Сестра

Господин Райт прекъсва мисленото ми клюкарстване.

— Значи сте вярвали, че няма никакви проблеми с бебето или с бременността?

— Мислех, че всичко е наред. Единственото ми притеснение беше как Тес ще се справи с ролята на самотна майка. Тогава това много ме тревожеше.

Госпожица Падам-си-по-шефа-си излиза, без да е получила и грам внимание от страна на господин Райт, който гледа право към мен. Заради нея поглеждам към ръката му: на безименния му пръст няма венчална халка. Да, мислите ми отново се реят, нямат желание да продължат напред. Знаеш какво следва. Съжалявам.

3

За момент звъненето на входната врата бе част от моя сън в червено. После хукнах да отворя, сигурна, че си ти. Детектив Финбъро знаеше, че е погрешният човек. Прояви добрината да си придаде засрамен и същевременно съчувствен вид. Знаеше каква ще е и следващата ми емоция.

— Спокойно, Биатрис. Не сме я открили.

Влезе в дневната ти. Зад него вървеше полицай Върнън.

— Емилио Коди видял възстановката — каза той, отпускайки се върху дивана ти. — Тес вече била родила.

Но ти щеше да ми кажеш!

— Трябва да има някаква грешка.

— От болница „Света Анна“ потвърдиха, че Тес е родила там миналия вторник и е пожелала да я изпишат още същия ден. — Изпълнен със състрадание, той изчака, преди да запрати следващата граната. — Бебето е било мъртвородено.

Навремето мислех, че думата „мъртвороден“ звучи някак спокойно. Като спокойна вода. Успокой се, мое разтуптяно сърце. Тихичък гласец на спокойствието. Сега смятам, че е отчайваща по своята липса на живот; жесток евфемизъм, забиващ гвоздеи около факта, който се опитва да прикрие. Но тогава дори не мислех за бебето ти. Съжалявам. Всичко, за което успявах да мисля, бе, че това се беше случило преди седмица, а ти не ми се беше обадила.

— Свързахме се с психиатричното отделение в болницата — продължи детектив Финбъро. — Тес е била автоматично прехвърлена към тях заради смъртта на бебето. Някой си доктор Никълс се е грижел за нея. Обадих му се у тях и той ми каза, че Тес страда от следродилна депресия.

Факти от избухнал шрапнел разкъсваха на парчета връзката помежду ни. Не си ми казала, че бебето ти е умряло. Била си депресирана, но не си се обърнала към мен. Знаех за всяка картина, която рисуваш, за всеки твой приятел, дори за книгата, която в момента четеш, знаех какво е името на котката ти. (Пудинг, спомних си го на следващия ден.) Знаех всяка дребна подробност от ежедневието ти. Но не знаех важните неща. Не те познавах.

Значи, в крайна сметка, дяволът ми предлагаше сделка. Да приема, че не съм близо до теб срещу факта, че не са те отвлекли. Не са те убили. Все още си жива. Сграбчих с две ръце сделката.

— Очевидно все още сме притеснени за нея — каза детектив Финбъро. — Но нямаме причина да смятаме, че в изчезването й е намесен и друг човек.

Замълчах за кратко, колкото от приличие — да проверя малката разпечатка на сделката.

— Ами странните телефонни обаждания?

— Доктор Никълс смята, че Тес най-вероятно е пресилила многократно нещата заради крехкото си емоционално състояние.

— А счупеният й прозорец? Когато пристигнах, на пода на спалнята й имаше парчета стъкло.

— Проучихме този въпрос, когато за първи път я обявиха за изчезнала. Във вторник вечерта някакъв хулиган е строшил предните стъкла на пет коли покрай тротоара пред сградата й. Някоя тухла трябва да е уцелила случайно прозореца на Тес.

Чувството на облекчение отми напрежението от тялото ми, разчиствайки място за смазващата умора.

Когато си тръгнаха, се качих да видя Еймиъс.

— Знаел си, че бебето й е умряло, нали? — попитах го. — Затова ме посъветва да подаря дрешките на някого.

Той печално ме погледна:

— Съжалявам. Мислех, че и ти знаеш.

Не исках да се впускам по този коловоз, още не.

— Защо не си казал на полицията нищо за бебето?

— Тя не е омъжена — той забеляза объркването по лицето ми. — Притеснявах се да не я вземат за някоя лека жена. Ако я сметнеха за такава, възможно бе да не си направят труда да я потърсят.

Може би в думите му имаше известен смисъл, макар и не онзи, който той влагаше в тях. Щом в полицията разбраха за следродилната ти депресия, издирването ти престана да бъде смятано за спешно. Но тогава този факт не бе регистриран от съзнанието ми.

— Тес ми каза, че бебето й било излекувано.

— Да, от кистозната фиброза. Но е имало нещо друго, за което не са знаели. Мисля, че бъбреците му са отказали.

Отидох с колата до мама, за да й съобщя добрата новина. Да, добрата новина, защото ти беше жива. Извинявай, не мислех за бебето ти. Както казах, сделка с дявола.

И при това — фалшива. Докато шофирах, си мислех каква глупачка съм била, че съм се оставила толкова лесно да ме изиграят. Толкова много исках да приема сделката, че умишлено бях останала сляпа за истината. Познавах те, откакто се беше родила. Бях с теб, когато татко ни напусна. Когато Лео умря. Зная важните неща. Ти щеше да ми кажеш за бебето си. И щеше да ми съобщиш, ако решеше да отидеш някъде. Така че нещо, някой трябва да ти беше попречил.

Мама изпита същото облекчение като мен. Почувствах се жестока, когато натъртих:

— Не мисля, че са прави, мамо. Тя не би отпрашила нанякъде просто така, без да ми каже.

Но мама здраво се държеше за добрата новина и нямаше намерение да ме оставя да й я отнема без бой.

— Скъпа, ти никога не си раждала. Не можеш дори да си представиш как се чувства тя. А следродилната депресия си е достатъчно лошо нещо и без всичко останало. — Мама винаги е била майсторка на евфемизмите. — Не казвам, че се радвам, задето бебето й е умряло — продължи тя. — Но поне има втори шанс. Не са много мъжете, които са готови да приемат едно чуждо дете.

Очертаване на твоето светло бъдеще, точно в стила на мама.

— Наистина не вярвам, че е изчезнала доброволно.

Но мама не искаше да ме чуе.

— Един ден ще има друго дете при много по-щастливи обстоятелства. — Но гласът й потрепна, докато се опитваше да те постави в едно безопасно и сигурно бъдеще.

— Мамо…

Тя ме прекъсна, отказвайки да ме чуе:

— Ти знаеше, че е бременна, нали?

Сега, вместо да продължи да си те представя в бъдещето, мама се втурна назад към миналото. Беше готова да се концентрира върху всичко друго, само не и върху онова, което ти се случваше в настоящето.

— Мислеше ли, че ще е добре за нея да е самотна майка?

— Ти успя да се справиш сама. Показа ни, че е възможно.

Исках да съм мила, но думите ми я ядосаха още повече.

— Не може да става сравнение между моето поведение и това на Тес. Никакво. Аз се омъжих, преди да забременея. А съпругът ми може и да си е тръгнал, но това не е било по мое желание.

Никога преди не я бях чувала да казва „съпругът ми“, а ти? Винаги е бил „баща ти“.

— Освен това аз имам някакво чувство за срам — продължи мама. — На Тес няма да й навреди да се поучи малко.