицията ми предостави копие от писмото й — казва господин Райт.

Съжалявам. Трябваше да предам всичките ти писма на полицията.

Той се усмихва:

— Писмото за хората ангели.

Радвам се, че се е осведомил какво е важно за теб, а не само за онова, което е важно за разследването му. Аз пък нямам нужда от писмото, за да си спомня тази част от него:

„Всички тези хора, хора, които не познавам, за които изобщо не бях чувала, работят час след час, ден след ден, година след година, за да открият лек. В началото изследователската работа е била финансирана изцяло от дарения. Наистина има ангели, хора ангели в бели лабораторни престилки и поли от туид, които организират забавни надбягвания, продават кейкове и събират помощи, за да може един ден някой, когото никога не са срещали, да може да излекува бебето си.“

— Писмото й ли бе причина да намалеят страховете ви във връзка с терапията? — пита господин Райт.

— Не. В деня, преди да го получа, в американската преса излязоха резултатите от експерименталната генна терапия. Във всички вестници и по телевизията се говореше за генното лечение на муковисцидозата, разработено от „Хром-Мед“. Но имаше безброй много снимки на излекувани бебета и твърде малко научни данни. Дори в рекламните издания изразът „бебето чудо“ се използваше далеч по-често от „генно лечение“.