Сестра

Отключих вратата на апартамента ти и влязох вътре. Бях го посещавала само колко — два-три пъти? — и всъщност никога не бях преспивала в него. Мисля, че всички изпитвахме облекчение, че в него нямаше достатъчно място за мен и за Тод, и следователно единствената ни възможност беше да отсядаме в хотел. Никога преди не бях обръщала внимание колко изметната бе дограмата на прозорците ти. През процепите проникваха резки струи леденостуден въздух. Стените ти бяха пропити с влага, студени на допир. На енергоспестяващите ти крушки им отне цяла вечност, за да започнат да хвърлят прилична светлина. Включих парното ти на максимум, но топлина се излъчваше само от горните пет-шест сантиметра на радиаторите. Дали просто не забелязваш тези неща, или просто си по-голям стоик от мен?

Забелязах, че кабелът на телефона ти е изключен. Затова ли непрекъснато ми даваше заето, когато се опитвах да се свържа с теб през последните няколко дни? Но, от друга страна, ти едва ли би го държала изключен през цялото време. Опитах се да овладея острата си тревога — ти често изключваше телефона си, когато рисуваше или слушаше музика, не понасяше нахалното му настояване за незаслужено внимание; така че когато за последно си била тук, може да си забравила да го включиш отново.

Започнах да връщам дрехите ти обратно в гардероба, доволна от връхлетялата ме обичайна вълна на раздразнение.

— Но защо, за бога, не можеш да сложиш гардероба си в спалнята, там, където му е мястото? Тук изглежда нелепо.

Първото ми посещение, неспособността ми да разбера защо миниатюрната ти дневна трябваше да е запълнена от такъв огромен гардероб.

— Превърнах спалнята си в студио — отвърна ти и се засмя още преди да си завършила изречението си. „Студио“ беше такова грандиозно наименование за твоята малка спалня на приземния етаж.

Едно от нещата, които обичам в теб, е, че незнайно по какви причини смяташ себе си за по-бърза от всички останали, а също и че първо се присмиваш на самата себе си. Ти си единственият човек, когото познавам, който намира собствената си абсурдност за истински смешна. За нещастие, това не е семейна черта.

Докато закачах дрехите ти, забелязах някакво чекмедже на дъното на гардероба и го дръпнах. Вътре открих бебешки дрешки. Всичко в апартамента ти беше ужасно овехтяло и опърпано. Дрехите ти бяха от магазините за втора употреба, мебелите — от сметищата, а тези бебешки дрешки бяха нови и скъпи. Извадих едно бледосиньо кашмирено одеялце и мъничка шапчица; бяха толкова меки, че усетих пръстите си грапави. Бяха прекрасни. Сякаш бях открила дизайнерски стол на Рей Иймс на някоя автобусна спирка. Ти нямаше как да си позволиш да ги купиш, така че кой ти беше дал парите? Мислех, че Емилио Коди се опитваше да те накара да направиш аборт. Какво ставаше, Тес?

Звънецът на вратата иззвъня и аз се втурнах натам. Докато отварях, на върха на езика ми беше да извикам: „Тес“; почти го казах. На прага стоеше млада жена. Преглътнах името ти. Някои думи имат вкус. Осъзнах, че се треса от прилив на адреналин.

Беше бременна в шестия месец, но въпреки студа бе облякла изрязана блуза от ликра, която разкриваше издутия й корем и пиърсинга на пъпа й. Неприкритата й бременност ми се стори толкова евтина, колкото жълтия цвят на косата й.

— Тук ли е Тес? — попита жената.

— Вие приятелка ли сте й?

— Да. Приятелка. Аз съм Кася.

Спомних си, че си ми разказвала за Кася, твоята полска приятелка, но описанието ти нямаше нищо общо с цъфналата на прага ти действителност. Беше се изказала за нея прекалено ласкаво — чак беше изкривила истината, — беше й придала блясък, който тази жена просто не притежаваше. Застанала там в своята абсурдна къса пола и настръхнали голи крака, нашарени с разширени от бременността вени, за мен тя беше на светлинни години от „картина на Донатело“.

— Аз и Тес срещнали в клиника. Няма приятел, също.

Забелязах лошия й английски, но не обърнах внимание на онова, което ми казваше. Тя вдигна поглед към един форд ескорт, паркиран пред стълбището.

— Той се върнал. Три седмици.

Надявах се, че лицето ми изразяваше пълната ми липса на интерес към състоянието на личния й живот.

— Кога Тес ще се върне?

— Не знам. Никой не знае къде е — гласът ми затрепери, но за нищо на света нямаше да покажа емоциите си пред това момиче. Снобската природа на майка ми беше здравословно предадена и на мен. Продължих с рязък тон: — Не са я виждали от миналия четвъртък. Знаете ли къде може да е?

Кася поклати глава:

— Били на почивка. Майорка. Сдобряване.

Мъжът във форда се облегна на клаксона. Кася му махна и аз забелязах, че е нервна. Помоли ме на своя лош английски да ти предам, че е минавала, после се втурна нагоре по стълбите.

Да, госпожице Фройд, ядосах се, че тя не беше ти. Вината за това не беше нейна.

Изкачих се до горе и позвъних на Еймиъс. Той отвори вратата си, забави се покрай веригата.

— Знаете ли как Тес се е сдобила с всичките тези скъпи бебешки дрешки? — попитах го.

— Разходи се из магазините на Бромптън Роуд — отвърна той. — Беше наистина доволна от…

Нетърпеливо го прекъснах:

— Имах предвид как е могла да си го позволи?

— Не ми беше удобно да питам.

Беше порицание; той притежаваше добри маниери, но аз — не.

— Защо я обявихте за изчезнала?

— Не дойде да вечеря с мен. Беше ми обещала, а Тес никога не забравя обещанията си дори когато са дадени пред старец като мен.

Най-сетне успя да откачи веригата. Въпреки възрастта си беше висок и изправен, стърчеше с около десетина сантиметра над мен.

— Може би трябва да подарите бебешките дрехи на някого — рече той.

Почувствах се отблъсната от него, обзе ме силен гняв.

— Малко е рано да я отписваме, нали?

Извърнах се и забързано се спуснах надолу по стълбите. Той извика нещо подире ми, но аз не си направих труда да се опитам да схвана думите му. Влязох в апартамента ти.

* * *

— Само още десет минути и ще приключим за днес — казва господин Райт и аз се изпълвам с благодарност. Нямах представа колко физически изтощително може да е всичко това.

— Влязохте ли в банята й? — пита той.

— Да.

— Погледнахте ли в шкафчето?

Поклатих глава.

— Значи не сте видели нищо странно?

— Напротив, видях.

* * *

Чувствах се смъртно уморена, мръсна и премръзнала до мозъка на костите си. Копнеех за горещ душ. Оставаха два часа до излъчването на възстановката по телевизията, така че разполагах с достатъчно време, но се притеснявах, че може да не чуя телефона, ако позвъниш. Помислих си, че вземането на душ е добра идея — обикновено любимият със сигурност се появява на прага на жената в мига, в който си е сложила маска на лицето и е нахлузила най-раздърпаната си пижама. Добре, съгласна съм, това едва ли може да се нарече логика, но наистина се надявах, че ако вляза да си взема душ, това ще те накара да се обадиш. Освен това мобилният ми телефон записваше съобщения.