Сестра

— Всъщност, не е толкова зле. Адвокатът на обвинението, господин Райт, е много любезен.

— Докъде стигна?

— До парка. Веднага след като бях научила резултатите от аутопсията.

Тя премества ръката си и полага дланта си върху моята, така че се държим за ръце подобно на влюбена двойка, съвсем открито.

— Тогава трябваше да те спра. Навън беше много студено.

Топлината на ръката й върху моята ме кара да се просълзя. За щастие, където и да отидем тези дни, двете с мама сме запасени най-малко с по два пакета носни кърпички в джобове и чанти, както и с малки найлонови торбички, в които да събираме употребяваните. Също така нося вазелин и гланц за устни, както и будещите напразни надежди етерични масла на доктор Бах за случаите, когато сълзите ме налегнат на някое неподходящо място, като магистралата или супермаркета например. Скръбта върви с цял куп аксесоари за дамска чанта.

— Тод трябваше да дойде с теб — казва тя и критиката и по отношение на бившия ми годеник по някакъв начин звучи като одобрение на самата мен.

Избърсвам си носа с кърпичката, която ми бе дала миналата седмица — малка, памучна, избродирана с цветя. Казва, че памукът дразни по-малко от хартията, понеже е малко по-екологичен, и аз знам, че ти би одобрила това.

Тя стисва ръката ми:

— Заслужаваш да бъдеш обичана. Истински обичана.

Във всеки друг случай казаното би прозвучало като клише, но от устата на мама, която никога преди не е произнасяла подобни неща, думите звънят като чиста монета.

— Ти също.

— Изобщо не съм толкова сигурна, че си струвам.

Този разговор може да ти се стори странен заради неговата директност. Вече съм свикнала, но ти — не. Винаги е имало различни нюанси по време на нашите семейни събирания, теми — табу, които никой не се е осмелявал да зачекне; разговорите ни винаги са се движели на пръсти в кръг и са се озовавали в задънена улица, така че в крайна сметка да се откажем напълно от комуникацията един с друг. Е, мама и аз сега разсъбличаме тези нежелани гости: Предателство. Самота. Загуба. Гняв. Говорим за тях, докато станат невидими, така че вече да не висят помежду ни.

Има един въпрос, който никога не съм й задавала, отчасти защото съм почти сигурна, че зная отговора, отчасти защото — нарочно, мисля, — никога не сме създавали ситуация, в която да го обсъдим.

— Защо ме наричахте с второто ми име, а не с първото? — питам. Предполагам, че двамата с татко — и най-вече татко — от самото начало са сметнали, че прекрасното романтично име Арабела не ми пасва, затова са предпочели конвенционалното Биатрис. Но бих искала да чуя детайлите.

— Няколко седмици преди да се родиш, ходихме в Националния театър да гледаме „Много шум за нищо“ — отвръща мама. Трябва да е забелязала изненадата ми, защото добавя: — Баща ти и аз правехме и такива неща, преди да се появят децата — отивахме да прекараме вечерта в Лондон и хващахме последния влак на обратно. Биатрис е главната героиня. Толкова е храбра! И открита. Личност. Това име ти подхождаше дори когато беше бебе. Баща ти казваше, че Арабела е прекалено сладникаво за теб.

Отговорът на мама е напълно неочакван и аз, всъщност съм малко зашеметена от него. Чудя се дали ако като малка знаех каква е причината да бъда наречена така, щях да опитам да се издигна до името си и вместо да се изживявам като провалила се Арабела, да се превърна в една храбра Биатрис. Но макар да ми се иска, не мога да разсъждавам прекалено дълго върху това. Зададох този въпрос само като предисловие към истинския.

Разстроена си, че е повярвала във версията за самоубийството ти — след Лео, и след като си знаела каква скръб ще причиниш с постъпката си. Опитах се да ти обясня, че мама сграбчваше всеки безопасен парапет, че това бе нейният рефлекс за самосъхранение, но трябва да го чуеш и от нея.

— Защо мислеше, че Тес се е самоубила? — питам я.

Ако въпросът ми я изненадва, тя не го показва, нито за миг не се поколебава в отговора си:

— Защото по-скоро бих прекарала остатъка от живота си в самообвинения, отколкото да си мисля, че Тес е изпитвала страх дори за секунда.

Сълзите й капят върху бялата покривка, но тя не се притеснява от погледите на сервитьора; вече не я е грижа за формалностите и за подходящото държание на публично място. Тя е майката в шумолящия пеньоар, седнала на ръба на леглата ни, и от нея се разнася аромат на крем за лице в тъмното. Едва забележимата проява на старото майчинско излъчване у нея сега е напълно изложено на показ.

Нямах представа, че е възможно да съществува такава голяма обич към някого, докато не видях как мама скърби за теб. Когато Лео умря, аз през цялото време бях в пансиона и не бях станала свидетел на мъката й. Намирам скръбта й едновременно за шокираща и прекрасна. Кара ме да не се страхувам от майчинството, от риска да изпитам онова, което изпитва тя сега — онова, през което си минала ти заради Хавиер.

Възцарява се кратко мълчание — последица от предишни мълчания, — но после мама отново проговаря:

— Знаеш, че не възразявам много срещу процеса. Всъщност изобщо не възразявам, ако трябва да съм напълно искрена. — Тя ме поглежда, проверява за реакция, но аз нищо не казвам. Чувала съм я да казва същото и преди, по всевъзможни начини. Не я е грижа за справедливостта или отмъщението, само за теб.

— Дни наред името на Тес е по първите страници на вестниците — обявява мама с гордост. (Мисля, че вече ти казах, колко горда е от всичкото това медийно внимание.) Вярва, че заслужаваш да си на първа страница, да си новина номер едно — не заради историята ти, а защото всеки трябва да узнае всичко за теб. Хората трябва да разберат за твоята добрина, топлота, талант, красота. За мама това не е събитие от рода на „Спрете часовниците“, а „Прочетете пресата!“, „Включете телевизорите!“, „Вижте моята прекрасна дъщеря!“

— Биатрис?

Погледът ми се замъглява. Гласът на мама едва достига до съзнанието ми:

— Добре ли си…? Миличка…?

Тревогата в гласа й ме кара да се съвзема. Виждам притеснението по лицето й и не искам да съм причина за него, но сервитьорът все още разчиства съседната маса, така че замайването ми едва ли е продължило много дълго.

— Добре съм. Не трябваше да пия вино, това е всичко, на обяд от виното ми се завива свят.

Пред ресторанта й обещавам да отида да я видя през почивните дни и я уверявам, че довечера ще й се обадя, както правя всяка вечер. Прегръщаме се за довиждане под ярката пролетна светлина и аз я изпровождам с поглед, докато се отдалечава. Сред лъскавите коси и бодрата стъпка на връщащите се от обедна почивка офис-служители, посивялата изтощена коса на мама се откроява с безличието си, стъпките й са колебливи. Изглежда превита от скръб, физически се препъва, сякаш не е достатъчно силна, за да понесе мъката. Докато я наблюдавам сред тълпата, ми заприличва на дребно парченце тиня в огромно море — невъзможно неподвижна във водата.

Има ограничение в броя на въпросите, които мога да й задам наведнъж. Но ти искаш да знаеш дали Хавиер е погребан с теб. Разбира се, че е, Тес. Разбира се, че е. В твоите ръце.

7

Няколко минути по-късно се връщам за следобедната среща с господин Райт. Все още усещам главата си странно, не съвсем на фокус. Моля госпожица Падам-си-по-шефа-си за едно силно кафе. Докато разказвам историята ти, трябва да съм с изострени рефлекси, с памет, чиито неврони горят, а не изпаднала в полусънно състояние. Искам да кажа онова, което трябва, да се прибера у дома и да звънна на мама, за да се уверя, че е добре.

Господин Райт ми напомня докъде сме стигнали.

— После отидохте в Хайд Парк?

* * *

Оставих мама и Тод, бързо изкачих заледените ти приземни стъпала, навличайки палтото си. Мислех, че ръкавиците ми са в джоба, но вътре беше останала само едната. Свечеряваше се и тротоарите бяха почти пусти; беше твърде студено, за да излезе човек навън без причина. Бързо тръгнах към Хайд Парк, сякаш имах да гоня някакъв срок, сякаш закъснявах. Щом стигнах до Ланкастър Гейт, спрях. Какво правех тук? Не беше ли това просто едно избухване, което имаше нужда да открие фокуса си?