Сестра

Както казах, гневът може да отнеме студената тръпка от ужаса, поне за известно време.

Докато карах обратно от Литъл Хадстън към Лондон, се изви снежна буря и превърна M-11 в енергично разтърсен снежен глобус. Милиони снежинки се сипеха в надпревара към земята, удряха се в стъклото на колата — прекалено много и прекалено бързи, за да успеят чистачките да се справят с тях. Таблата покрай магистралата примигваха с предупреждение за тежките пътни условия и предлагаха ограничения в скоростта, за да остане магистралата безопасна. Една линейка с надута сирена ме изпревари.

— Не е шумотевица, Бий.

— Добре де, изнервящ звук, тогава.

— Сирената е сигналът на поелата на път кавалерия на двадесет и първи век.

Току-що беше започнала да учиш в колежа по изкуствата и беше пълна с мисли, които не са хрумвали на никого другиго преди теб. Страдаше и от онзи друг дразнещ студентски навик да си въобразяваш, че хората, които не са студенти, са неспособни да разберат.

— Искам да кажа — кавалерия от пожарна или полицейска кола, или линейка, тръгнали на спасителна акция.

— Схванах от първия път, благодаря, Тес.

— Но го сметна за твърде глупаво, за да го изкоментираш?

— Да.

Ти се изкикоти:

— Ама сериозно, за мен сирената е символ на обществото, което се грижи за своите граждани.

Линейката вече не се вижда, сирената не се чува. Дали някоя кавалерия ти се е притекла на помощ? Забраних си да мисля по този начин. Не можех да си позволя да си фантазирам какво ти се е случило. Но чувствах тялото си студено, уплашено и самотно.

Шосетата в близост до апартамента ти бяха предателски заледени. Когато паркирах, гумите на колата ми се плъзнаха и аз почти се блъснах в мотора, паркиран край жилището ти. Един младеж на около двадесет години седеше на последното стъпало на стълбището, стиснал в ръка абсурдно голям букет; снежинките се топяха, когато кацаха върху целофана. Познах го по твоите описания: Саймън, син на член на парламента. Права си — пиърсингът на устните му придава на детинското му лице измъчен вид. Кожените му дрехи бяха мокри, а пръстите му — побелели от студ. Въпреки ледения въздух до носа ми достигна миризма на одеколон. Спомням си разказите ти за неговото неумело ухажване и твоят отговор. Сигурно си една от малцината, които наистина осигуряват обещаната успокоителна награда, наречена приятелство.

Казах му, че си изчезнала и той притисна букета към гърдите си, смачквайки цветята в целофановата опаковка. Гласът му с акцент на студент от „Итън“ прозвуча тихо:

— От колко време?

— От миналия четвъртък.

Стори ми се, че лицето му пребледня.

— Бях с нея в четвъртък.

— Къде?

— В Хайд Парк. Бяхме заедно някъде докъм четири.

Два часа след като те бяха забелязали в пощата. Той сигурно беше последният човек, който те беше видял.

— Тя ми се обади в четвъртък сутринта, поиска да се срещнем — продължи Саймън. — Предложи да се чакаме пред галерията „Серпентин“ в Кенсингтън Гардънс. Щяхме да пием кафе, да видим как вървят нещата.

Акцентът му се беше променил и сега звучеше като на човек от Северен Лондон. Зачудих се кой от двата беше истинският.

— После я попитах дали може да я изпратя до апартамента й — продължи Саймън. — Но тя отказа. — Гласът му се изпълни със самосъжаление. — Оттогава не съм й се обаждал, нито съм идвал да я видя. И да, знам, че това държание е далеч от оказването на подкрепа, но исках да й покажа какво е да бъдеш отблъснат.

Егоизмът му трябва да беше чудовищно голям, за да вярва, че наранените му чувства биха имали някакво значение за теб след смъртта на бебето ти или пък за мен сега, когато никой не знаеше къде си.

— Къде я оставихте? — попитах.

— Тя ме остави, ясно ли е? Вървяхме през Хайд Парк. После тя си тръгна. Аз не съм я оставял никъде.

Бях сигурна, че лъже. Акцентът от Северен Лондон беше фалшивият.

— Къде?

Той не отвърна.

Отново му изкрещях въпроса си:

— Къде?!

— Край плувния басейн.

Никога преди не бях крещяла на някого.

Позвъних на детектив Финбъро и му оставих спешно съобщение. Саймън беше в банята ти, топлеше побелелите си вкочанени ръце под горещата вода на чешмата. По-късно щях да установя, че банята е замирисала на одеколона му и щях да му се ядосам, че е маскирал аромата на сапуна и шампоана ти.

— Какво казаха от полицията? — попита той, когато влезе.

— Казаха, че ще проверят.

— Типично по американски.

Само на теб ти е позволено да ме иронизираш по този начин. Онова, което полицаят в действителност каза, бе, че веднага ще се погрижи.

— Значи ще претърсят Хайд Парк? — попита Саймън.

Но аз се опитвах да не мисля какво точно беше имал предвид полицаят, когато беше използвал израза „ще се погрижа“. Бях заменила английския му евфемизъм с американски, обгръщайки с въздушно фолио острата действителност, съдържаща се в думите му.

— И ще ни се обадят? — попита той.

— Детектив Финбъро ще ме уведоми, ако има нещо, да — отвърнах.

Саймън се просна на дивана ти, напластените му със сняг боти оставиха отпечатък върху индийското ти одеяло. Но трябваше да му задам още няколко въпроса, така че прикрих раздразнението си.

— Полицията смята, че Тес страда от следродилна депресия. Как ти се стори на теб?

Той помълча известно време и аз се запитах дали се опитва да си спомни, или съчинява поредната лъжа.

— Беше отчаяна — рече той. — Трябваше да взема от онези специални хапчета за спиране на кърмата. Каза ми, че това било едно от най-лошите неща — все още да произвежда всичката тази храна за бебето си и да не може да му я даде.

Смъртта на бебето ти започна леко да си проправя път в съзнанието ми. Съжалявам, че ми отне толкова много време. Единственото ми оправдание е, че в тревогата ми за теб нямаше място за нероденото ти дете.

Нещо в думите на Саймън ме човъркаше. Заковах го с фраза:

— Каза „беше“.

Той ме погледна недоумяващо.

— Каза „беше отчаяна“?

За момент ми се стори, че има вид на приклещен в ъгъла, после обаче възвърна самообладанието си. Гласът му отново прозвуча с фалшивия акцент от Северен Лондон:

— Имах предвид, че беше депресирана, когато я срещнах в четвъртък. От къде мога да знам как се чувства сега?

Лицето му вече не ми изглеждаше детинско, а жестоко; пиърсингът не беше белег на младежки бунт, а на доброволно избран мазохизъм. Имах да го питам още нещо.