Сестра

Съжалявам, че тялото ти трябваше да бъде рязано отново. Съдебният лекар го беше изискал и ние нямахме думата. Но не мисля, че възразяваш. Винаги си била прагматик по отношение на смъртта, не хранеше сантименти към тялото, което е останало. Когато Лео умря, мама и аз прегръщахме трупа му, самозалъгвахме се, че все още прегръщаме Лео. Макар да беше едва на шест, ти се оттегли настрана. Съжалявах те за куража ти.

Аз, от друга страна, винаги съм била почтителна. Когато намерихме Тамбелина мъртва в клетката й, ти, макар че плачеше, я опипа със слабите си петгодишни пръстчета, за да разбереш какво е усещането на смъртта; докато аз я загърнах в копринен шал, вярваща с цялата убеденост на десетгодишните, че мъртвото тяло е нещо скъпоценно. Сякаш те чувам как ми се смееш, че говоря за някакъв заек — цялата работа е в това, че винаги съм смятала тялото за нещо повече от проста обвивка на душата.

Но в нощта, когато те откриха, ме завладя мощното чувство, че напускаш тялото си и като водовъртеж поглъщаш със себе си всичко, което си. Изпращаше облаците на магическата красота в обратна посока. Може сравнението да е провокирано от постера на Шагал в кухнята ти, с онези безтегловни хора, които се издигат нагоре към рая, но каквото и да го е предизвикало, знаех, че тялото ти вече не съдържа дори частица от теб.

Господин Райт ме гледа и аз се чудя от колко време мълча.

— Каква беше реакцията ви, когато научихте резултатите от аутопсията?

— Странно, но не възразявах срещу онова, което се е случило с тялото й — отвръщам, решавайки да запазя Шагал и облаците за себе си. Но в известна степен ще споделя мислите си с него. — Тялото на едно дете е в голяма степен част от онова, което то е; вероятно защото можем да вземем едно малко момченце в ръцете си. Можем да го прегърнем цялото. Но когато станем прекалено големи, за да бъдем прегръщани по този начин, тялото ни престава да ни определя.

— Когато ви попитах за реакцията ви, когато научихте резултатите от аутопсията, имах предвид дали сте им повярвали.

Изпитвам силен срам, но съм благодарна, че бях запазила поне Шагал за себе си. Господин Райт ме гледа и изражението му омеква.

— Радвам се, че не бях пределно ясен.

Все още се чувствам ужасно неловко, но му се усмихвам в отговор — неумела първа стъпка към самоиронията. И мисля, че наистина знаех, че той искаше да говоря за резултатите. Но точно както бях предпочела да попитам детектив Финбъро защо аутопсията е извършена толкова бързо, отлагах да коментирам резултатите от нея с господин Райт. Сега трябва да го направя.

— По-късно същия ден детектив Финбъро дойде в апартамента с резултатите от аутопсията, за да ми ги покаже.

Беше казал, че предпочита да го направи лично, и аз си помислих, че това е много мило от негова страна.

* * *

През прозореца на всекидневната ти наблюдавах как детективът слиза надолу по стълбите и се зачудих дали върви бавно, защото са хлъзгави от леда, или защото тази среща не му е много по сърце. След него се виждаше полицай Върнън, с равни обувки, които й осигуряваха добра опора. За всеки случай се държеше за парапета с ръце в ръкавици; уравновесена, стабилна жена, майка на деца, за които тази вечер щеше да се грижи.

Детектив Финбъро влезе в дневната ти, но нито седна, нито свали палтото си. Бях се опитала да надуя до дупка радиаторите ти, но въпреки това апартаментът ти продължаваше да е неприятно студен.

— Сигурен съм, че ще изпитате облекчение да научите, че по тялото на Тес не са открити признаци на сексуално насилие.

Неизказаното притеснение, че може да си била изнасилена, разяждаше въображението ми. Облекчението ме връхлетя с физическа сила.

Детектив Финбъро продължи:

— Сега вече знаем със сигурност, че е умряла в четвъртък, двадесет и трети януари.

Това потвърждаваше убеждението ми, че след срещата със Саймън не си излязла от парка.

— Аутопсията показва, че Тес е умряла от загуба на кръв в резултат от раните по ръцете й — продължи детективът. — Няма следи от съпротива. Няма причина да вярваме, че е замесен друг човек.

Отне ми малко време, докато схвана значението на думите му, сякаш ги превеждах от чужд език.

— Заключението на съдебния лекар е, че става въпрос за самоубийство — каза той.

— Не. Тес не би се самоубила.

Изражението на детектив Финбъро стана съчувствено:

— Сигурен съм, че при нормални обстоятелства бихте били права, но тук не можем да говорим за такива, нали? Тес е скърбяла, но е имала и постродилна…

Прекъснах го, разгневена, че се осмелява да ми обяснява постъпките ти, след като изобщо не те е познавал:

— Някога виждали ли сте някой да умира от кистозна фиброза? — попитах го. Той поклати отрицателно глава и тъкмо се канеше да отвърне нещо, когато аз продължих: — Гледахме как брат ни се опитва да си поеме дъх, но не можехме да му помогнем. Той упорито се опитваше да живее, но се удави в собствената си слуз, а ние нищо не можехме да направим. Когато сте гледали как някой, когото обичате, се бори с такова упорство, започвате да цените живота прекалено високо, за да го захвърлите с лека ръка.

— Както казах, сигурен съм, че при нормални обстоятелства…

— При каквито и да е обстоятелства.

Емоционалното ми нападение не разколеба сигурността му. Трябваше да го убедя с логика; мускулест, мъжки спор.

— Сигурно трябва да има някаква връзка със заплашителните телефонни обаждания?

— Психиатърът й ни каза, че най-вероятно всичко е било единствено в главата й.

Онемях:

— Какво?

— Каза ни, че е страдала от постродилна психоза.

— Телефонните обаждания са били продукт на въображението и сестра ми е била луда? Това ли твърдите сега?

— Биатрис…

— Преди ми казахте, че е страдала от постродилна депресия. Защо така внезапно променихте диагнозата на психоза?

Тонът му прозвуча много премерено на фона на огромния ми гняв.

— Наличните доказателства ни карат да вярваме, че това е по-вероятното.

— Но когато е съобщил за изчезването й, Еймиъс ви е казал, че обажданията са били истински, нали?

— Той всъщност никога не е бил пряк свидетел на някое от тях.

Помислих си дали да не му кажа, че когато пристигнах, телефонът ти беше изключен. Но това нищо не доказваше. Обажданията все така можеха да са халюцинации.

— Психиатърът на Тес ни каза, че постродилната психоза включва халюцинации и параноя — продължи детектив Финбъро. — За съжаление, много от пострадалите жени често мислят за самонараняване, а някои наистина го правят.

— Не и Тес.

— До тялото й е открит нож, Биатрис.

— Сега мислите, че е носила нож със себе си?

— Кухненски. Върху него открихме нейните отпечатъци.

— Какъв точно кухненски нож?

Не съм сигурна защо попитах, може би смътно си спомних някакъв семинар, който учеше по какъв начин задаващият въпроси може да установи контрол над разговора. След моментно колебание той отвърна: